Дийн Кунц
Градът (33)

32

Най-смешното беше, че нито едно от последвалите събития не ми беше създавало предварително поводи за тревога.

Вечер майка ми заключваше най-редовно вратата на апартамента: понякога отрано, друг път — когато пееше и се прибереше късно — след като първо ме качеше на ръце от мисис Лоренцо далеч подир началото на часа на вещиците. И по навик пускаше и двата секрета заедно с предпазната верига, без дума да обели за новата ни придобивка. Едва през петата или шестата нощ, откакто мистър Йошиока я беше монтирал, мама внезапно осъзна в един и половина след полунощ, че има пред себе си нещо ново.

— Това пък кога го сложиха? — попита, потраквайки с плъзгача на върха на веригата.

Както бях в полусън, като нищо можех да се изтърва неволно и да положа началото на разплитането на цялото кълбо от лъжи. За моя зла чест обаче, дори в полусъзнание проявих достатъчно коварство и измърморих:

— Не помня точно. Преди време.

Тя се намръщи, завъртя глава и рече:

— Току-що си дадох сметка, че я ползвам от… няколко дни, да кажем. Ха. Никога не съм очаквала собственикът да похарчи и един цент за подобрения в тая тъпа кооперация.

След което пъхна плъзгача в насрещника върху рамката на вратата и дойде подире ми в моята стая да ме завие да не изстина.

Така и не отвори втори път дума за веригата.

Аз поначало бях вече решил, че въпреки всичката му непроницаемост, мистър Йошиока е страшно готин посвоему. Сега обаче окончателно се убедих, че освен всичко друго е и гений.

Мама изобщо не повдигна въпроса за веригата и пред мистър Смолър. Едва след години си дадох сметка, че тя поначало избягваше този човек, вероятно заради обичая на Тилтън, докато още живееше с нас, да се отбива понякога на раздумка при домоуправителя със стек от шест бири. Баща ми изслушваше с кеф щурите конспиративни теории на мистър Смолър, а после ни ги преразказваше на нас с мама с подигравателен тон и още по-разкрасени. Понякога тълкуванията, които Тилтън даваше на тези теории, бяха в действителност смешни, но така гадно описваше самия домоуправител, че изобщо не ми беше до смях. Според мен мама не попита мистър Смолър кога е сложил веригата, за да не я заразпитва пък той какво прави Тилтън напоследък. Силвия Кърк, която скоро щеше да си възвърне моминското име Бледсоу, по принцип не обичаше да злослови по ничий адрес, но и нямаше как да намери добра дума за мъжа, който редовно я зарязваше.

В началото на октомври, горе-долу седмица преди да бъдат подписани документите, с които се слагаше край на брака им, мама отишла в ресторанта, където Тилтън работеше срещу скромна заплата плюс петпроцентов дял в бизнеса за всяка прослужена година, с перспективата някой ден да стане пълноправен собственик на заведението. Тъй като не знаела на кой телефонен номер може да го намери и кореспондирала с него само чрез адвоката, който движел развода, искала да си поговорят директно за последен път доколко разумна била тази предстояща стъпка.

Но при посещението си установила, че Тилтън го били уволнили още преди седем месеца, далеч преди да напусне семейното ни огнище. Докато работел там, получавал единствено заплата и нищо повече. Да не говорим, че и заплатата му била значително по-голяма от онази, която обявявал у дома, и разчитал на мамините пари, за да си плащаме наема.

За най-голямо мое облекчение, слабото място, на което тя го таяла дотогава в сърцето си, през този ден най-после зараснало.

Що се отнася до Ив Адамс, съответно Фиона Касиди, тя нито веднъж повече не се набърка нито в моя живот, нито в този на мистър Йошиока, през цялото това лято и последвалата го ранна есен. От време на време от 6-С се разнасяше по някоя заплашителна миризма на химикали, но никога за по-дълго от час, така че моят приятел шивачът донасяше за тях единствено на мен. А Ив Адамс се изнесе от 6-С скоро след като майка ми научи истината за Тилтън.

