Дийн Кунц
Градът (37)

36

Отминаващата 1966 година беше изпълнена с нарастващи размирици. Ескалацията на войната във Виетнам. Онези изпозаклани момичета от сестринското училище в Чикаго. Снайперистът от остинския небостъргач, стрелял отгоре към минувачите като някакъв полудял бог от своя небесен трон.

Освен Атланта и Чикаго расовите бунтове разтърсиха и нашия град. В областта на борбата за граждански права трезвомислещи люде от рода на Рой Уилкинс, Мартин Лутър Кинг и Ралф Абърнати призоваваха за промени чрез мирни средства, Стоукли Кармайкъл обявяваше за по-ефективни заплахите, а по-радикалните групировки от соя на „Черните пантери“ направо проповядваха насилие. Както вероятно предполагате, не само дядо ми Теди, но и баба ми Анита и Силвия бяха изцяло на страната на привържениците на ненасилието.

Протестите срещу Виетнамската война се разрастваха. На 18 октомври пред две от бюрата за набиране на новобранци в града ни избухнаха бомби. Нямаше убити или ранени. По сведения на очевидци, забелязали някакъв мъж да се навърта около едната от целите, полицията разпространи създаден от художник портрет на заподозряното лице. Не го бях виждал друг път, но… в образа му имаше нещо познато, което разпалваше любопитството ми. И след като мама изхвърли вестника в кофата за боклука, аз тайно го извадих, изрязах си портрета и го прибрах в кутията с Флорентинката.

Целият този хаос в обществото ми беше неясен, затова се стремях да следвам съвета на мама да живея отвътре навън, а не отвън навътре. Новините не отразявали всичко, което ставало, разправяше тя, и ако светът не се разпадал, то било благодарение на всички онези хора, които живеели, без да влизат в новините.

Но независимо от всичко, което се случваше, поне в музикално отношение годината беше превъзходна. Пърси Следж. „Дъ Мамас енд дъ Папас“. Саймън и Гарфънкъл. Детройтската звукозаписна фирма „Мотаун“ — „Фоур Топс“, „Сюприймс“, „Миракълс“. Албумите „Revolver“ на „Бийтълс“ и „Blonde on Blonde“ на Боб Дилън. „Pet Sounds“ на „Бийч Бойс“. Дрънчащата соло китара на Джим Мъгуин^[1] в парчето на „Бърдс“ „Eight Miles High“.

Октомври премина в ноември и с наближаването на зимата страната се поуспокои — макар и не задълго. Пристигнаха подписаните от липсващия мой баща и заверени от съда документи по развода; за Силвия бракът си оставаше религиозно тайнство, но покрай времената, в които живеехме, все по-малко и по-малко хора оставаха на подобно мнение. Изкарахме прекрасно Деня на благодарността у баба и дядо, които бяха поканили останали без семейства техни приятели.

На Бъдни вечер отидохме заедно с Теди и Анита на литургия. В потъналата в полумрак черква единственото осветление идваше от монтирания на тавана и насочен право надолу към олтара прожектор и мъждукащите стотици свещи, наредени в стъклени чаши около главния й кораб. Присвиеше ли човек очи, колоните и сводовете сякаш се разтваряха, архитектурата изгубваше величието си и цялото пространство придобиваше една интимност, която някак си те връщаше с векове назад към онова скромно местенце, където се е сбъднало чудото и където сиянието се е пораждало не от свещи, а от самия въздух; към не толкова забързана епоха, предшествала появата на часовниците; към онази тиха нощ, през която прероденият свят започнал своето ново летоброене.

Четири дни по-късно, вечерта на 28 декември, четох в леглото в продължение на час, после, преди да угася лампата, взех от нощното шкафче тенекиената ми кутия. През изминалите от взривяването на двете служби за набиране на новобранци седмици бях оглеждал няколкократно фоторобота на предполагаемия атентатор; не бях сигурен с какво точно ме беше заинтригувал, но така или иначе, интересът ми се беше поизгубил, та беше минал почти месец, откакто за последен път се бях занимавал с рисунката. Но през въпросната вечер — щом обърнах изрезката към светлината — осъзнах, че даденото от свидетеля пред полицейския художник описание беше породило ужасно неточно изображение на Лукас Дракман.

А аз Лукас Дракман го бях сънувал още преди Фиона Касиди — през нощта, предшествала деня, в който отидох в Културния дом, установих наличието на обещаното ми пиано и започнах да вземам официално уроци от мисис О’Тул. Първия път се яви в съня ми като тийнейджър, който току-що беше убил спящите си родители и в момента тършуваше да открие всичките им пари, бижута и кредитни карти, за да ги открадне. И в спомена ми все още отекваха думите, които произнасяше към своя мъртъв баща, изправил се до окървавеното му легло: Здрасти, Боб. Как се чувстваш в ада, Боб? Усещаш ли вече колко тъпо постъпи, като ме прати в оная шибана военна академия, Боб? Ама и ти си едно невежо, фарисейско копеле.

Но се бяха появили недостатъци — или в свидетелското описание, или в пресъздаването му върху хартията от художника — но във всеки случай я нямаше нито онази хлътналост на очите на Лукас Дракман, нито истинската костна структура на лицето му, нито действителните му очертания. Орловия нос го бяха докарали в най-общи линии, но се беше получил прекалено тесен и заострен. Най-точно бяха предадени пълните му, почти момичешки устни, които на живо бяха дори по-неуместни на фона на иначе аскетичното му лице, отколкото на самия портрет.