Дийн Кунц
Градът (12)

11

Следващата неделя, 12 юни, дядо и баба дойдоха до центъра в своя черен кадилак купе серия 62, модел 1946-а, закупен преди деветнайсет години, но поддържан от дядо ми така, че изглеждаше чисто нов. Беше истински шосеен крайцер, с огромни куршумоподобни предни и задни калници и аеродинамичен профил. Това беше последният пичовски модел на кадилак, преди да въведат глупавите опашни перки. Взеха ни с мама и ни откараха у тях да отпразнуваме предварително рождения ми ден, и това се оказа паметно събитие.

И Теди, и Анита се изумиха от ейдетичната ми музикална памет, която ставаше все по-поразителна, колкото повече напредвах с уроците по пиано при мисис О’Тул. Дядо Теди седна пред пианото в хола им и изсвири нещо, за което беше убеден, че няма начин да съм го чувал друг път — „Deep in a Dream“ на Уил Хъдсън и Еди Деландж, които имали свой бенд някъде през 30-те години. Изпълни парчето виртуозно, след което седнах и го изсвирих и аз с моите скромни възможности и ограничен обсег на ръцете, и независимо че съвсем ясно долавях разликата в класите ни, бях и безкрайно горд, че мога да следвам изсвиреното от него. Изпробва ме и на още две-три парчета, а накрая седнахме да свирим заедно. Той пое лявата страна на клавиатурата плюс педалите, аз дясната, което беше по-трудното, но номерът се получи и изсвирихме нещо, което многократно бях слушал — „Moonglow“, също от Хъдсън и Деландж. Не допуснах нито една грешка нито в темпото, нито в акордите, нито в мелодията и се получи изключително приятно и гладко изпълнение.

Можехме още сума ти часове да се забавляваме по този начин, но аз май прекалих с надуването и роднините ми решиха, че има опасност здравословната ми и напълно заслужена гордост да се превърне в злокачествена самонадеяност. Дядо и баба бяха възпитали мама — а тя мен — че с каквото и да се захванеш, трябва да се стараеш да го направиш както трябва, и то не заради хорските похвали, ами за да знаеш, че се стремиш да си най-добрият от всички. А аз тогава бях малък, току-що започвах да осъзнавам дарбата си, изпълнен бях с възторг и гордост от самия себе си и вероятно ставах досаден.

Дядо Теди стана рязко от пианото.

— Стига толкова. Днес ми е почивен ден. Ние с Джоуна ще излезем да се поразходим, докато стане време за обяда.

Навън беше топло, но не задушно. Яворите от двете страни на улицата, които през октомври щяха да поаленеят, засега си бяха зелени, листата им шумоляха на слабия ветрец и хвърляха върху тротоара играещи светлини и сенки, които ми напомняха за стадата шарани в искрящите на слънцето води на „Ривърсайд Комънс“.

Дядо Теди се извисяваше като великан над мен и на фона на басовия му глас звучах направо като Бърборино. Носеше се тържествено напред, сякаш беше могъщ океански лайнер, а аз подскачах наоколо му като лодчица с едва бръмчащ извънбордов двигател, но той неизменно се стремеше да ми докаже, че мястото ми е именно около него и че самият той не би бил другаде за нищо на света. Докато вървяхме, разговаряхме на какви ли не теми, но целта на разходката ни този ден се определяше от онова, което дядо Теди е искал да ми съобщи за баща ми.

— Получил си от майка ти нов ключ за апартамента ви.

— Да, сър. У мен е.

Извадих го от джоба и оставих слънчевите лъчи да запримигват, отразени от лъскавия бронз.

— А знаеш ли кое наложи смяната на бравата?

— Тилтън.

— Не е редно да наричаш баща си на малкото му име. Ще казваш „баща ми“.

— Да, ама не го чувствам.

— Кое не го чувстваш?

— Ами не го чувствам като мой баща.

— Това обаче не променя същността на нещата и е редно да се отнасяш към него с уважение.

— Теб те чувствам повече като баща от него.

— Много си мил, Джоуна. И аз всеки ден изказвам своята благодарност, че си част от моя живот.

— И аз също. За това, че си ми дядо де.

— Около човек като баща ти не е лесно да поддържаш еквилибриум. Знаеш ли какво значи „еквилибриум“?

— Да, сър. Нещо като равновесие.

— Та мисълта ми беше, че с човек като него трудно се поддържа равновесие, но това не отменя задължението ти да го уважаваш като твой баща.

Както си вървяхме, минавахме покрай седнали на предните си веранди хора, които постоянно поздравяваха дядо Теди по име, а той им махаше и отвръщаше на поздравите им. Някои шофьори свиркаха с клаксоните си, като ни подминаваха, или пътниците им се провикваха към него по име и той и на тях им махаше, срещнахме и хора, които бяха излезли да разходят кучетата си или просто да подишат чист въздух, те го спираха и го заприказваха и той им отговаряше. Но в крайна сметка все се връщаше на главната тема на разговора ни.

