Дийн Кунц
Градът (30)

29

И ето как изтълкувах смисъла на фотографията още докато си седях на леглото: По всяко време си на мое разположение, шпионче. Нищо не ми пречи да пронижа с камата сърцето ти, докато спиш, моето момче, и ти ще умреш, без да се събудиш и без да ме видиш.

Но и това не беше най-лошото, което ми беше обещала. Докато гланцираната снимка се тресеше между пръстите ми, аз се сетих за онова, което ми каза пак в същата тази стая малко след като бях направил огледа на 6-С.

И да не си посмял да споменеш някому за мен, разбра ли? Никому нищо. Не си ме виждал през живота си. Този ни разговор изобщо не се е състоял. Разбираш ли какво ти редя, шпионин такъв? И ме беше заплашила, че ще използва ножа и срещу майка ми. Щом толкова обичаш майка си, мисли си за онова, което ти казах.

А аз, вместо да хукна при мама и да й разправя всичко от игла до конец, пак извадих металната кутия „Флорентинката“ от чекмеджето на нощното шкафче. Отворих капака и насреща ми се облещи платненото око.

Когато криеш тайна от най-близките ти хора, дори ако се водиш от най-благородни чувства, винаги съществува опасността да създадеш някакъв по-малък живот в рамките на нормалния. Първоначалната тайна ще породи други, които също ще се налага да пазиш, оплетените мрежи на измамата ще прераснат в сложните архитектурни творения, състоящи се от потиснати истини и увъртания, докато в един момент установиш, че изживяваш две едновременни фабули. А тъй като измамата се поддържа не само чрез нагли лъжи, но и чрез премълчавания, всичко това ти окалва душата, размътва ти съвестта, размазва зрението ти и изобщо те докарва до ръба на пропастта, в която те чака още по-гъст мрак.

На тогавашната ми детска възраст аз, естествено, не бях способен да формулирам всичко това с думи, но категорично го усещах, макар и смътно, и се ужасявах от всяка моя поредна стъпка в света на тайнствеността. Ако покажех моменталната фотография на майка ми, щях да се принудя да й призная и за жената в 6-С. При което майка ми щеше да настои да разбере кое ме е накарало да съм толкова смел и нахален, че да вляза неканен в чужд апартамент. Силно се съмнявах дали тя — или който и да било друг — щеше да повярва, че вече съм я сънувал тази загадъчна жена, при това удушена и мъртва; тоест щяха да ме заподозрат, че не стига дето съм сгрешил, но и на всичко отгоре разправям възмутителни лъжи. С други думи, щях да посея в мозъка й подозрението, че в крайна сметка съм се метнал много повече на баща ми, а тя нямаше да преживее подобна мисъл.

След всичките тези разсъждения сложих и моменталната снимка в кутията при платненото око и другите ми вещи, а после се заувещавах, че ако не стъпя повече на шестия етаж и стоя по-надалеч от временната наемателка, заплахите ще престанат. Но първото, което направих, беше да обърна омразното око със зеницата надолу, та да гледа дъното на кутията, а не мен.

Мама беше станала много преди мен и беше успяла да се изкъпе, да се облече и да сложи масата за закуска. Едва успях да прибера кутията със съкровищата — и проклятията — ми и тя вече чукаше на вратата:

— Хайде, ставай, сънчо. Чакам те на закуска след пет минути.

— Добре. Буден съм. Сега ще дойда.

Появих се в кухнята мрачен, лишен от обичайната ми бъбривост, по пижама и чехли. Успях да си изям закуската, без да събудя подозренията й, най-вече правейки се на полузаспал и все още каталясал от буйното посрещане на бабиния рожден ден.

Имах късмет. Благодарение на пълната й заетост през цялата неделя мама не беше успяла да прочете вестника, който сигурно тежеше поне две кила. Чак сега тя се вглъби изцяло в новините, докато дъвчеше яйцата, бекона и пържените картофи. Аз на свой ред пък поисках да ми даде страниците с комиксите и по този начин също си намерих повод да седя с наведена глава.

