Дийн Кунц
Градът (14)

13

Сирената я чухме, но в града ни сирените виеха непрестанно, полицията хвърчеше на всички посоки, провираше се през движението със своите коли, а сирените с всяка година ставаха все повече и повече — сякаш нещо в страната ни беше тръгнало наопаки тъкмо когато толкова неща бяха почнали да се оправят, както обичаше да казва мама. А най-неправилно е, като чуеш сирена, да хукнеш да видиш за какво вие, понеже, докато се усетиш, току-виж си се оказал част от самото събитие.

Чухме я в понеделник вечерта, осем дни след разговора ми с дядо Теди. Мама в понеделник вечер не работеше, та играехме на шашки на масата в кухнята, когато воят на сирената нахлу с все сила, после позатихна някъде към съседната пряка. Ние продължихме играта, говорейки си на всякакви теми, така че нямам представа колко време мина, преди някой да почука на вратата ни — може и след двайсет минути да е било, а сирената отдавна я бяхме забравили. Имахме и звънец, но човекът така тихичко почука, че ако апартаментът ни беше малко по-голям, можеше изобщо да не го чуем. Преместихме се във всекидневната, плахото, срамежливо чукане се повтори, мама погледна през шпионката и рече:

— Доната е.

На прага ни стоеше мисис Лоренцо — не по-малко красива от самата Ана Мария Албергети и бяла като филия хляб, рошава и с лъснало лице, въпреки лекото захладняване в края на юни. Стоеше с вкочанено тяло, свити юмруци и кръстосани пред гърдите й ръце, все едно се беше вкаменила в мига, в който беше спряла да чука. Очите й, изражението й бяха като на изгубила се жена, останала без капка мисъл вследствие на някакъв шок. Дори думите й изразяваха пълно неведение.

— Не знам накъде да отида.

— Какво има, Доната? Какво се е случило?

— Не знам накъде да вървя. Никъде не мога да отида.

Мама я хвана за едната й ръка.

— Ама ти, миличка, си направо премръзнала.

Лицето й в действителност беше потно, но потта й беше ледена.

Мама я дръпна да влезе, а мисис Лоренцо заразправя с глас, който беше не толкова скръбен, колкото невярващ:

— Умря моят Тони. Стана от стола след вечеря, в очите му се появи някакъв ужас и той рухна мъртъв на пода насред кухнята. — Мама я прегърна, мисис Лоренцо се отпусна в обятията й, но гласът й остана непроменен. — Казаха, че щели да го откарат не знам къде си да му направят аутопсия. И понеже беше само на трийсет и шест, ще трябва… ще трябва… да го отворят, за да разберат инфаркт ли е било, или не. Кажи ми накъде да вървя. Друго си нямах, освен него, и не знам накъде да хващам.

Изглежда, шокът и ужасът я бяха възпирали до този момент, но сега тя ревна с все сила и сълзите й рукнаха. Затресе се от онзи вид мъка, която е отчасти и ужас, след като скърбящият е осъзнал изведнъж, че смъртта е не само дълбока болка, но и нещо отвратително, а от хлиповете й на страдание аз се разтреперих и се усетих за пръв път в живота си абсолютно безпомощен и непотребен.

Мама, както винаги, моментално овладя положението. Вкара мисис Лоренцо в кухнята и я сложи да седне до масата, като само отмести настрана шахматната дъска. Обяви, че мисис Лоренцо има нужда от нещо загряващо, и тръгна да й прави чай, като през цялото време й изказваше съболезнованията си, но без капка фалш, а с помощта на най-подходящи думи, каквито на мен изобщо нямаше да ми хрумнат, и без да жали и собствените си сълзи.

Мисис Лоренцо беше такава мила и добра жена, че сърцето не ми даваше да я гледам как се съсипва и как толкова млада беше овдовяла. Затова се усамотих край прозореца на всекидневната, погледнах навън и видях линейката да стои все още до бордюра, заобиколена от червеното си зарево.

И реших да изляза от апартамента. Не знам защо, но имах чувството, че ако остана вътре, ще ревна и аз, и то не само заради мисис или мистър Лоренцо, но и за баща ми, представете си, понеже и него го изпълваше някаква ужасна празнота, а и за себе си, понеже баща ми дори с бащинските си задължения не беше способен да се справи. Баба ми Анита беше все още жива, така че не познавах никой, който да беше умрял. Мистър Лоренцо работеше като сервитьор, често се връщаше по нощите от работа, понякога ме отнасяше до горе на ръце, ако бях заспал, преди мама да се прибере от клуба, а ето че сега беше мъртъв. И колкото и да се радвах, че баща ми се е махнал, това правеше нещо като два непосредствено близки смъртни случая — смъртта на съсед, а освен нея и смъртта на мечтата ми за бащинско-синовна обич, каквато, ако ме бяхте питали, щях да отрека, че притежавам, но в която, както осъзнавах в момента, все още бях вкопчен. Избягах от апартамента, хукнах по шестте редици стъпала до фоайето, излязох на външната площадка и се спуснах и по останалите стъпала до тротоара.

