Дийн Кунц
Градът (32)

31

Мистър Йошиока извади от пазарската торба ръчна дрелка с манивела, ролетка, молив, чук, гвоздей и състояща се от две части верига за врата в комплект с винтове.

— Вече монтирах такава на моята врата. Не че ще е в състояние да попречи на мис Ив Адамс да влезе, ако вътре няма никой, който да сложи веригата. Но поне гарантирано ще попречи някому да те навестява нощем, докато спиш.

Наложи насрещника върху рамката на вратата и с молива отбеляза мястото за четирите винта.

— Ей, недейте да бързате. Аз после какво ще обясня на мама?

— Какво толкова има да се обяснява? Мис Ив Адамс е опасна и непредсказуема личност. Тя…

— Но аз изобщо не съм казал на мама нито за Ив Адамс, нито за заплахата с ножа, нито за моменталната снимка как спя. Тя изобщо си няма представа.

Той замига насреща, сякаш се мъчеше да фокусира погледа си, след като образът ми внезапно се беше размазал.

— А защо не си споделил с нея толкова важно нещо?

— Сложно е да се обясни.

Погледът, който ми хвърли, ми напомни за съвсем друг човек — за миг не можах да се сетя на кого, но после си дадох сметка, че по същия начин ме изглеждаше и сестра Агнес в редките случаи, когато отидех в „Света Схоластика“ с недовършено домашно.

— Според мен нямаш вид на момче, което би излъгало майка си — отчете мистър Йошиока.

— Не съм лъгал мама за Ив Адамс. Просто не съм й споменал за нея.

— Ако човек се замисли усилено, предполагам, че ще долови наличието на известна разлика.

— Не желая да я притеснявам. И без това си има достатъчно ядове.

Той положи на пода насрещника и молива, взе чука и гвоздея и каза:

— Ще имам грижата да обясня на майка ти, че съм се притеснил как двамата сте съвсем сами в днешните престъпни времена. И затова съм ви монтирал същата такава предпазна верига, каквато съм сложил и в собствения ми апартамент.

— Да де, ама точно тук е въпросът: защо само на нас?

— Моля?

— Защо, като сте почнали, не сложите верига и на вратата на мисис Лоренцо, а и на вратите на всички останали обитатели, а само на вас и на нас?

Той се усмихна и кимна.

— Разбира се, защото вие сте ми приятели, а останалите са най-обикновени съседи, мнозина от които изобщо не разговарят с мен, да не говорим, че и никой друг не ми е носил курабии.

— Хубаво, ама майка ми не знае дори това, че сме приятели.

— Донесъл си ми курабии, пили сме чай, отчели сме, че Ив Адамс е опасна личност. Житейският ни опит може и да е различен, но ние с теб и двамата сме мъже, поради което мислим по един и същ начин. И съвсем естествено сме се сприятелили.

В мига, в който рече „мъже“, ми се стори, че изпитах известна обич и към него — по същия онзи начин, по който обичах и дядо ми Теди. А и мистър Йошиока изобщо не се поспря, преди да използва думата, не вложи в нея и капка пресметливост, а с най-отявлена искреност ме включи в числото на възрастните, зрелите хора.

При което аз избъбрих смутено:

— Ама как да ви кажа… Аз на мама изобщо не съм й споменавал, че съм ви носил курабии и че след това сме пили чай.

На четиресетгодишна възраст лицето му беше точно толкова гладко, колкото и моето — най-вероятно поради това, че той много рядко го сбръчкваше в някое драматично изражение. Ласкавата му усмивка беше винаги едва забележима, когато се намръщеше, почти не му личеше и изобщо, за да прецениш в какво настроение е, не ти оставаше много друго за гледане освен очите му. Но ето че сега — с гладкото си лице, без най-малкия намек в погледа дори и без издайническа промяна в говора, той заключи:

— Ти май повече неща спестяваш на майка си, отколкото й споделяш.

— Е, не е точно така — отвърнах засрамено. — Почти всичко си споделяме, най-сериозно ви казвам. До такава степен, че тя понякога ме нарича „дърдорко“, задето прекалено много й разправям. Просто не исках да й спомена за курабиите и чая, понеже тогава щеше да се наложи да й кажа и за Ив Адамс, а точно това се мъчех да избегна, защото…

— Защото не желаеш да я притесняваш. Тя и без това си има достатъчно ядове — довърши вместо мен изречението той с нещо като цитат.

