Дийн Кунц
Градът (20)

19

Прибрах се у дома, извадих плюшеното око от кесията и го сложих по средата на току-що оправеното ми легло да гледа към възглавниците. После, без да го изпускам от поглед, заобиколих от едната страна на кревата до другата и обратно, но то не се извъртя да ме проследи.

— Идиот — рекох си сам, възмутен от собствения ми детински страх.

Отидох в кухнята, извадих кана с домашна лимонада от хладилника, налях си чаша и седнах на масата.

Мина ми през ума да отскоча до Културния дом и да посвиря четири часа на пианото. Оставаха по-малко от две седмици до началото на учебната година, след което щях да мога да репетирам максимум по два часа късно следобед. Обикновено изгарях от нетърпение да се добера до пианото, където ме чакаше мисис О’Тул, но точно през този ден имах чувството, че нещо изключително важно се случва току под носа ми — и то нещо невероятно, като през нощта на Бъдни вечер навремето, когато още вярвах в Дядо Коледа. С тази разлика, че сегашното не беше искрящо от веселие и надежда като Коледата, а по-скоро ми напомняше на оня стар филм за вудуто в града.

И с тази разлика, че сегашното си беше съвсем истинско. Просто нямаше как да се измъкна от него.

По чашата ми, оставена върху гетинаксовата масичка, се появиха капки пот. В горната й част бяха бистри, искрящи, все едно гледах диаманти. Но в долната й част, където все още имаше лимонада, приличаха по-скоро на изумруди. Естествено, не бяха нито диаманти, нито изумруди, а най-обикновени капки вода, но аз просто не можех да се спра и да не си мисля за тях като за скъпоценни камъчета, за това, как можех да стана богат и как, ако станех богат, нямаше да имам никакви проблеми. Мама щеше да престане да ходи на работа в кафетерията на „Уулуъртс“. Щяхме да си имаме наш си нощен клуб, в който тя щеше да пее до насита, освен това щяхме да си имаме и звукозаписна фирма, чрез която тя щеше да постигне славата и щастието, които й се полагаха. Щяхме да сме заобиколени от скъпоструващи адвокати и бодигардове и нямаше окото да ни мигне от това, че Тилтън се канел да ме откъсне от нея. Щяхме да живеем в огромна къща на някакъв хълм, сред просторно имение с висока ограда, където щяхме да сме в пълна безопасност от всекиго и от всичко, включително и от всякакви там бунтове, войни и млади келеши, които приказваха мръсотии зад гърба на непознати им жени.

Независимо че оттогава минаха толкова много години, и досега си спомням съвсем ясно изпотената чаша и тревогите, които ме измъчваха — тревоги, граничещи с тръпката на предчувствието и прекалено силни за едно деветгодишно момче, но и онези неосъществили се надежди за забогатяване, които, дори и да се бяха сбъднали, нямаше с нищо да помогнат.

Една от най-големите ползи от растежа е, че ако си способен да се учиш от личния си опит, постепенно осъзнаваш, че на този свят най-важни са две неща: истината с малко „и“ и Истината с главно „И“. И че си длъжен да казваш истината, да изискваш от останалите също да говорят истината, да разпознаваш лъжите и да ги оборваш; да виждаш света такъв, какъвто е, а не какъвто би желал да бъде и не какъвто ти го описват онези, които искат да упражняват власт над теб. Прегръщайки истината, ще се отърсиш от неоправданите си очаквания, безплодните търсения, разочарованията, безсмисления гняв, завистта и отчаянието. А онази по-голяма Истина, с главното „И“ — че животът има смисъл — е най-сигурният източник на щастието, тъй като ти позволява да осъзнаеш действителните си значимост и възможности, но в същото време насърчава и онази смиреност, която създава душевния покой. А най-важното е това, че Истината с голямото „И“ ти позволява да обичаш околните такива, каквито са, без изобщо да се интересуваш какво могат те да направят за теб, а тъкмо този вид взаимоотношения пораждат онези редки мигове на чисто щастие, които завинаги оставят светла диря в паметта ти.

Малко повече от два месеца след деветия ми рожден ден ми предстояха сума ти години до проумяването на всичко, което току-що изредих. В кухнята ни в онази кооперация мечтаех за диаманти и изумруди и прогонвах от мечтите си всички несгоди и заплахи. Допих лимонадата, измих чашата, подсуших я и я прибрах. Избърсах кондензата от гетинаксовата масичка. Отидох във всекидневната и зяпнах в телевизора. Но не го пуснах, като по този начин вероятно предприех малка крачка към далечното ми бъдещо съзряване.

В спалнята платненото око си стоеше върху завивките с вперен във възглавниците поглед. Колко ли глупав бях, като си мислех, че е оживяло благодарение на джуджуто? Какво толкова свръхестествено бях видял в него? Най-обикновен боклук.

Не го върнах в кесията, която бях пуснал на пода. Но не го и изхвърлих. След известно колебание го взех, минах на отсрещната страна на леглото и от нощното ми шкафче извадих метална кутия с капак на панти.

В луксозната изрисувана кутия предишната Коледа мистър и мисис Лоренцо ми бяха подарили сладкиши. На капака имаше портрет на италианска мома в старовремски костюм. С префърцунени червени букви с позлатен контур беше изписано „Флорентинката“, а под нея с друг шрифт — „Тороне“. Съдържанието й представляваше седемстотин грама италианска нуга с бадеми с три различни вида есенции — лимонова, портокалова и ванилия. Самата халва беше страшно вкусна, но аз май се радвах повече на шарената метална опаковка.

Съхранявах в нея дузина неща, които малко или повече ценях или ми бяха интересни по причини, които само друго момче на моята възраст можеше да проумее, включително пъстро златно-синьо топче котешко око, монета от един цент, придобила размерите на половин долар, след като я смачкал влак, сметката от ресторанта, където обядвахме с мама на другия ден, след като беше натирила Тилтън, и сребърния долар, подарен ми от баба Анита, задето бях научил наизуст „Отче наш“, със заръката да го похарча чак в деня на първото ми причастие.

Единственото, което пазех извън тази кутия, беше медальонът с форма на сърце и с перцето. Него винаги носех със себе си, в джоба на панталоните.

Доста се колебах, преди да прибавя към съкровищницата си и окото от плюшена играчка. Страх ме беше да не ми повреди другите ценности, ако случайно се окажеше свързано с някоя черна магия.

— Идиот — повторих си, пуснах в кутията окото и затворих капака.

Поставих кутията върху нощното шкафче, изправих се и като се обърнах, открих, че на вратата на стаята ми е застанала Фиона Касиди.