За заминаването й научихме едва седмица по-късно, когато бригада работници се заеха да свалят старите тапети, да изнесат навън прогнилия балатум и да боядисат апартамента. През всичките месеци, през които беше живяла там, тя и пръста си не помръднала да свърши работата, заради която уж я били настанили.

В момента, в който си изясних всичко това, издирих мистър Смолър, който пак се беше наврял в бъкащото с паяци мазе, да го питам повторно за симпатичната млада дама с лилаво-сините очи. Престорих се на безнадеждно влюбено хлапе, страдащо от мисълта, че може никога повече да не зърне тази своя богиня.

Този път обаче мистър Смолър не източваше утайка от парния котел, ами наливаше в стъклена дамаджана миризлива смазочна течност от канелката на един от ненадписаните варели.

Както винаги, беше се издокарал в долнище на анцуг с ластичен колан и тиранти от конски дизгини, но липсваше друг основен елемент от летния му екип: потникът. Като реверанс към застудялото време, мистър Смолър си беше облякъл сив суитшърт с черен надпис GET OFF MY CLOUD — заглавието на хит на „Ролинг Стоунс“, който беше стигнал до номер едно в класациите почти година преди това. Върху предницата бяха изобразени и петимата музиканти от състава. Най-малко бях очаквал точно мистър Смолър да си облече подобна дреха. Та той беше ударил твърдо петдесетака, така че не попадаше в демографската група на любителите на закупени от рок концерт фланелки. И тъй като той поначало не обръщаше внимание на външността си, предположих, че си пазарува дрехите на старо по разни разпродажби. Сегашната му, с призива „Махни се от облака ми“, вероятно е била изхвърлена от някого, комуто е писнало да е почитател на Мик Джагър и останалите момчета, а пък мистър Смолър си я беше купил не защото си падаше по „Стоунс“, а заради това, че му беше харесала и на размер, и на цена.

— Нищичко не беше пипнала в 6-С, а пък и аз нито веднъж не я проверих дали си оправдава безплатния престой там. Ония стиснати костюмари в центъра да вземат да ми пратят уж за по-евтино тая вонлива хипарка, та да поотчетат някой и друг долар по-малко разходи, и сигурно са си мислели, че ще си зарежа всичката друга работа, та да им я надзиравам, ама няма го майстора. Пък и тя им го начука баш както си трябва, ама добре че се махна, каквато беше чалната. Някой ден ще я покажат и по новините по телевизията, помни ми думата, и то не щото са й дали някоя Нобелова награда. Абе аз, малкият, не ти ли казах да се не навърташ толкова около нея! Имаш късмет, дето не те е изкормила да ти изсуши сърцето, да го смели на прах и да се напуши с него.

Беше петъчен ден, когато след училище обикновено ходех в стаята „Абигейл Луиз Томас“, понеже мисис Мери О’Тул беше почнала да ми дава зор да мина от американските джаз и поп шлагери към класическата музика, но не като крайна цел, а просто да види дали и Моцарт няма да ме увлече със същата сила, с каквато ме привличаха Дюк Елингтън, Клод Торнхил и Фатс Домино. Но като се прибрах от „Света Схоластика“, мама вече беше излязла за среща с някакъв, който ръководел кариерите на млади таланти, а оттам щяла да отиде с такси направо в „Слинки“. Отбил се бях вкъщи само колкото да се поосвежа преди Културния дом, но плановете ми се промениха в мига, в който заварих бачкаторите от 6-С да пушат на стълбището пред главния вход на кооперацията.

Спринтирах първо до шестия етаж да се убедя, че Ив Адамс се е изнесла окончателно, после се сурнах надолу чак до мазето да получа уверения от мистър Смолър, че тя никога повече няма да се върне, и чак тогава се шмугнах у дома. Щракнах двете секретни брави зад гърба си, обаче забравих да сложа предпазната верига.

Буквално замаян от радостната вест, забих право в стаята ми, издърпах чекмеджето на нощното шкафче и извадих металната кутия с Флорентинката. Намерението ми беше да накълцам моменталната снимка как спя и да изхвърля парченцата в контейнера зад сградата.

