Дийн Кунц
Градът (28)

27

След като й се обадих, че съм се прибрал, мисис Лоренцо се качи на четвъртия етаж с нещо покрито в чиния, което обяви, че било „специален таен десерт“. Преди това беше оставила в хладилника ни тавичка с готова за готвене салтимбока заедно с продуктите за два вида гарнитури.

Докато правеше картофени крокети и грах с орехи, аз заредих масата и й разправих как е минал деня ми. Не че имаше кой знае колко за разправяне, след като умишлено прескочих Фиона Касиди, съответно Ив Адамс, и мистър Йошиока. Изобщо вече водех живот по-таен и от покрития в чинията десерт.

Тя междувременно ми възлагаше и разни други дребни задачи, аз помагах според силите ми, а тя ми описваше кое от трите деца в забавачката й какво било направило или казало.

— Ама откакто надебелях, ми става все по-трудно да се оправям с тях.

Нямаше и три месеца от смъртта на мистър Лоренцо, а мисис Лоренцо вече беше почнала да трупа килограмите. Но не беше станала дебела, само позакръгленка, затова не ми беше приятно да я слушам как се самоукорява.

— На теб, мисис Лоренцо, никой никога ли не ти е казвал колко много приличаш на Ана Мария Албергети?

— Страшно си мил, Джоуна, но всичко това е вече зад мен. — И се потупа с длан отзад с лек смях. — Всичко е отдире ми, дето викат.

Усетих някак си, че тя изобщо няма предвид новите килограми, които всъщност се бяха полепили доста равномерно по различните части на тялото й.

— Зад теб ли? — попитах. — Кое е зад теб?

— Грижите за външния ми вид. Мъжете. Бракът. Такива като Тони много рядко се срещат. Тепърва да търся нов може да ми донесе единствено разочарования… че и нещо по-лошо.

Примирението й ме натъжи. Но не ми идеха думи, с които да променя възгледите й за бъдещето. И колкото повече мълчах, толкова по-неудобно ми ставаше, та по някое време изпитах адска нужда да се махна за няколко минути от кухнята. Надявах се, като се върна, да подхванем друга тема на разговор, все едно казаното дотук изобщо не го бяхме говорили.

— Отивам да си приготвя леглото за лягане — излъгах я, — че после да не се занимавам с него, а и да си отворя прозореца да ми се проветри стаята.

Като влязох в стаята ми, установих, че прозорецът си беше отворен, както го бях оставил, и леглото си беше готово за сън, както го бях оставил, с тази разлика, че върху гладкото памучно одеяло, застанало сякаш на пост срещу вратата, лежеше платненото око със зеницата си от синя пластмаса.

А в спомените ми изникнаха приковалият ме лилав поглед и гласът на онази опасна жена: Око с джуджу? От теб, като те гледам, май ще излезе някоя истинска откачалка.

Отидох до прозореца. Затворих го. Сложих му райбера.

След това отворих със замах вратата на дрешника. Не се беше скрила в него. Нямаше я и в спалнята на мама, нито в нейния дрешник. Нито в килера в коридора. Нито в банята.

Проверих и входната врата. Беше си заключена, както я бях оставил след пристигането на мисис Лоренцо.

Върнах се в моята стая и изгледах циклопското око. Грабнах го, взех от нощното шкафче кутията с Флорентинката, отворих я, убедих се, че нищо друго в нея не липсва — нито е добавяно — оставих вътре окото, а кутията сложих в чекмеджето на нощното шкафче.

Окото не беше там, когато се бях върнал и се бях захванал да си оправям леглото. Значи, Ив Адамс — или Фиона Касиди, или каквото и да е там името й — е влязла, докато с мисис Лоренцо сме работели в кухнята, извадила е онова гадно око и го е сложила така, че да гледа право във вратата.

Седнал на ръба на матрака, с лекота си преведох смисъла на посланието й. Явно жената е била в течение на появата на мистър Йошиока да ми съобщи за вонята на онази течност като от химическото чистене и за нарязаната моментална снимка на паравана с тигрите. И сега ме предупреждава да не участвам в заговори против нея, да не се занимавам с мистър Йошиока и да не забравям, че с най-голямо удоволствие би ме резнала. Тоест тя ми съобщаваше: Може да си мислиш, момченце, че само платненото око е джуджу, но трябва да знаеш, че единственото джуджу тъдява съм самата аз.