Обикновено в понеделниците в „Слинки“ нямаше музика, освен ако не се случеше някой празник като Деня на труда например, в който можеше да се разчита на голяма посещаемост. Вечерта се предполагаше на сцената да се появи и мама, и Върджил Тибинс — другият певец с договор към клуба. Тя беше звездата на ранното шоу, от шест до девет, преди което имаше репетиция, така че тя излезе още преди три.

Аз дотогава също се бях изкъпал и облякъл, така че целунах мама и й пожелах:

— Скапѝ ги довечера.

— Ще се радвам повече, ако онемеят, та да не подмятат разни работи по мой адрес.

— Ама и в „Слинки“ ли се заяждат с изпълнителите?

— Не само с мен, миличък. При трайното наличие на много алкохол, никому не е спестено заяждането. Довечера обаче на прицел ще е най-вече горкият Върджил, понеже той поема късното шоу.

А пък аз й напомних, че независимо от двете свързани с празника събития, които щяха да се проведат в Културния дом, стаята „Абигейл Луиз Томас“ щеше да е на мое разположение да свиря на пианото.

— Ако се върнеш, след като съм излязла — каза тя, — слез долу у Доната. Тя ще те чака.

Аз се прибрах в 15:15, но не отидох направо при мисис Лоренцо. Нито изпитах угризения от това, че първо влязох в нашия си апартамент, понеже се чудех как най-добре да осигуря собствената ни безопасност — което в края на краищата си е основната работа на мъжа в семейството, нали? Но колкото и странно да ви се стори, признавам си, че тъкмо липсата на чувство за вина предизвикваше у мен ужасно чувство за вина.

Първата ми работа, като влязох в кухнята, беше да отворя най-близкото чекмедже до окачения на стената телефон и да потърся в указателя името на новия ми приятел от петия етаж. По някое време го открих в списъка на обитателите на кооперацията: ЙОШИОКА, ДЖОРДЖ. Долу, на пощенските кутии във фоайето, бяха написани само фамилните имена. Не знам на какво се дължеше очакването ми мистър Йошиока да има японско малко име, след като, изглежда, се е родил в САЩ, но така или иначе, близо минута не можах да откъсна очи от това „Джордж“, разкъсван от съмнения да не би, незнайно за мен, в кооперацията ни да живее и втори Йошиока.

Тъкмо се канех да набера номера, когато телефонът иззвъня и ме стресна. Облещих се насреща му, убеден, че ме търси не кой друг да е, а самата вещица — тя много добре знае, че вече съм си у дома! — но после ме досрамя от уплахата ми и грабнах слушалката.

— Ало?

— Добър ден, Джоуна Кърк — каза мистър Йошиока.

— А! Здравейте! Не предполагах да сте вие?

— А кой очакваше да е?

— Ив Адамс.

— Гарантирам ти, че аз не съм тя.

— Е, как, сър? Веднага ви разпознах.

— Първоначално държа да те уведомя, че с огромно удоволствие изконсумирах и последната от майчините ти курабии, която се оказа не по-малко вкусна от първата. За което ти благодаря.

— Мога да ви донеса още, ако искате.

А той ми отвърна с осезаемо огорчение:

— Не, не. Най-искрено съжалявам. Но не ти се обаждам за още курабии. Подобно желание от моя страна би ти прозвучало ужасно невъзпитано.

— Ни най-малко, сър. Просто щях да реша, че наистина сте ценител на курабиите.

Отговорът ми комай съвсем го обърка. Млъкна за секунда, след което попита:

— Ти съвсем сам ли си, Джоуна Кърк?

— Да, сър. Мама отиде в „Слинки“ и се разбрахме аз да сляза у мисис Лоренцо, вместо тя да се качва тук.

— Трябва да ти покажа нещо много важно, Джоуна Кърк. Изключително важно. Мога ли мигновено да го сваля?

— Идвайте.

— В кооперацията ни действат нездрави сили. Трябва на всяка цена да действаме тихомълком. Затова няма да звъня на звънеца ви. А ще почукам. Ти ще ме чакаш. Нали?

— Да — съгласих се.

— Ако пътем налетя на зло, ще се върна в квартирата си и ще ти се обадя по телефона да си уговорим друга среща.

— Зло ли? — попитах.

— Зло, Джоуна Кърк. Ужасно зло.