Дийн Кунц
Градът (40)

39

У дома пъхнах тутманика във фурната, понеже там поначало съхраняваме хляба, а телешкото и мъфините прибрах в хладилника. После извадих от портфейла си визитката на мистър Йошиока и грабнах телефона.

На самата картичка нямаше име на фирма, но жената, която вдигна, обяви:

— Мъжко ателие „Метрополитън“. С какво мога да съм ви полезна?

Може и да й се е видяло странно, че ги търси малко момче, но без всякакво колебание ми даде адреса.

Имах нужда да се допитам незабавно до мистър Йошиока, а за да му прозвуча убедително, задължително трябваше да разговарям с него на четири очи. Адресът, който ми даде жената, се намираше в шивашкия квартал — на две къси и четири дълги пресечки от нас, т.е. доста по-далеч, отколкото ми беше разрешено да се отдалечавам сам от дома. Колкото и да ме е срам да си го призная, аз никак не се поколебах дали да се проявя като недисциплиниран, ами моментално се отправих натам.

На номера, който си бях записал върху визитката, се беше разпростряла едноетажна сграда, впечатляваща единствено с размерите си. Улицата беше почти задръстена от големи камиони, каращи материали или товарещи завършена продукция от разните намиращи се там предприятия. Най-напрегната ми се стори дейността в товаро-разтоварния двор северно от Мъжко ателие „Метрополитън“, непосредствено до товарните му рампи.

От входа се влизаше направо в приемната. Вдясно рецепция отделяше посетителите от четирите бюра, зад които жени пишеха или смятаха на машини и вдигаха телефоните. Средата на помещението представляваше отворено пространство, а вляво от него стояха осем свободни стола и масичка за кафе с подредени ветрилообразно върху нея гланцирани списания.

Една от жените — симпатична възрастна дама с накъдрени бели коси — стана от бюрото си, приближи се усмихната до рецепцията и попита с какво може да ми помогне.

— Моля ви, трябва да се срещна незабавно с мистър Джордж Т. Йошиока. Съжалявам, че ми се налага да го безпокоя на работното му място, но случаят е спешен и не търпи отлагане.

— И как се казвате? — попита ме тя.

— Джоуна Елингтън Бейси Хайнс… — подхванах, но се усетих навреме. — Джоуна Кърк, мадам. С мистър Йошиока сме съседи. Той живее на петия етаж, а ние с мама — на четвъртия.

Тя ми посочи столовете около масичката със списанията:

— Седнете, Джоуна, а аз ще съобщя на мистър Йошиока, че го търсите.

Хич не ми беше до сядане от притеснение. Запристъпвах от крак на крак насред стаята, свалих си ръкавиците и ги напъхах в джобовете на якето.

Дамата се върна до бюрото си и вдигна телефона. Чувах тихия й приглушен глас, но не долавях дори една дума.

Многото камиони в товаро-разтоварния двор можеха да минат и за признак, че фирмата преуспява, но това ни най-малко не личеше от състоянието на приемната. Боядисан циментов под. Евтина ламперия. Окачен таван от гипсокартон. А столовете като да бяха купени, след като са били бракувани от армията.

Белокосата дама се върна на рецепцията.

— Мистър Йошиока ще се яви само след минутка. — Изглежда, се досети, че от вълнение не ме свърта да седна, затова ми посочи вратата право срещу външната: — Той ще се появи оттам.

Не ми каза да я отворя, но аз го сторих, без да се замисля. Зад вратата имаше огромна, добре осветена зала със сложна покривна конструкция — дебели метални ферми, стъпили върху редици високи стоманени пилони. Някъде към двестатина души се трудеха във видимо отдавна усвоен ритъм. Непосредствено пред мен двойки мъже разстилаха върху широки маси платове, които изтегляха от огромните топове, провиснали отгоре им под фермите. Слагаха върху плата шаблони, очертаваха ги по краищата с креда, а след това изрязваха сръчно и точно контурите с големи и заплашително остри ножици. Зад тях, на по-малки маси, на промишлени шевни машини се трудеха други, по-многобройни мъже; всеки от тях си имаше за помощник по-млад мъж, който дори за миг не сядаше, а непрестанно подаваше на своя висшестоящ разкроени парчета от плата, хастари и други необходими им неща. В целия цех само тези по-млади мъже не бяха по костюми и вратовръзки, макар че и по-възрастните работеха по ризи, а саката им висяха на облегалките на близките им столове. Най-страшен за детските очи беше далечният край на залата, запълнен с шивашки манекени, нито един от които нямаше глава. На задната стена се намираха и три силно раздалечени двойки врати, водещи към други части на лабиринта, наречен „Метрополитън“.

Шевните машини тракаха непрестанно и навсякъде миришеше на вълна. През разположените в близост до пода вентилационни отвори влизаше топъл въздух, а мощни вентилатори го всмукваха в по-малко на брой, но с по-широк диаметър тръби, монтирани по фермите и виещи се като змии през покривната конструкция. Прахта от платовете се вихреше по пътя си от пода към тавана и образуваше галактики от микроскопични слънца, планети и луни.

