Дийн Кунц
Градът (23)

22

Тъй като мистър Смолър — домоуправител и специалист по конспиративните теории — не ми отвори, като му позвъних, реших да го потърся другаде. Можеше да ремонтира нещо в някой апартамент, но аз за всеки случай започнах от мазето, където беше най-вероятно да го открия. Вместо да мина през входа откъм задната уличка, предпочетох да сляза по стръмното вътрешно дървено стълбище и още от там го чух да си говори сам из лабиринта от инсталации, от които зависеше животът в кооперацията.

По площ мазето беше равно на всеки от етажите на сградата, но създаваше впечатление за нещо огромно като пещера, най-вече заради плетеницата от тръби, парни котли, кабеловодни системи, големи токоразпределителни кутии и всякакво друго оборудване, в която дете като мен се чувстваше изгубено, но донякъде и поради старовремското едва мъждукащо осветление. Сенките се струпваха навсякъде и висяха като траурни знамена покрай работните проходи. Да не говорим за изобилието от ненадписани варели и огромни дървени каси с изписани по тях номера, които така и не разкриваха съдържанието им, но затова пък допринасяха за всеобщата атмосфера на загадъчност.

В днешния ден благодарение на приглушения тътен на бурята, който стигаше от покрива до долу по вентилационните шахти, и на дъжда, който вятърът запращаше срещу тесните и мръсни стъкла под самия таван, на нивото на тротоара отвън, мазето ми се стори по-отблъскващо от всякога.

Паяк с размерите на двайсет и пет центова монета изприпка от сенките и притича по ивица светлина, а аз се смразих от ужас. Първо, мразя паяците и второ — изведнъж усетих необяснимо силно отвращение от тази конкретна твар. Срещата ми с Фиона Касиди ми беше изкарала акъла много по-убедително от всякакви там филми за извънземни или вуду. Нервите ми бяха опънати докрай. Вместо да стъпча паяка, продължих да го наблюдавам с ужас как ми минава път. И тъй като всеки миг на необичайното утро беше изпълнен със свое си окултно значение и опасности, си рекох: По-добре да беше черна котка.

Паякът пак се скри в сенките, а аз поех по посока на мърморещия си недоволно мистър Реджиналд Смолър. Заварих го под лъча на подвижна аварийна лампа, която беше закачил на минаваща под тавана водопроводна тръба. Правеше текущ ремонт на крайния от трите огромни котела, който загряваше водата за отоплението, преди да я прати по радиаторите в апартаментите. И понеже в края на лятото все още никой не се отопляваше, мистър Смолър се беше хванал да изцеди от дъното на цистерната насъбралата се там гъста кална утайка. Напълнил беше вече една кофа и сега чакаше да напълни и втора.

Нисък мъж с внушителна талия, мистър Смолър ходеше неизменно по бял потник и долнище от анцуг с широк ластик, но и с тиранти, в случай че ластикът се скъсаше. А самите му тиранти бяха яки, произведени сякаш от юздите на състезателен кон. Веднъж ми беше разправил как го била отгледала „онова гадно изкукуригало бабе“ баба му, която, ако не слушал, го натирвала на улицата само по долни гащи да му се смеели хората. И твърдеше, че нямало по-голямо наказание от това, да се явиш навън без панталони, особено пък, ако са ти криви краката и са ти издути коленете, та народът да те сочи с пръст и да ти се подиграва. Не че в конкретния случай с мистър Смолър не подозирах, че и по потник да го бяха пращали, пак щеше да е същото, понеже целият му гръден кош, гърбът и ръцете му бяха покрити с къдрави черни пуделски косми, които лъщяха на фона на бялата му кожа като козината на мечка, страдаща от напреднала форма на краста.

Та мистър Смолър беше коленичил пред огромния парен котел и си мърмореше така под носа, сякаш двама души водеха крайно оживен спор, но като ме видя, се захили и рече:

— О, кого виждат очите ми? Самия Сами Дейвис Джуниър. Хей, Сами, я вземи да ми изпееш „What Kind of Fool Am I“.

— Нали знаеш, че ме няма хич по пеенето, мистър Смолър.

— О, я стига си ме будалкал, Сами. А в Лас Вегас как пееш, а? Понеже там ти плащат яко, нали?

— Ами, ако и ти ми платиш яко, току-виж съм ти пропял.

— Изчакай само да източа тая гадна калчица — посочи той гъстата течност, излизаща от маркуча на котела. — После моментално ще изтичам до горе да извадя от буркана някоя и друга хилядарка. Поне за една песен ще стигне, нали?

— Стига си ме будалкал бе, мистър Смолър.

— Всъщност да. Къде ще му излезе краят, ако почнеш да пееш за такива малки хонорари? Я кажи, колко взе за участието си в „Единайсеторката на Оушън“?

— Някъде към сто милиона.

Той се престори на шашнат.

— И все още живееш в тая скапана кооперация?

— Не ми е в стила да се перча с парите си.