— Но при всичкото уважение, което му оказваш, Джоуна, на всяка цена трябва да си и нащрек. Онова, което ще споделя с теб сега, няма за цел да омаловажи баща ти в очите ти. Бих се ужасил от подобен резултат. Но бих страдал още повече, ако ти го спестя и заради мълчанието ми те сполети някое бъдещо нещастие.

Усещах, че каквото и да чуех в следващите минути, трябваше да го възприема в цялата му сериозност, все едно съм го чул в черквата. Точно това чувство имах: че дядо ми ми проповядва нещо, но не за смисъла на този или онзи псалм или за раждането на Христа във Витлеем, а на темата „Моят баща“.

— Майка ти е една прекрасна жена, Джоуна.

— Идеална е.

— Не съвсем, но почти. Никой на този свят не е напълно идеален, но на нея много мъничко й трябва, за да постигне това състояние. Моята и нейната оценка за баща ти навремето се различаваха с километри, а сега са само на сантиметър-два една от друга. Но и тези сантиметър-два си имат своето значение.

Той спря, вдигна глава и се загледа продължително в дървото над себе си, аз също погледнах нагоре, но така и не видях нищо, което да заслужаваше вниманието му — нито катеричка, нито птичка, изобщо нищо.

После продължихме по пътя си и той рече:

— Надявам се да намеря точните думи, които ми трябват. Сегашното мнение на майка ти е, че баща ти е по принцип свестен, добронамерен мъж, който се мъчи да се държи така, както трябва, но е изживял в детството си някои лоши неща, които са го увредили и са отслабили волята му. За слабата му воля съм напълно съгласен. Нямам доказателства, че онова, което приписва на детството си, наистина го е сполетяло. Дори и да приемем, че в действителност е било така, лоши неща се случват на всеки от нас, но това в никакъв случай не означава, че можем да причиняваме зло на околните само защото и на нас някога са ни причинили зло. Следиш ли ми мисълта дотук?

— Да, сър. Мисля, че успявам.

— Баща ти смята да се разведе с майка ти.

Аз само дето не затанцувах по тротоара.

— Иха! Много хубаво!

— Не, чедо. Разводът никога не е хубаво нещо. Напротив, жалко е, че хората се развеждат. А това, че се налага да го правят, не значи, че е хубаво.

— Ами щом казваш.

— Повярвай ми. В наше време хората могат да се развеждат и без вина, по взаимно съгласие. И ако няма делба на имущество — каквато в случая няма да има, и ако той не иска да му се дадат родителски права над теб, та дори и права на свиждане — каквито той в действителност не иска — няма да е необходимо дори съгласието на майка ти.

— Тя ще е съгласна.

— Това няма значение. Разводът, така или иначе, ще се състои. Но когато един брак се разпадне, някои хора се озлобяват и търсят как да си изкарат яда.

— Мама не е от тях.

— Вярно, не е такъв човек. Но понякога хората така се озлобяват, че почват да вършат глупости. Стига се дотам, че захващат да водят съдебни дела за децата и всеки от тях се стреми да накаже другия, като му ги отнеме.

— Ама ти нали току-що каза, че той не ме желае — прекъснах го разтревожено. — А дори и да ме иска, няма да му се случи. Няма и да стъпя при него.

— Не се бой, чедо — положи длан върху рамото ми дядо Теди. — Няма съдия в нашия град, който би те отнел от жена като Силвия, за да те даде на баща ти.

— Сигурен ли си? Наистина ли?

— Убеден съм. Но той само казва, че не те иска, макар да е от хората, дето редовно казват неща, които не са съвсем верни. Хората понякога вършат безумия, Джоуна, но понеже не желаят да разчитат на съда, решават да вземат нещата в свои ръце.

— И мислиш, че и той така ще постъпи ли? Как ще го направи?

Бяхме стигнали чак до „Свети Станислав“ и дядо предложи:

— Дай да поседнем на стъпалата пред черквата.

Наместихме се един до друг, той извади пакетче плодова дъвка от джоба си и ми предложи парче, но на мен от страх ми се беше отщяло и да дъвча. Изглежда, и самият той се беше поуплашил, понеже и сам не си взе от дъвката, ами я прибра пак в джоба.

— Да предположим, че един ден се връщаш пеша от Културния дом, баща ти спира с кола до тротоара и ти предлага да те закара донякъде. Ти как би реагирал?

— Докъде да ме откарва?

— Да речем, до място, където с желание би отишъл — на кино например или да те почерпи с млечен шейк.

— Изобщо няма да му дойде на ума да ме кара на такова място. Никога досега не го е правил.

— Представи си, че иска да поправи тази своя грешка, да ти се извини за това, че никога не е обръщал внимание на твоите желания.