Бях я пазил като един вид доказателство, че Ив Адамс ме беше заплашвала. Нима можех да се снимам сам, докато спя, още повече, след като изобщо не притежавахме фотоапарат „Полароид“? Та ако някой ден мама случайно научеше някое от нещата, които не бях споделял с нея, и ми се наложеше да давам обяснения, или ако Ив Адамс — под това или под някакво друго име — пак проявеше агресивност към мен и най-после ми се наложеше да търся помощ, моята моментална снимка и онази с тигрите на мистър Йошиока — както и до известна степен откъснатата от книга снимка от „Манзанар“ — щяха да представляват някакво, макар и не особено убедително, доказателство, че тя действително ни е заплашвала.

Но сега, след като се беше изнесла от кооперацията, където очевидно нямаше в никакъв случай да я приемат повторно, снимката нямаше да ми трябва за доказване на каквото и да било. Но пък можеше да послужи за улика — улика, че съм укривал от майка ми събития със сериозна значимост. Знам, че тя по никакъв начин нямаше умишлено да наруши самостоятелността ми, но ако случайно попаднеше на моменталната снимка, щеше да се зачуди кой я е направил, защо и кога. А не можех дори да си представя какво задоволително обяснение щях да й предложа — освен голата истина, разбира се. При което, независимо какво наказание щеше да ми наложи тя заради измамата, то щеше да бледнее както пред разочарованието, което щеше да изпита от мен, така и пред болката, която щяха да изразят очите й. Но сега, след като Ив Адамс окончателно си беше заминала, нямах нито нуждата да пазя доказателства против нея, нито желанието да съхранявам улики, които да сочат, че съм бил не толкова идеален син, колкото бих искал.

Сега, като се обръщам назад през петдесет и седмата ми година, ми е много трудно да пресъздавам тогавашните ми разсъждения, тъй като на деветгодишна възраст човешкият мозък все още се оформя в буквалния смисъл на думата, а логиката не може да се мери по сила с въображението. Но ако не ме лъже споменът, при отварянето на кутията с Флорентинката се чувствах точно като новоосвободен пленник, тъй като създадената от моите изплъзвания и недомлъвки постройка се разпадаше като съновидение и по този начин ме спасяваше от вероятността някой ден да се червя от срам пред майка ми.

Но от ексцентричната ми колекция липсваха точно две неща! Снимката как спя. И платненото око. Повече от седмица беше минала, откакто за последен път бях отворил кутията. И мигновено осъзнах, че в някой от тези дни — не е ясно точно през кой, но е било по време, в което веригата не е препречвала вратата — тя — изключено е да е бил някой друг — е влязла и ми е задигнала нещата. Само дето не можех изобщо да си представя за какво й е било платненото око.

Затова пък към колекцията ми беше добавено нещо ново: отрязък — пет на петнайсет или осемнайсет сантиметра — от страница в гланцирано списание, на която е било изобразено женско лице или нещо в още по-едър план — снимка само на очите, веждите и горната част на носа. Жената на снимката вероятно е била синеока, но с помощта на боичка някой беше докарал очите й до синьо-лилави, горе-долу като очите на самата Ив Адамс.

Провлачих пръст по единия ирис и върхът му се боядиса в лилаво.

Заедно с моменталната снимка тя беше отнесла не само уликата за извършената от мен измама, но и доказателството, че е проявявала някакъв интерес към мен. Предположих, че с изрязаните от списанието очи ми подсказва: Няма да те забравя, шпионино. Знам къде мога да те намеря и ако някога споменеш някому за мен, с най-голямо удоволствие ще те накълцам на парченца.

Нямаше да се учудя, ако започнеше от моите очи.

И в същия миг си дадох сметка колко глупав съм бил, като съм си мислел, че тя е изчезнала завинаги от живота ми. Явила ми се беше насън, преди да я бях видял на живо, което щеше да рече, че сънят ми е бил истински, пророчески. Следователно и името й би трябвало да е Фиона Касиди, а не Ив Адамс, и че щеше да се махне от живота ми едва след като запалех фенерчето и се озовях втренчен в облещените насреща ми нейни неподвижни, мъртви очи.