— Май си прав. — Калта се отцеди докрай от котела и той затвори кранчето. — Ех, защо не можеше да си наистина Сами Дейвис. Тогава щеше да познаваш и Питър Лофърд. Виж, с него вече бих си поприказвал с кеф. Понеже е наясно кой всъщност ни опушка президента.

— За Кенеди ли говориш?

— За Кенеди, я. Да не искаш за Ейбрахам Линкълн. Той, Лофърд, нали е женен за Патриша Кенеди. Слушай обаче какво аз ще ти кажа: да знаеш, че не Ли Харви Осуалд е стрелял. По-скоро Кастро е зад цялата история. А ако имах твоите сто хиляди долара, щях най-спокойно да се обзаложа, че всички следи водят към Розуел и юли 1947 година.

— Тоя Розуел пък кой е?

— Не е „кой“, а „къде“. Град в щата Ню Мексико. Там през юли 1947-а се разбива летяща чиния. Намират неколцина мъртви извънземни, но май и един жив. Ама оттогава правителството разпространява само дезинформация.

— Сериозно ли?

Мистър Смолър освободи късия маркуч от отходната тръба на котела и заяви:

— Няма начин катастрофиралата през април 1962-ра край Лас Вегас летяща чиния да не е замесена. Не забравяй, че уж по някаква случайност точно тогава във Вегас се е намирал и Джак Руби.

А като го попитах кой е този Джак Руби, мистър Смолър ми обясни:

— Оня, дето очуква Ли Харви Осуалд веднага след като Осуалд не убива Кенеди. И ония копелета билдербергерите също имат пръст в цялата работа.

От предишни наши разговори знаех, че билдербергерите били тайно международно общество със седалище в швейцарския град Женева, създадено, с цел да управлява тайно света в съюз с живеещите между нас извънземни от други планети. Но тъй като бях едва на девет години, нямах представа дали билдербергерите съществуват реално, или са някаква измишльотина на мистър Смолър. Според мен той беше леко откачен, но предимно по приятен начин и ми правеше удоволствие да го слушам как разправяше разни там истории. А тъй като беше много по-възрастен от мен, отнасях се с него с уважение и никога не давах признаци, че не му вярвам.

През онази сутрин обаче Фиона Касиди беше успяла да ми изкара акъла, при това без абсолютно никакво съмнение тя беше реално същество, представляващо много по-непосредствена опасност от билдербергерите, които се намираха чак в Женева. Именно затова се надявах той да възприеме за нещо съвсем естествено смяната на темата, когато подметнах:

— Новата дама хич не е грозна.

Но с изправянето си на крака мистър Смолър само каза:

— Всички тия войни и бунтове напоследък все са работа на тия проклети билдербергери. — Вдигна двете кофи с калта и се отправи към външната врата на мазето, до която се стигаше по къса наклонена рампа. — Вземи миналогодишната поредица от торнадо с двеста души жертви, убитите от оня в Чикаго ученички от сестринското училище, тия опасни неща, дето им викат скейтбордове, белодробния рак, дето умори Нат Кинг Коул само на четиресет и пет.

Аз обаче вървях подире му и не млъквах:

— И очите й са хубави, хем са едновременно и сини, и лилави.

— Тръгнали разни моми по ботушки и по миниполи, кълчотят се там на всякакви нови танци — разните му там ватуси, фръг и мръг. К’ъв е тоя танц фръг бе, питам аз? Няма ли за вас фокстрот, питам? Всичко това са го измислили билдербергерите, да знаеш.

Той остави кофите на земята и тръгна нагоре по рампата да отключи вратата, а аз отзад му викам:

— Тя, доколкото усещам, живее на шестия етаж.

Той завъртя секретната брава, отвори вратата, изглежда, се изненада от дъжда, а после каза:

— При такова време няма смисъл. Калта ще почака. Така или иначе, си е кал. — Затвори вратата, заключи я и продължи: — Виж какво стана с Едуард Р. Мороу. И той се гътна от рак на белите дробове, но в пъкъла да ме отнесат, с извинение, ако изобщо ми е домъчняло за него, щото всички тия велики журналисти са все на заплата към билдер…

И млъкна посред думата, килна глава и ме изгледа, сякаш чак сега беше включил какво съм му приказвал до тоя момент.

— Ти за кого ми говориш, Джоуна?

— За хубавата дама от 6-С.

Като видях спалния й чувал и раницата, без никакви други мебели и без друг багаж, бях си помислил, че може да се е нанесла нелегално — отключила си е с шперц, настанила се и сега чака да я открият и изгонят. Вярно, че изглеждаше прекалено добре за самонастанила се, но казва ли ти някой нещо. А пък и подозренията ми се бяха потвърдили на практика, когато заплаши, че ще си имам неприятности, ако спомена някому, че съм я видял.

Но ето че мистър Смолър ме опроверга:

— Кое й е хубавото според теб?

— Не знам. Най-общо го казах.