— Много се съмнявам. Никога не би постъпил по този начин.

— Напротив, напълно допустимо е. Може даже да ти е приготвил подарък, който да лежи увит на дясната седалка. От теб ще се иска само да се качиш и да го развиеш, а той през това време ще те закара до киното или до млечния шейк.

Въпреки топлото време и нагретите от слънцето стъпала, мен ме втресе:

— А от мен ще се иска да му окажа уважението, за което ми говореше одеве.

— И как ще постъпиш в такъв случай?

— Ще трябва… да попитам мама мога ли да отида с него.

— Да, ама майка ти не е с теб.

— Тогава ще му кажа да се върне, след като съм разговарял с нея. Но дори и да ми разреши мама, аз пак няма да отида.

На тротоара кацнаха три гарвана и се заеха да кълват ориза, останал от нечия сватба предишния ден, но в същото време не преставаха да ни изучават с лъскавите си черни очи.

Погледахме ги известно време, после попитах:

— А ти мислиш ли, че Тилтън… баща ми може да ми причини зло?

— Не ми се вярва, Джоуна. В него има някаква празнота, някаква липса, която не би трябвало да я има, но надали би посегнал на дете. Което не значи, че не би решил да причини зло на майка ти, като те отнеме от нея.

— Да, ама аз няма да му се дам. Ще видиш.

— Точно затова исках да си поговорим двамата с теб, че да не позволим такова нещо да се случи.

А пък аз се сетих за ония двама, дето преди няколко дни ни бяха наприказвали какви ли не мръсотии в „Ривърсайд Комънс“:

— Абе то неприятностите край нямат.

— Така е в живота. Вечно става нещо, в повечето случаи — за добро, но пък винаги е интересно, особено ако си отваряш очите и ушите.

Пак ми предложи дъвка. Този път и двамата си взехме по парче. Прибра ми хартиената обвивка и станиола, сгъна ги заедно със своите и ги пусна в джобчето на ризата си.

Подъвкахме минута-две, наблюдавайки как гаргите кълват ориза, после се сетих за медальона от мистър Глук и го извадих да го покажа на дядо.

— Чудна изработка — каза дядо, разклати медальона на слънцето и се поинтересува откъде го имам. А като му разправих, рече: — Класически случай за нашия град, синко. Типичен при това. Сега винаги ще разполагаш с готова тема за разговор.

— А перото какво е според теб, дядо?

Той усука леко верижката между пръстите си, та пластмасовото сърце започна да се върти напред-назад:

— Не съм специалист по перушината, но поне едно мога да кажа най-категорично.

— И какво е то?

— Това не е някакво обикновено перце, ами е изключително. За какво иначе е решил някой да си направи този труд да го запечата в пластмаса, а самата пластмаса да оформи като сърце? — Посмръщи се за миг, после се засмя: — И все пак смея да заявя с известна доза сигурност, че поне не е джуджу.

— „Джуджу“ пък какво значи?

— Така наричат една религия в Западна Африка, в която използват обилно талисмани и проклятия и почитат купища божества — едни добри, други лоши. А в Карибския басейн са я попримесили тук-там с по малко католицизъм и сега я наричат „вуду“.

— А, сещам се. Гледах преди време стар филм за вуду по телевизията, ама беше много страшен, та не го изгледах докрай.

— Няма защо да се плашиш. Всичко това са измислици.

— Да, ама във филма вудуто не беше на някакъв си там остров, ами тук, в града.

— Не му обръщай толкова много внимание, Джоуна. На теб шофьорът на таксито ти го е дал с най-добри намерения, така че е изключено да представлява някаква черна заплаха. Няма значение от каква птица е перото. Важното е, че е било специално за някого, който го е затворил в пластмасата, за да го запази. Просто трябва и ти да се грижиш добре за перото.

— Ще се грижа, дядо.

— Знам — каза и ми върна талисмана.

Изправихме се, гарваните се разлетяха с крякане, а ние се отправихме пеша към дома, където обядът скоро щеше да е готов.

— Нека онова, което си говорихме за баща ти, Джоуна, да си остане само между нас.

— Разбира се. Няма смисъл да тревожим и мама.

— Добро дете си ти.

— Абе не съм много убеден.

— Аз съм. А ако си останеш скромен и не забравяш, че таланта си си го получил даром, от теб ще излезе великолепен пианист. Стига това да е намерението ти.

— Нищо друго не искам да съм, освен пианист, дядо.

Този път играта на черно-белите шарки от листата на яворите и слънцето не ми напомни за носещите се по искрящите води рибни стада. Сега ми заприличаха по-скоро на клавишите на пиано, но не подредени по обичайния начин, ами пресичащи се под щури ъгли и вибриращи с онзи вид музика, която кара въздуха да искри — от онази, която Малкъм нарича „музика за прогонване на дявола“.