Престорих се, че изведнъж ми е хрумнало как да разрешим дилемата:

— А защо, вместо да слагаме предпазна верига, не се обадим в полицията да им кажем, че мис Адамс използва в 6-С някакви миризливи химикали, които всеки момент биха могли да избухнат и да ни изпотрепят.

Тъй като на самия мен ми е невъзможно да побледнея, веднага забелязвам, когато бял човек изгуби малкото цвят на кожата, който притежава, а със същата лекота го излавям и като се изчерви. Мистър Йошиока имаше известен лек загар, но в мига, в който споменах за полиция, той побледня посвоему. Кожата му запази бронзовия си цвят, но съвсем леко изсивя, все едно се превърна в сплав от бронз и калай, ако това изобщо е възможно.

— Без полиция — каза.

— Ама защо? Точно този начин е най-сигурен. Те се качват горе, тя не може да им откаже и ги пуска да влязат. И ако е замислила нещо престъпно — а ние знаем, че това е така — полицаите го виждат и я арестуват, с което слагат край на страховете ни, че може да седне да ни отмъщава или нещо такова.

Той завъртя глава. А кожата му беше станала по-скоро калаена, отколкото бронзова.

— Никаква полиция. Лоша идея.

— Кое й е лошото?

— Не на всички полицаи можеш да разчиташ, Джоуна Кърк.

— Знам. Всеки го знае. Но в случая с тази жена всекиму е ясно, че не е стока. А и не всички полицаи са корумпирани. Даже, ако трябва да съм точен, повечето не са.

— Не е необходимо да са корумпирани. В някои случаи просто виждат как някой върши нещо лошо, дават си сметка, че е лошо, много от тях дори се ядосват, но не го възпират.

— Защо не го възпират?

— Може би от страх. Или несигурност. Може да се боят да не си загубят работата. А и са длъжни да се подчиняват на висшестоящите.

— Кои висшестоящи?

— На началника на полицията, на кмета, на губернатора, на президента. Висшестоящи колкото искаш. — Опря гвоздея в една от отметките, отбелязани с молива върху рамката на вратата, чукна го леко с чука, после издърпа гвоздея да излезе и обясни, все едно наистина го бях попитал: — Ей така се маркира отвор за дрелката.

Наблюдавах го как започна и следващите три отвора и изкоментирах:

— Тая работа никак не ми харесва. Какво ще обясня на мама?

— Опитай се просто да премълчиш. Този подход досега се е оказал успешен.

Стори ми се, че долавям мъничко сарказъм в гласа му, но не бях съвсем сигурен.

— Все ще трябва да й кажа нещо, когато попита кой е монтирал тази верига.

— Току-виж не те попитала.

— А, сигурно ще се поинтересува.

— Но ако не я забележи веднага, няма и да те заразпитва веднага.

Взе ръчната дрелка, на която предварително беше сложил свредло, и започна да пробива една от първоначалните дупки.

Не ми се налагаше дори глас да повиша, за да ме чуе над тихото цъкане на ръкохватката, с която въртеше зъбчатките.

— Сто на сто ще я забележи. Толкова е лъскава.

— Първата й мисъл ще е, че я е монтирал мистър Смолър.

— Ами ако го запита лично?

Той премести свредлото от първата на втората начална дупка и завъртя ръкохватката.

— Излишно се вълнуваш за разни дребни подробности, Джоуна Кърк. Пази си силите за големите проблеми. А такива животът ще ти донесе предостатъчно.

— Да, ама аз съм решил да съм мъжът в семейството, а това значи да не я занимавам с неща, с които и сам мога да се справя. И затова премълчавам първо едно, после друго, след това трето, докато накрая се получи пълна бъркотия, и тя ще ми се кара — при това с пълно право — че съм крил от нея.

Мистър Йошиока престана да върти дрелката, изгледа ме и обяви:

— Е, това вече е съвсем сериозен проблем, за който си заслужава да се притесняваш.