Изчаках да спра да треперя и чак тогава се върнах в кухнята, където мисис Лоренцо беше приключила с гарнитурите, вече пържеше навитата на руло салтимбока в смес от масло и зехтин и въздухът се беше напоил с аромата на прошуто, телешко, салвия и чер пипер.

Тя пожела да пие вода по време на вечерята, а на себе си сипах от черешовия сок, който мама беше направила от прах „Кул Ейд“ и беше сложила от сутринта в хладилника.

При сядането ми на масата нямах и грам апетит. Зачоплих с вилицата храната, убеден, че свитият ми стомах ще я върне обратно в мига, в който посмея да хапна. Най-голямото доказателство за майсторлъка на мисис Лоренцо обаче е фактът, че много скоро след това си бях омел чинията и исках допълнително.

Тайният специален десерт пък се оказа рикота — сладкиш с извара, посипан с пудра захар и настърган шоколад. „Специален“ е меко казано — направо райски си беше.

След вечеря измихме чиниите и седнахме да играем „Реми“ върху кухненската маса. Мисис Лоренцо понечи да пусне радиото, та да сме послушали хубави мелодии, но аз успях да я убедя, че поради моята вманиаченост на тема музика това би ми попречило да се съсредоточа върху картите. А истината е, че се боях да не би музиката да заглуши стъпките на Ив Адамс, ако тя решеше да се завърне с някои лоши помисли.

Легнах си, както си му е редът, в 21:30, но така и не можах да заспя. Мисис Лоренцо гледаше телевизия в хола, но беше намалила звука почти докрай. Така че не телевизорът ме държеше буден, а оная вещица от 6-С, ако изобщо беше вещица. По някое време дори се запитах дали всъщност няма да е най-добре, ако наистина е просто вещица; защото можеше да е и куп други, още по-страшни неща.

В 22:20 се надигнах и отидох в хола да проверя какво прави мисис Лоренцо. През траялото по-малко от час мое безсъние си бях представил поне няколко начина, по които Ив Адамс би могла да я убие внезапно и безшумно с оня неин автоматичен нож. Заварих мисис Лоренцо просната върху дивана. Не гледаше телевизия, но и не беше умряла. Ами спеше дълбоко, та дори и похъркваше.

Върнах се, легнах си и се укорих за това, че съм станал голямо бебе. Оная загадъчна жена може да е всякаква, но в никакъв случай не е вещица, а още по-малко пък вампир или излюпило се от гигантски семенник извънземно. Че върши нещо в 6-С, дето не е за вършене, е ясно, както и това, че не ще никой да си завира гагата. Колко му е да наплаши едно деветгодишно хлапе. Точно толкова, колкото й е лесно да сплаши и стеснителен шивач, измъчван от спомените за някаква преживяна от него трагедия. Просто иска да се боим от нея дотолкова, че да не й се пречкаме, а само след два месеца тя ще се махне окончателно от главите ни.

Но така или иначе, в 23:00 пак се прокраднах през коридора до всекидневната да проверя още ли спи мисис Лоренцо, или вече е заклана. Нито едното, нито другото. Тя седеше на дивана, заровила лице в дланите си, призрачно бледа на примигващата светлина от телевизионния екран, и ридаеше безмълвно, но с такава мъка, че цялото й тяло се тресеше. А плачеше не заради нещо видяно по телевизията. Нямаше нужда от тъжен филм или ужасен репортаж, че да ревне.

Колкото и луда да се окажеше обитателката на 6-С, безобразие беше от моя страна да забравя толкова бързо как съвсем наскоро светът на Доната Лоренцо се беше обърнал наопаки. Колкото и сащисан да бях останал от срещата ми по стълбите с живата Фиона Касиди, след като я бях сънувал удушена с вратовръзка, в крайна сметка аз сам си бях виновен за всичките струпали ми се впоследствие неприятности; най-безотговорно я бях последвал и с неподплатена с нищо смелост бях влязъл неканен в апартамента й и бях обикалял по стаите му. Докато самата мисис Лоренцо с нищо не беше заслужила своето овдовяване; тя просто беше станала поредната невинна жертва на отвратително жестоката съдба.

Побързах да си се прибера в стаята, преди да ме беше забелязала как я наблюдавам от прага на всекидневната. Срамът, който изпитвах, потисна страховете ми и макар да се съмнявах, че изобщо ще мигна през остатъка от нощта, бях заспал дълбоко.