— Понеже аз изобщо не я смятам за хубава. Хубостта не е само външност. У нея има нещо студено, грубо, което ни най-малко не се връзва с хубостта. Ще берем ядове с нея.

Ясно ми беше какво има предвид. Но в същото време се озадачих.

— Тогава що си я пуснал като наемателка?

Така както слизаше по рампата, ми напомни за оня добър трол, дето го бяха описали в една книга. По неолисялата част от главата му стърчаха безразборно черни косми, приличащи на грубо пресукана тел за миене на тенджери.

— Мен никой не ме пита кои да са наемателите, момчето ми. Там, в центъра, има агенции за недвижими имоти, дето плащат скъпо и прескъпо на разни копеленца да си чоплят носовете. — Спря се пред кофите, поразмисли и реши да ги остави там, където си бяха. После се запъти пак към парните котли. — Тая коравосърдечна фирма притежава най-малко сто такива съборетини като нашата кооперация. Кой съм аз? Дребна риба, дето са я пуснали да живее без наем, плащат му жълти стотинки и колкото хлебарки може да си хване, само и само да поддържа сградата да не се срути отгоре ни.

Следвайки го по петите, само го попитах:

— А името как й е?

— Ив Адамс.

— Сигурен ли си?

— Така ми предадоха. Ако ще и Франкенщайн да се казва, какво ме интересува мен? Изобщо не ми влиза в работата. А и са я пуснали тук без наем. Без пари, като мен, но само за два месеца. През това време тя трябва да обели люпещите се тапети в 6-С, да вдигне гниещия балатум и да боядиса стените. После ще отиде другаде да свърши същото. Така преживява. Всеки си има номер в тоя труден живот.

Той вдигна от пода сандъчето с инструментите, а аз му викам:

— Така като я гледам, май не се казва Ив Адамс.

— Какво искаш да кажеш? Как според теб трябва да изглежда една Ив Адамс.

— Другояче. Тази заслужава много по-изискано име.

Той ме изгледа продължително, после пусна сандъчето. Клекна, че очите ни да са на едно ниво.

— Не е за пръв път младо момче да се влюби. И аз бях хлътнал навремето по учителката ми във втори клас. И то не само заради външността й, ами изобщо — и заради държанието, и заради всичко останало. И си правех сметката как тя ще ме изчака да порасна, след което ще заживеем щастливо вовеки веков. Докато в един момент не научих, че била омъжена. Направо разби загубеното ми сърце. Обаче малко след това тя взе, че се разведе и веднага се омъжи за друг. А пък на мен чак тогава ми светна, че тя нито знае, нито я е еня колко я обичам. И я намразих вдън душа, но от това мен ме болеше, а не нея. Когато порастеш, Джоуна, жените ще ти разбиват сърцето толкова често, че ще престанеш да броиш случаите. Чуй какъв акъл ще ти дам: пази се да не те почнат отсега, щото си още малък.

Не че бях хлътнал по Фиона Касиди, съответно Ив Адамс, която, ако съдех по личния ми опит, като нищо можеше да се окаже маниачка, та дори и вещица. Но реших, че не е нужно да разяснявам това на мистър Смолър, най-малкото по две причини. Първо, много ме трогна загрижеността му за моето сърце, та не исках да го поставям в неудобно положение, ако му разкриех, че изпраща ценните си съвети на съвсем погрешен адрес. А втората, далеч по-важната причина беше, че той в никакъв случай не биваше да разкрие пред онази жена, че съм разпитвал за нея. Тогава тя като нищо можеше да пристъпи към любимото си занимание да ме резне. А това никак не беше желателно. Добре че си мислеше, че съм се влюбил в нея; сега вече имах съвсем сериозна причина да го моля да не ме злепоставя, като й сподели за моите чувства.

Така че той се закле да не издава тайната ми, а аз му обещах да се вслушам в съвета му. Стиснахме си ръцете в знак на взаимно съгласие: двама светски мъже от съвсем различни поколения, но обединени от разбирането, че романтиката е нещо опасно и че няма по-дълбока мъка от онази на несподелената любов.

След което мистър Смолър се надигна в целия си ръст и от раздавач на бащински съвети преля в по-обичайната си роля на параноичен темерут. На фона на търкалящите се над града гръмотевични тътени и на светкавиците, които проблясваха отвъд вдигнатите нависоко прозорци на мазето, той обяви:

— Сега трябва да побачкам, макар да не виждам особен смисъл, след като ще засипем с ядрени бомби руснаците, а те само това чакат, за да ни го върнат. Навсякъде войни — и тук, и там, и по цял свят, обаче на народа му дай да слуша битълсите и да гледа как някакъв там тип рисува огромни консерви със супа и ги пробутва за произведения на изкуството, тая кинозвезда, оная кинозвезда, дрън-дрън, та пляс. Съвсем изперколяса тоя свят. Пощуря направо. Чак тръпки ме побиват от тия…

— … от тия билдербергери — подсказах.

— Нямаш си представа колко много си прав.