Дийн Кунц
Градът (4)

3

Майка ми Силвия Кърк беше на двайсет и девет, когато рухна животът й, при това — не за първи път. По онова време вече оценявах красотата й, но все още не осъзнавах колко е млада. Самият аз бях само на десет и ако въобще се замислех по въпроса, смятах двайсетгодишните за древни изкопаеми. Това, да ти се съсипе четирикратно животът, преди да си навършил трийсет, би се отразило зле всекиму, а на мама май й изцеди от душата точно толкова надежда, колкото да й попречи да си възвърне някога дотогавашното самочувствие.

Това се случи няколко седмици след началото на ваканцията. И понеже в неделите местният Културен дом не организираше извънучилищни дейности за децата, през въпросния късен следобед и вечерта ме бяха оставили у мисис Лоренцо. Тя отдавна беше загубила някогашната си вталена фигура и се беше превърнала във весела вълшебстваща из кухнята дебелана. Живееше на втория етаж и срещу дребни суми се грижеше за мен, когато нямаше други възможности, но най-вече докато мама пееше в блус клуба „Слинки“ три вечери от седмицата. Неделята не беше сред тях, но затова пък мама беше отишла на празнична вечеря в един от заможните квартали, където се предполагаше да подпише договор за пет вечери седмично в „сериозно“ според нея заведение — шикозен нощен клуб, който в никакъв случай не можело да бъде наречен „кръчма“. Собственикът на клуба Уилям Мъркет имал връзки и в звукозаписния бранш, та бил уж замислил да сформира женско трио за бекъп вокали, което щяло да съпровожда част от изпълненията й в клуба, а в същото време щели да направят и някой и друг демозапис в студио. Доколкото усещах, не се очертаваше да й излезе късметът като сервитьорка в луксозен грил ресторант.

Уговорката беше да си ме прибере чак след единайсет, но тя позвъни още в седем, при което и двамата с мисис Лоренцо усетихме, че нещо не е наред. Мама обаче все повтаряше, че не обичала да излага на показ кирливите си ризи, и най-старателно спазваше това свое правило. Когато бях по-малък, изобщо не схващах какво иска да каже, защото и тя, като всички останали, си носеше прането в общата пералня в мазето, от което по-явен показ надали можеше да има, освен ако нямаше предвид да го простира публично на самата улица. Затова с прибирането си тя само обяви, че някаква мигрена я била превърнала в парцал, макар дотогава да не бях чувал подобно оплакване от нея. И че не могла да остане за вечерята с новия си работодател. Още докато се разплащаше с мисис Лоренцо, беше стиснала здраво устни, а очите й излъчваха такава енергия, че сигурно щеше да запали нещо, ако се загледаше за по-дълго в него.

Чак когато се прибрахме в нашия си апартамент и затворихме вратата към общия коридор, мама каза:

— Сега ще си приберем багажа. Всичко, което имаме. Татко ще дойде да ни вземе и за в бъдеще ще живеем при него. Ти нали би се радвал да живеем у дядо ти?

Отчитах, че къщата му е по-хубава от апартамента ни. Но понеже на десетгодишна възраст още не умеех да си държа езика зад зъбите, я попитах:

— А за какво ни е да се местим? Дядо от самотата ли се измъчва? И ти наистина ли имаш мигрена?

Тя не отговори на въпросите ми, а само рече:

— Хайде, миличък. Ще ти помогна да си събереш вещите, така че нищо да не забравиш.

Яркозеленият ми мукавен куфар успя, общо взето, да побере почти всичките ми дрехи, а малкото останали напъхахме в найлонов плик от универсалния магазин.

Докато си стягахме багажа, мама каза:

— Когато пораснеш, Джоуна, не бъди полумъж, а стани свестен човек, като дядо ти.

— Ами че аз нали точно като него искам да съм. На кого друг да приличам, ако не на дядо ми?

Не посмях да допълня, че нямам никакво желание да съм като баща ми. Той ни е напуснал, когато съм бил на осем месеца, после, докато бях осемгодишен, се върна и пак ни заряза преди деветия ми рожден ден. За някаква негова привързаност към нас изобщо не можеше да става и дума — това понятие му беше напълно непознато. По онова време мен по-скоро ме беше страх да не се върне пак, което щеше да си е истинска катастрофа. Свръх всичките му останали проблеми, той не беше способен и да обича другиго, освен себе си.

Мама обаче продължаваше да храни някакви топли чувства към него. И ако отново се появеше, като нищо можеше пак да се лепне за него; затова и не посмях да кажа всичко, което ми беше на душата.

— Помниш ли Хармън Джесъп? — попита ме мама.

— Разбира се. Собственикът на „Слинки“, където пееш.

— И ти казах, че напуснах от там заради новата работа. Но не бива да си мислиш, че майка ти се е чалдисала.

— Как да си го мисля, като знам, че не си?

А тя ми каза, докато сгъваше тениските ми и ги пъхаше в найлоновия плик:

— Имах и друга причина да се махна, и то съвсем сериозна. Хармън беше започнал да се държи… прекалено свойски. И взе да иска от мен не само да пея. — Напъха и последната фланелка и ме изгледа. — Нали разбираш какво имам предвид, Джоуна?

— Май да.

— За най-голямо мое съжаление, съм сигурна, че си наясно. Но така или иначе, след като му отказах онова, което искаше от мен, нямаше начин да продължа да пея там.

Никога не съм се палел лесно — нито като дете, нито сега. Изглежда, у мен преобладават мамините гени за сметка на бащините: при цялата му непълноценност той надали е разполагал с излишни за раздаване. Но през онази вечер в стаята ми много бързо се възпламених:

— Мразя го тоя Хармън. И ако бях малко по-голям, щях да му дам да разбере.

