Дийн Кунц
Градът (21)

20

Сигурен бях, че съм пуснал и двете секретни брави на входната врата на апартамента ни. Имаше два-три отворени прозореца, но нямаше начин да е влязла през някой от тях нито от шестия етаж, нито от улицата.

Нищо не каза. Само впи в мен безизразния поглед на прекрасното си, но наподобяващо на робот лице, сякаш следващите й действия щяха да се определят посредством приложението на определени алгоритми и изчисления, извършени от печатни платки. Синьо-лилавите й очи като да излъчваха светлина.

Ще ми се да мога да кажа, че се притесних, без да се уплаша, но истината е, че тя ми изкара акъла с тази своя поява като призрак и с начина, по който ме приковаваше с погледа си.

Инстинктът ми подсказваше, че не бива аз пръв да проговоря, а трябва да вперя и аз погледа си в нея и да отвърна на мълчанието й с мълчание, за да я извадя някак си от равновесие. Но така и не успях да надмогна себе си и попитах:

— Какво искаш?

А тя пристъпи през прага и влезе в стаята ми.

— Откъде влезе?

Тя обаче не благоволи да ми отговори, а само изгледа малката ми обител, обръщайки специално внимание на постера с Дюк Елингтън във фрак, сниман към края на 20-те години в „Котън Клуб“ на фона на прословутите му стенописи; на поставената в рамка фотография на дядо Теди с Бени Гудмън; на плаката с любимия ми телевизионен комик Ред Скелтън в ролята на Фреди Използвача, понеже не бях успял да го намеря в костюма на най-смешния му герой — Клем Глупендера.

Тя затвори вратата зад гърба си, с което съвсем ме разтревожи. Казах й:

— Я изчезвай.

При което тя най-сетне отново ми обърна внимание и все така безизразно проговори:

— Понеже?

— Ъ?

Гласът й беше тих и абсолютно равен.

— Да изчезвам, понеже какво?

— Понеже нямаш работа тук.

— Иначе? — не отстъпваше тя.

— Иначе ще си изпатиш яко.

Липсата на интонация в гласа й ми действаше по-смразяващо от всякаква друга заплаха.

— И ти какво? Ще се разпищиш като момиченце ли?

— Няма нужда да пищя.

— Щото си много смел, така ли?

— Не. Понеже майка ми всеки момент ще се върне.

— Съмнявам се.

— Ще видиш. Ей сега ще дойде.

— Лъжец.

— Казвам ти.

А в същото време си помислих, че безизразността й не е израз на истинския й характер и че под тихата й повърхност се крие мощен вулкан.

— Знаеш ли какво се случва с шпионите? — попита ме.

— Не съм шпионин.

— Лоши работи им се случват.

Отвън, пред прозореца, посред пепелявия полумрак проблесна светлина, после пак и съседната сграда като да съкрати двуметровото разстояние до нашата и насмалко да рухне отгоре ни, а след светкавиците се разнесе и гръм, произлязъл из недрата на небесното гърло.

Жената тръгна да заобикаля леглото ми, мина ми през ума да се метна отгоре му и да се изтърколя от другата му страна, но ми беше ясно, че тя ще ме спипа, преди да съм стигнал до вратата.

— Изобщо не ме е страх от теб — заявих.

— Значи си и тъп. Тъп, лъжлив шпионин.

Свих се в ъгъла със съзнанието колко силно съм уязвим и я предупредих:

— Ще те ухапя.

— Ами и аз ще те ухапя.

Беше към метър и седемдесет, а аз бях много по-нисък. Буквално се чувствах като пигмей, ако искате да знаете.

Докато заобикаляше леглото откъм долния му край, по стената срещу прозореца пробяга откос от светкавици.

— А пък аз те сънувах, ако искаш да знаеш — обявих.

При поредната гръмотевица веднага след светкавиците вече имах усещането, че тя е донесла бурята със себе си, че тя я причинява.

— На колко си години, шпионче?

— Какво значение има?

— Чакам да ми кажеш.

— Карам десетата — свих рамене.

— Значи, току-що си станал на девет.

— Не току-що.

Тя се спря и ме изгледа отвисоко, само на една ръка разстояние.

— И сънуваш момичета, така ли?

— Само теб. Веднъж.

— Много си малък, за да имаш мокри сънища.

— А ти откъде знаеш, че съм те сънувал мокра? — учудих се аз. — И че отвсякъде бучеше вода?

Вместо да ми отговори, тя ми зададе нов въпрос:

— А ти защо ме проследи до шестия етаж, лъжец такъв?

— Нали ти казах. Познах те от съня. Истина ти казвам.

И ето че най-после в равномерния й глас се прокрадна някаква, макар и мижава, острота:

— Никак не ми харесваш, шпионино. С най-голям кеф бих ти размазала маймунската физиономия. Така че не ме изкушавай. Да не си посмял друг път да тръгнеш подире ми.

— Няма. За какво ми е? Не си ми чак толкова интересна.

— Аз мога за част от секундата да ти стана интересна, шпионче. И то много по-интересна, отколкото си мислиш. Само те предупреждавам: не се мяркай повече на шестия етаж.

— Никаква работа нямам там.

— Не ти и трябва, освен ако не си по-тъп, отколкото изглеждаш. И да не си посмял да споменеш някому за мен, разбра ли? Никому нищо. Не си ме виждал през живота си. Този ни разговор изобщо не се е състоял. Разбираш ли какво ти редя, шпионин такъв?

— Добре де. Хубаво. Окей. Както искаш. Аре стига.

Тя ме изгледа продължително, после премести погледа си върху „Флорентинката“ на нощното ми шкафче.

— Ти какво сложи преди малко в тая кутия?

— Нищо. Разни неща.

— Какви неща?

— Мои си.

— Случайно да си вземал нещо от моята раница или от спалния ми чувал?

— Нищо не съм ти пипал. Само гледах.

— Като те знам какъв си лъжец… Я отваряй.

Грабнах металната кутия, но я притиснах към гърдите си.

Тя май искаше пак да се надглеждаме и аз се облещих насреща й, независимо че дивият й поглед ме притесняваше.

— Черно отвън, червеничко отвътре. Що е то? — попита тя.

Нито знаех какво е, нито какво иска тя от мен. Затова завъртях глава.

А тя извади от джоба на тънкото си яке нож. От автоматичните. От жълтата дръжка изскочи осемнайсетсантиметрово острие.

— Не се шегувам, момченце.

Кимнах.

— Сега ще те резна. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти.

— Отваряй кутията.