Санитарите товареха носилката с тялото в линейката микробус. Бяха завили мистър Лоренцо с чаршаф или може би го бяха напъхали в чувал за мъртъвци, но така и не успях да го разгледам отблизо, та само забелязах очертанията на тялото му. На отвъдния тротоар се беше събрала тълпа от двайсетина-трийсет души, вероятно обитатели на отсрещните кооперации, да гледат как ще откарат мистър Лоренцо. Сред зрителите имаше и деца — на моя възраст и по-малки — които се гонеха, танцуваха и изобщо се държаха безобразно, все едно гледаха не червените проблясъци на линейка, а някакви празнични фойерверки. Ако беше умрял някой откъм тяхната страна, помислих си, сигурно сега аз щях да зяпам с нашите деца и да се държа не по-малко глупаво. Разликата между ужаса и празненството май се равнява на ширината на най-обикновена улица, мина ми през ума.

На деветгодишна възраст аз, разбира се, знаех, че съществува смърт, но не под формата на лично изживяна истина, а по-скоро като нещо, което се случва по широкия свят, в чужди семейства, но е все още толкова далеч от мен, че няма за какво да се притеснявам. А ето че изведнъж започнаха да си заминават завинаги хора, които познавах. Щом само за две седмици можеха да си отидат двамина, като нищо и други трима — дядо, баба и мама — можеха да ме напуснат през идните три седмици и аз, подобно на мисис Лоренцо, щях също да остана съвсем сам и да се чудя накъде да поема. Ненормална, детинска паника, но за съжаление, произтичаща от неоспоримото осъзнаване на всеобщата ни тленност.

Нещо ми подсказа, че следва да помогна по някакъв начин на мистър Лоренцо; че ако му помогнех някак си, Господ ще забележи, ще го одобри и няма да ми отнеме никой друг, докато не стана много по-възрастен. И ако не бях уплашен до такава влудяваща степен, сигурно щях да се сетя да вляза в черква, да запаля за него свещичка и да произнеса някоя и друга молитва. Вместо това реших, че трябва да му изсвиря на пианото онази песен, която той непрестанно слушаше на своя стерео грамофон.

Тъй като понеделник беше бинго вечер, Културният дом щеше да е отворен до 10:30. Така че, щом санитарят затвори задната врата на линейката, а колегата му запали двигателя, аз се извърнах и се отправих към стая „Абигейл Луиз Томас“.

Но изглежда, го мярнах с периферното си зрение как се движи успоредно с мен. Затова, докато съм жив, винаги ще съм благодарен на късмета си и на талисмана с перцето в джоба ми, тъй като в емоционалното състояние, в което бях изпаднал, надали щях да обърна внимание на забелязаните с ъгълчето на окото ми улики. Баща ми най-вероятно се беше крил в тълпата на отсрещния тротоар, а сега променяше крачката си да съвпада с моето темпо. Но когато се усети, че съм го видял, нито ме викна по име, нито ми махна с ръка, за да намали по този начин напрегнатостта на положението. Не, той просто забързваше ход, когато и аз тръгнех по-бързо, и се затича, когато побягнах и аз.

Влезех ли в Културния дом, той най-вероятно щеше да ме последва. А там никой не знаеше, че мама го е изгонила и че им предстои да се разведат. Силвия не обичаше да излага на показ кирливите си ризи. В Културния дом мен ме познаваха, но той не беше известен никому, така че, ако вдигнех сериозен шум, някой щеше неминуемо да се обади на майка ми.

Но в един момент забелязах как той започна да се оглежда и в двете посоки на улицата, докато тичаше — търсеше пролука в уличното движение, през която да прекоси на бегом трите ленти. До Културния дом оставаше още една пресечка. Той беше по-силен в краката от мен и сто на сто щеше да ме хване, преди да съм стигнал до там. Нямаше да ме удари. Все пак бях негов син. И дядо Теди ми беше обещал, че Тилтън няма да ми стори зло. Но като нищо можеше да ме отвлече нанякъде. Без, разбира се, да ме наранява. Но пък за да ме отвлече, му трябваше кола. В града ни човек можеше да мине и без кола, така че, доколкото знам, Тилтън не притежаваше возило. Не изключвах възможността да се е сдобил напоследък с такова, но за да ме вкара в него, щеше да му се наложи да ме влачи, аз нямаше да му се дам лесно, а той би предпочел да не привличам по този начин вниманието на околните. Така че, нищо чудно, и да възнамеряваше да ми стори някакво зло.

На ъгъла, на една трета от пътя до Културния дом, свърнах наляво по посока на тясната уличка, която минаваше зад кооперацията ни. Погледнах през рамо и видях Тилтън да прекосява улицата, съпроводен от гневни клаксони и вой на спирачки. Имаше вид на подивял човек. Изключено беше да стигна до уличката и да изтичам до задния вход на кооперацията ни, преди да ме настигне.

