Дийн Кунц
Градът (36)

35

През нощта сънувах, че през окъпани от лунната светлина гори ме преследва невидимо същество; че се намирам на облят от луната плаж на някакво тъмно крайбрежие, където по пясъка се разбиват черни вълни, и усещам как ме влекат навътре, макар да знаех, че под бурната повърхност се крие нещо далеч по-страшно от най-обикновените акули; че съм сред осветена на петна от луната равнина, от която масивни скали стърчат към небето като руини на разрушени замъци, а оттам някакво присъствие ми шепне изкушаващо да ме примами в тесни пасажи, в които не прониква и най-слабият лунен лъч.

Събуди ме страхът. Седнах в леглото, заслушан в почти непрогледния мрак, но не чух нищо нито да шумоли, нито да скърца, а още по-малко пък да шепне. След минута опрях възглавницата си вертикално върху таблата и се облегнах да изчакам сърцето ми да спре да блъска като конски копита по калдъръм. След време почнах да долавям и как далечните шумове от градското улично движение вибрират леко по стъклата на прозорците ми.

Този мой сън, изпълнен с плавно преливащи се пейзажи и неконкретизирани чудовища, явно беше прекалено мъгляв, за да е пророчески. Всичко в него беше просто плод на фантасмагориите на спящ мозък, а и аз си давах сметка, че ако някой ден ме подгони враг, който си е наумил да ме убие, или смъртта ме подлъже в неосветен от луната мрак, фаталният миг няма изобщо да се случи сред зловещ пейзаж като онези, които току-що ме бяха събудили.

И веднага се сетих за продължението на разговора ми с мистър Йошиока след онзи момент, в който ми беше предсказал, че тепърва ми предстоят големи страдания.

— Но за какво й е притрябвало да взема от кутията за нуга снимката, на която спя, и окото от плюшена играчка?

— Отчасти за да те разстрои; да ти подскаже, че посредством притежаването им ще продължи да си мисли за теб.

— Защо само „отчасти“? Кое е другото?

— След предишното ни пиене на чай, когато ти повдигна темата, аз се захванах да проуча както джуджуто в Африка, така и разновидността му в Новия свят, наречена „вуду“. И ако приемем, че тази жена в действителност вярва в черната магия, нищо чудно да е взела снимката ти, за да я използва за кукла.

— За какво?

— За вуду кукла, която изобразява теб. Не е изключено тя да вярва, че ако забива в куклата игли, ще може да те измъчва и от разстояние.

— Гадост.

— Но ти, Джоуна Кърк, не се притеснявай. И джуджуто, и вудуто са пълна глупост. И изобщо не действат.

— То и дядо същото разправя.

— Слушай го и няма защо да се тревожиш.

— Добре де, а за какво й е било окото от плюшена играчка?

— По този въпрос нямам теория. Ив Адамс — или Фиона Касиди, да я наречем — вероятно е психопат, в който случай няма как да проумеем нито мотивите й, нито мислите й.

— Това не ми звучи никак утешително, сър.

— И не е, Джоуна Кърк. Хич не е.

Скромната ни сбирка да отбележим заминаването на онази жена беше възприела категорично мрачен, съвсем не празничен тон. А когато усетихме, че споделяме по-скоро умислено мълчание, отколкото свои мисли, реших, че ми е време да си вървя. Отворих вратата и в този момент мистър Йошиока ми връчи най-обикновена бяла визитка, на която беше изписано само името му, а центрирано под него, в курсив, единствената думичка шивач, последвана отдолу от телефонен номер.

— Това ми е служебният телефон. Ако не съм у дома, по спешност можеш винаги да ми позвъниш на него.

— В какъв смисъл „по спешност“?

— Във всеки един смисъл, Джоуна Кърк.

— Но такъв случай може и да няма.

— Може и да няма.

— Макар да допускам по-скоро, че ще има.

— И аз точно това допускам.