Дийн Кунц
Градът (38)

37

Следващият ден, 29 декември, се падаше в четвъртък, а аз, разбира се, бях още във ваканция. Мама нямаше да пее вечерта в „Слинки“, тъй като бяха затворили временно заведението, за да му сложат пищната украса за последните две вечери от отиващата си година, когато се очаквало да има страхотен наплив от клиенти. След петчасовата си смяна в „Уулуъртс“ щеше да се прибере и да прекараме заедно вечерта. Идеята й беше да отпразнуваме предварително Новата година, тъй като нямаше да си е у дома нито в новогодишната нощ, нито в предната. Беше ми оставила пари да взема готови ястия за вечерята от „Роял“ — близката закусвалня на Форестол стрийт, където имахме обичая да закусваме на някои от специалните ни съвместни празници. В „Роял“ правеха най-вкусното подлютено телешко на света — факт, който беше отразен с надпис на самата им витрина — и такъв тутманик, дето направо го сънувах понякога. Моята задача беше да купя от телешкото (което мама щеше да поднесе върху спагети с масло), тутманик и каквото там си избера за десерт.

Денят беше студен, но не много. Облякох си ватеното яке с цип, дето ми беше още голямшко, тъй като, колкото и слабоват и възнисичък да бях за годините си, растях бързо, та нямаше да остане време да си доизносвам дрехите, ако ми купуваха всичко да ми е по мярка. И тъй като горните дрехи са поначало по-скъпи в сравнение с джинсите и ризите, винаги подносвах по-големи палта и постепенно ги изпълвах. Сложих си и шапката за шейна на бели и червени райета с червен пискюл отгоре, която — сега с учудване констатирам — тогава смятах за върха на изискаността.

Стигнах до „Роял“ уж в сравнително спокойния интервал между тълпите от закусващи и обядващи, но и по това време имаше доста народ. Няколко маси все пак бяха свободни, така че единствените правостоящи бяха наредилите се пред гишето за храна за вкъщи, което е в съседство с входа.

Застанах и аз на опашката да си дам поръчката, но без да бързам за никъде, тъй като атмосферата в закусвалнята ми доставяше страхотно удоволствие. Истински меланж от аромати. Цвърчащи на скарата хамбургери с кипящо разтопено сирене отгоре им. Бекон. Бъркани с масло и шунка яйца. Най-обикновен хляб, който се превръща в препечени филийки. И всичките тези, че и другите миризми бяха пропити от цигарен дим. Ако не сте преживели въпросните времена, ще трябва да си понапънете въображението, за да си представите как тогавашните хора понасяха най-безропотно навиците и слабостите на околните.

Дрънченето на прибори, тракането на чинии, сервитьорките, даващи поръчки на възприетия в закусвалнята специализиран език, непрестанно надигащият се, спадащ и отново надигащ се прилив от гласовете на разговарящите клиенти — всичко това представляваше своего рода музика, едновременно и успокояваща, и ободряваща, но и толкова човешка за подобно място в ония години, когато никой не пращаше от масата си есемеси, нито сърфираше из интернета, докато дъвчеше, нито се чувстваше длъжен да отговаря на звънящия си клетъчен телефон.

Така че за мен беше неподправено удоволствие да поглъщам от опашката обстановката, да оглеждам клиентелата, да се чудя кой какъв е и как живее, след като излезе от „Роял“ — до мига, в който съзрях собствения ми баща Тилтън. Цялата отсрещна стена се заемаше от сепарета. Той седеше в едно от най-далечните и разговаряше със седналия насреща му човек, като не преставаше да жестикулира с вилицата си.

За една бройка нямаше да го разпозная заради брадата, която си беше пуснал. Върху черното му поло висеше сребърен медальон на сребърна верижка.

Поради високите облегалки на сепаретата нямаше как да видя събеседника, с който Тилтън разговаряше толкова енергично. Мина ми през ума, че може да е мис Делвейн — писателката и авторка на бъдещия роман за родеото. Безкрайно любопитно ми беше, но най-вече си изкарах акъла.

Ако Тилтън случайно се извърнеше и ме видеше, нямаше начин да се случи нещо хубаво. Така че, без да си бях дал поръчката, аз моментално се врътнах и забързах към изхода, молейки се да не ме издаде някой елемент от облеклото ми. Ватирани якета като моето имаше с милиони. А пъстрата като маяк раирана шапка за шейна мама ми я беше подарила за Коледа, преди по-малко от седмица, така че баща ми изобщо не я знаеше.

Измъкнал се най-сетне извън задушевния свят на „Роял“, зашлевен през лицето от ледения полъх на вятъра, в началото ми идеше да побягна, за да се махна колкото се може по-скоро от района на закусвалнята и от лапите на Тилтън. Но не бях изминал и три метра, когато интуицията ми буквално ме сграбчи за лакътя, принуди ме да спра и ми подсказа, че на всяка цена трябва да разузная с кого е седнал баща ми на късна закуска или ранен обяд, тъй като самоличността на събеседника му би могла да се окаже от ключово значение.

През всичките изминали оттогава години съм се питал сегиз-тогиз с какво щеше да е по-различен животът ми, ако в този съдбоносен момент се бях съобразил с първоначалния ми подтик и бях продължил да бягам. Но подозирам, че така наричаната от нас „интуиция“ е просто един от многото начини, по които ни говори онуй гласче в душата ни, стига да искаме да го чуем, и че този наш вътрешен спътник ни желае само най-доброто. Ако тогава бях побягнал, онова, което вероятно е можело да ми се случи, несъмнено е щяло да бъде далеч по-лошо от другото — от действително сполетялото ме; и сигурно щях да пострадам много повече в сравнение със загубите, които на практика понесох, а и житието ми щеше да е по-кошмарно от онова, което преживях. Което все пак не ми пречи да се чудя.