— Не говори така.

— Като нищо щях да го направя.

— Успокой се, миличък.

— Щях да го застрелям.

— Не желая да чувам подобни приказки.

— Щях да му прережа гърлото и да го гръмна.

А тя се надвеси над мен и ме загледа, вероятно умувайки какво наказание да ми наложи за глупавото ми изказване. Семейство Бледсоу не търпеше уличните приказки, келешлъци и репчения. Ненапразно дядо Теди обичаше да повтаря: „В начало беше Словото. Най-отпърво — Словото. Затова следва да говорим така, сякаш думите значат нещо, понеже те наистина носят смисъл“. Та мама ме гледаше неодобрително от горе, но по някое време изражението й омекна и твърдите линии по лицето й като да се разтопиха. Отпусна се на колене, обгърна ме и ме притисна към себе си.

А пък аз се срамувах заради наежените ми думи, тъй като и на двама ни беше съвсем ясно, че какъвто бях ситен и кльощав, на Хармън Джесъп му стигаше да се изсмее насреща ми, че да ме отвее. Но в същото време ми стана мъчно, че тя нямаше и на кого друг да разчита да я защити, освен на мен, нещастника.

Тя ме погледна право в очите.

— Добре че не те чуха монахините какви ги приказваш за рязане на гърла и гърмене.

Благодарение на баба ми, която работеше в канцеларията на монсиньор Макарти, ме бяха записали в „Света Схоластика“ срещу една трета от обичайната такса, а монахините, които ръководеха училището, хич не си поплюваха. Всъщност ако някой можеше да даде на Хармън заслужен урок за цял живот, това бяха тъкмо сестра Агнес и сестра Катерина.

— Ама ти няма да им кажеш, нали? — замолих я.

— Май ще се наложи. А и на дядо ти следва да спомена.

Бащата на дядо ми бил бръснар, а майка му козметичка, покрай което и двамата налагали у дома си дисциплина според пространен правилник. И ако, не дай боже, децата им си наумели, че правилата били всъщност само препоръки, прадядо ми вкарвал в допълнителна употреба дългия каиш, на който иначе точел бръсначите си. За разлика от баща си, дядо Теди не прибягваше до телесни наказания, но постигаше не по-слаб ефект с изпълнен с крайно разочарование продължителен поглед.

— Но пък може да си затрая, понеже си страшно добро момче. И си натрупал голямо доверие в Първа частна банка „Мама“.

После ме целуна по челото, изправи се, заведе ме в нейната стая и там продължихме да редим багаж. Апартамента го бяхме наели обзаведен и сред мебелите беше и тоалетката й с тройното огледало. На мен ми възложи отговорната задача да изпразня всичките й чекмедженца и да подредя съдържанието им в квадратната й, така наречена „пътна“ чанта, а в това време тя прибираше дрехите си в два големи куфара и три найлонови плика.

Но още не ми беше обяснила докрай кое налагаше да се местим. Едва след години си дадох сметка, че тя беше полагала специални усилия да обосновава всяко свое действие. Не че аз го изисквах, тъй като винаги усещах какво точно й е на душата, колко е добра и колко много я обичам — направо до болка, особено ако нощем не ме ловеше сън от притеснения по неин адрес.

Така или иначе, тя каза:

— Ти, миличък, недей никога да си мислиш, че даден вид хора са по-свестни от другите. Хармън Джесъп може и да е много по-богат от мен, но е бедняк в сравнение с Уилям Мъркет.

Освен шикозния клуб, в който й предлагали да пее по пет вечери седмично, Мъркет притежавал и още няколко заведения.

— Хармън е чернокож — продължи да изброява тя, — а Мъркет е бял. Хармън почти не е ходил на училище. А Мъркет е завършил един от престижните университети. Хармън е стар мръсник и коцкар и се гордее с това. А Мъркет е женен, има деца и се радва на добро име в обществото. Но под всичките тези различия между двамата няма никаква разлика. Лика-прилика са си. И двамата са полумъже. Да не си посмял и ти да станеш полумъж, Джоуна.

— Няма, мамо. Обещавам ти.

— И си дръж на думата пред хората.

— Ще държа, мамо.

— И не се поддавай на изкушенията.

— Няма.

— А изкушения ще има. Всеки човек се изправя пред изкушения.

— Но не и ти — рекох.

— И аз, и аз. Дори и в момента.

Тя приключи с подреждането на багажа, а аз казах:

— Доколкото усещам, останала си без работа и затова се преместваме у дядови.

— Е, как? Все още не съм напуснала „Уулуъртс“.

Доста пъти я бях усещал, че е плакала, но никога не го беше правила пред мен. В момента погледът й беше ясен, прям и самоуверен като онзи на сестра Агнес. Даже бих казал, че поначало си приличаха много със сестра Агнес, с тази разлика, че сестра Агнес не можеше и една нота да изпее, а и мама беше много по-красива.

— Все още имам работата си в „Уулуъртс“ плюс хубавия си глас, а и времето е на моя страна. Но най-важното е, че те имам теб. Повече от това нищо не ми трябва.

Тогава се сетих за баща ми и за това, как постоянно ни зарязваше и как нямаше да сме в сегашното положение, ако беше удържал поне на половината си обещания, но не посмях да гъкна. Майка ми през живота ми не ме беше била така, както след онзи единствен път, когато заявих, че го мразя, а на всичко отгоре се срамувах — макар и без никакъв повод според мен — от казаното.

Тепърва щеше да настане време, в което презрението ми към него щеше да е най-малкото ми притеснение, тъй като той щеше да вселява в мен пълен ужас.

Буквално в мига, в който приключихме с багажа, на вратата се позвъни. Дошъл беше дядо Теди да ни закара у тях.