Полумракът се спускаше на диагонал над улиците, запалил огньове в прозорците и тлеещи останки по стените на кооперациите, пурпурните сенки нарастваха, но по тясната уличка отсега се беше възцарила нощта. Не във всички сгради можеше да се влезе отзад; някои бяха само с външни метални минаващи на зигзаг аварийни стълбища, а над онези, които все пак имаха задни входове, дежурното осветление над тях обикновено беше изпотрошено. И по двете страни на уличката се извисяваха заплашително в мрака огромни контейнери за боклук, едни с отворени, други със затворени, а трети — със заседнали по средата люкове. Издрапах по един с отворени капаци и скочих вътре върху хлъзгави найлонови торби с отпадъци, сред воня от гнили зеленчуци и един господ знае какво още.

Коленичих, опрял гръб в металната стена, и се спотаих, затиснал с две ръце носа и устата си не толкова заради вонята, колкото да приглуша шума от дишането ми. Чух как обувките му изшляпаха по асфалта, а там, където той се беше износил — по паветата отдолу му, и забелязах, докато минаваше покрай моя контейнер, че пъхти по-силно и от мен. По някое време се спря — вероятно пред задния вход на кооперацията ни — и го чух да си мърмори ядосано и да издава други слаби звуци, които не можех да си обясня.

Почнах да се колебая дали постъпих правилно, като му избягах. Колкото и лош да беше, все пак се явяваше мой баща. Ами ако бях преценил погрешно както настроението, така и намеренията му?

Но когато той почна да ругае на висок глас, споменавайки сред потока от думи и мен поименно, всичките ми притеснения дали не бях постъпил несправедливо се изпариха. Раздруса дръжката на заключената врата, после ядно я изрита. Не можех да разбера защо се ядосва. Домоуправителят беше сменил патрона на бравата за апартамента ни, но Тилтън все още разполагаше с ключ за задния вход на кооперацията, който, за разлика от предния, беше винаги заключен. Той изразяваше все по-шумно безсилието си, започна да ругае на поразия, а като зарита контейнера — не онзи, в който се намирах, а друг, съвсем наблизо — си дадох сметка, че е пиян. Звуците от огромния съд за боклук забумтяха на кухо по цялата уличка — бум, бум, бум. „Престани бе!“, изрева нечий мъжки глас от горните етажи. Тилтън му изкрещя нещо в отговор, изпсува го, а онзи изкрещя: „Ей сега ще сляза, копеле ниедно“, и то така, сякаш наистина възнамеряваше да го стори. При което баща ми побърза да се махне, но никой не слезе да го търси.

Аз за всеки случай изчаках няколко минути, но нямах намерение да прекарам цялата нощ в контейнера, затова по някое време се измъкнах. Нямаше да се учудя, ако от тъмното изскочеше смътната фигура на баща ми и ми се нахвърлеше, но в уличката имаше само плъхове — истински гризачи.

Защитената с метална мрежа лампа над задния вход на кооперацията ни си беше здрава и на светлината й видях изкривения секретен ключ, който стърчеше от патрона. В бързината да ме докопа, преди да успея да се скрия в апартамента ни, баща ми, изглежда, беше сбъркал ключа, а като не могъл да го превърти, го беше насилил почти до счупване. Разклатих го с надеждата да успея да го извадя. Ключът обаче се беше пресукал не само в основата си, но и по цялото си протежение, та зъбчетата бяха заяли в щифтовете. Щеше да се наложи на другата сутрин домоуправителят да разглоби бравата, за да я оправи. На мен не ми оставаше друга възможност, освен да вляза в сградата през предния й вход.

Оттенъците на здрача бяха преминали от розово към тъмночервено, а уличните лампи още не светеха. В рамките на входните врати витаеха мрачни сенки. Фаровете на минаващите автомобили се отразяваха в паркираните коли и осветяваха в тях истински или въображаеми — не можах да ги определя точно — заплашителни фигури. Очаквах баща ми да изхвърчи от някоя кола или да се надигне между две спрели превозни средства и да ми скочи отгоре. С такава скорост се втурнах във фоайето на кооперацията, че насмалко щях да съборя мистър Йошиока.

— Вярно ли е, че горкият човечец е починал? — заразпитва ме той. — Как може? Толкова млад!

За миг реших, че говори за баща ми, но после включих и го уверих, че мистър Лоренцо наистина се беше споминал.

— Ох, колко много жалко. Добър човек беше. Тенк ю вери мъч.

„Моля, моля“, отвърнах му, макар да не можех да си обясня за какво точно ми благодареше, и изкачих четирите поредици стъпала до четвъртия етаж. Не ми стискаше да ги взема на бегом, понеже нямах гаранции, че баща ми не ме дебне на някоя от площадките, но и бавно не се качвах, да не би да се появеше изненадващо иззад гърба ми.