Прави ще сте да си помислите, че става дума за изморителни действия, изискващи безкрайни затъпяващи повторения на едни и същи движения, но на мен, малкото момче, огромната зала и всичко в нея ми се стори приказно, вълшебно. Работещите там мъже бяха видимо тъй погълнати от работата си, че не им оставаше време да скучаят, а самочувствието и скоростта, с която изпълняваха задачите си, ми се струваха направо фокуснически.

По една от пътеките се появи и мистър Йошиока — по риза, но обличащ в движение сакото си. Усмихна ми се, стори ми полупоклон и каза:

— Изключително приятно съм изненадан от посещението ти, Джоуна Кърк.

— Съжалявам, че ми се налага да ви безпокоя на местоработата ви, сър, но се случи нещо наистина ужасно и не знам…

Тук той ме прекъсна:

— Може би ще е най-добре да отложим този разговор за тогава, когато няма да ни се налага да повишаваме глас.

Вляво до вратата имаше монтиран часовников автомат, отбелязващ кой кога влиза и излиза върху стотици картончета с размер на пощенски пликове, напъхани в азбучен ред в процепите на съседния стелаж. Мистър Йошиока намери своето, мушна го в часовника и след като го маркира, го върна обратно на мястото му.

В приемната заехме най-отдалечени от работещите на бюрата си жени два стола и поведохме тих разговор, но поне не ни се налагаше да шепнем.

— Нали помните, че накрая всичко ви разправих: и как бях сънувал Ив Адамс, и че истинското й име е всъщност Фиона Касиди?

Мистър Йошиока кимна.

— Да, онзи път, когато ми донесе чинийка с превъзходните шоколадови курабии на майка ти, за които и досега съм изключително благодарен.

— За моя най-голяма изненада, вие ми повярвахте за съня. И никога няма да забравя огромното облекчение, което изпитах тогава.

Той се усмихна и продължи да чака.

А аз заявих, макар и с известно неудобство:

— Но аз всъщност и тогава не ви споделих всичко. Или по-точно, разказах ви всичко, свързано с Фиона Касиди, но не само тя ми се беше явила насън.

— Сега ми предстои да чуя и останалото.

— Да. Налага се. Защото нещата се оказват свързани помежду си.

— Виждам добро предзнаменование във факта, че този път не ми носиш курабии.

— Сър?

— Ами когато донесеш курабии и ми разправиш всичко, после се оказва, че всичкото не било всичко. И ми остава чувството, че курабиите са нещо като предварително извинение за това, че не ми разказваш всичко.

Известното ми неудобство направо се превърна в потъване от срам.

— Моля ви да ми простите, сър. Най-искрено съжалявам. Но просто… И аз не знам. Всичко е толкова зловещо, тъй голямо и зловещо, пък аз съм си най-обикновено дете, нищо че все се самообявявам за мъжа в семейството. Просто съм си дете.

Очите на мистър Йошиока заблещукаха — точно както в приказките описват блещукащите очи на добрите вълшебни същества.

— Ами да. Ти в действителност си си още дете. Именно затова съм ти поотпуснал поводите, както съм чувал да казват. А сега ще ми разкажеш ли останалото от всичкото?

— Бях сънувал и друг сън. И то преди да ми се присъни умрялата Фиона Касиди.

И му разправих за това, как ми се беше явил надвесеният над убитите си родители Лукас Дракман, когото в днешния предобед бях засякъл със собствения ми баща.

Мистър Йошиока ме изслуша най-внимателно, а като свърших, остана да седи със затворени очи, което, както вече бях установил, означаваше, че размишлява и се опитва да разгадае истинския смисъл на чутото. Но когато мълчанието му ме изнерви и аз понечих да проговоря, той усети, че вероятно ще взема да му бъбря за несъществени неща, затова вдигна показалец пред устните си да ми подскаже, че най-мъдро е човек да замълчи.

И едва след като отвори по някое време очи, рече:

— Сънувал си Лукас Дракман, а сега се оказва, че Лукас Дракман познава баща ти. Тоест ако разсъждаваме логично, това, че си сънувал и Фиона Касиди, би могло да означава, че тя или вече познава баща ти, или ще се запознае с него в близко бъдеще.

— И аз точно това си мисля, но ако…

Пак показалец пред устните.

— Съответно логиката изисква да предположим, че щом и Лукас Дракман, и Фиона Касиди познават баща ти, възможно е да се познават и помежду си.

Кимнах, макар да не ми беше минавало през ума до момента, в който той го беше изказал на глас.

— И ако си прав в твърдението си, че публикуваният във вестниците фоторобот е на Лукас Дракман, макар да е само бледо подобие на оригинала, бихме могли да заключим, че за взривяването на службите за набиране на новобранци той използва експлозивни материали, създадени от Ив Адамс, съответно Фиона Касиди, с помощта на вонливите и летливи химикали, които се разнасяха от апартамент 6-С.

— Олеле, майко Богородице! — възкликнах аз и мигновено се укорих наум за допуснатото богохулство, прекръстих се и добавих: — Но в такъв случай това означава… може да означава… би могло да означава, че и баща ми Тилтън…

Мистър Йошиока довърши от мое име мисълта, която сърцето не ми даваше да произнеса.

— Допустимо е баща ти да познава Лукас Дракман по друга линия, нямаща никаква връзка с атентатите срещу новобранските служби, но е налице и реалната възможност те тримата да са съучастници в някакъв заговор. Да са маломащабни билдербергери.