Дийн Кунц
Градът (11)

10

Талисманът си седеше в джоба ми, а безоблачното лятно небе синееше повече от всякога в очите ми. Беше топъл ден и в тукашната си част градът ми изглеждаше по-чист, отколкото в нашата. Наближаваше обед и сенките на дърветата се прибираха все по-близко до стволовете, а шарените сенки на клоните хвърляха все по-равномерна мрежа от всичките им страни, сякаш паяци я тъчеха. Водите на голямото езеро присвяткваха под слънчевите лъчи и между вълничките успявахме да мернем стадата тлъсти японски цветни шарани, които плуваха из него от пролет до есен, когато ги прибираха да зимуват в затворени аквариуми. Мама купи за двайсет и пет цента кесийка хлебни кротони. Хвърляхме им ги и те се струпаха пред нас с веещи се перки и непрестанно позиващи уста.

В един момент ме обзе прилив на безкрайна нежност към тези шарани, понеже бяха тъй красиви и пъстри и изобщо ми се сториха като физическо превъплъщение на някаква музика. Мама не спираше да ми сочи отделни екземпляри — виж го този колко е червен, гледай оранжевия пък какъв е, забележи златистите багри на жълтия — но нещо май ме стисна изведнъж за гърлото, та и думичка не можех да обеля. Имах чувството, че ако почнех да приказвам за тях, гласът ми щеше да се разтрепери, а може би щях и да се просълзя. Не можех да си обясня какво ми ставаше. Та пред себе си имах най-обикновени риби все пак. Дали не бях почнал да ставам женчо? Добре че все пак успях да им дам и последните парченца хляб, без да се изложа.

И днес, след близо половин век, изпитвам същата нежност към почти всяка живинка, що плува, лети или се придвижва на четири нозе, но вече не се притеснявам. Стига да му позволиш, сътворението не престава да те трогва и учудва. И дам ли си сметка колко невероятна е била всъщност появата на какъвто и да било живот в този замесен от прахоляци и горещи газове свят, довела дотам, че нощем какви ли не безбройни видове същества да вдигат очи към звездите, осъзнавам колко крехък и чуплив е този наш свят и че вероятно единствено обичта ни към майката Земя продължава да я кара да се върти и да крепи населяващия я живот.

А тогава оставихме шараните да си плуват и поехме по пътеки, които водеха между дърветата, през поляните с излетници и покрай игрището за бейзбол. Посетителите не бяха кой знае колко много, вероятно понеже беше работен ден. Но щом почнахме да си говорим как ще обядваме, за нас се лепнаха двамина накъм шестнайсет-седемнайсетгодишни и взеха да ни следват неотлъчно — да забързват крачка, щом ние забързвахме, и да я забавят, ако и ние тръгнехме по-бавно. И не спираха да си разправят за момичетата, с които били предишната вечер, какви страхотни мацки били и какво правили с тях. Нарочно говореха високо, та мама да ги чуе. Не всички думи, които използваха, ми бяха познати и не ми бяха ясни доста от нещата, които се хвалеха, че били вършили, но не се съмнявах, че са гадни типове. През онези години такива случаи бяха рядкост. Просто този вид държане беше непознато. Хората го порицаваха и не го допускаха. Затова и не изпитваха толкова големи страхове. На два пъти изгледах кръвнишки двамата келеши, но мама ме възпря — „Недей, Джоуна“ — и продължи да крачи към изхода от парка на булевард „Келог“. Приказките на онези двамата обаче ставаха все по-мръсни и по някое време почнаха да обсъждат физическите атрибути на мама.

Изведнъж тя се спря, бръкна в чантичката си и се извърна към тях:

— Изчезвайте.

Единият младеж беше бял, другият мулат — така наричахме тогава хората, които бяха наполовина черни, наполовина бели. И двамата се хилеха нахално с надеждата, ако не друго, поне да я уплашат.

Белият вдигна въпросително вежди.

— Да изчезваме ли? Това тук не е ли обществен парк бе, маце? Кажи бе, брато, нали паркът е обществен?

— Няма начин да не е обществен — отвърна му другият. — Ама скивай, пич: тая отпред е още по-страхотна, отколкото изотзад.

Мама вдигна чантичката, без да вади ръката си от нея, и ги попита:

— Мил ли ви е животецът?

Но усмивката на белокожия от подигравателна стана злобна:

— А бе, маце, не знаеш ли, че в тоя град никой не носи законни пищаци. С какво ще ни плашиш ма? С някой тампон от аптеката ли?

Тя обаче го изгледа така, сякаш пред себе си имаше хлебарка с претенции — вярно, двунога и говореща, но въпреки всичко — хлебарка.

— Слушай бе, мърльо! Приличам ли ти на даскалица, дето й пука какво може по закон и какво не? Я ме огледай по-хубаво! Имам ли вид на камериерка или продавачка? На такава ли ти мязам бе, лайненце рядко? Пистолетът ми е с изпилен номер и е незаконен. Ей сегичка ще ви опукам и двамцата, ще го пусна на земята, а когато дойдат ченгетата, ще им кажа, че ти си го извадил, че си искал да ме обереш, ама без да искаш, си го изтървал, аз съм го вдигнала, уплашила съм се да нямаш и втори и съм го вкарала в действие. Така че или се чупете, или ще ви тегля куршума. Ваш избор.

Всичката им заядливост се беше изпарила. Израженията им бяха станали по-скоро болезнени, макар да имаше изписана в тях и ледена злоба. Дори посред бял ден и при наличието на други разхождащи се хора не смеех да предположа накъде ще се развият нещата, но страхът ми отстъпи пред опияняващия възторг от изпълнението на майка ми, която беше толкова убедителна, че едва ли не беше не моята, а някоя друга майка, тъй като моята не я бях чувал да използва неприлични думи, а вероятността да носи оръжие беше точно толкова голяма, колкото аз да имах черен колан по карате.

Двамата гадове опитаха да защитят самочувствието си, като я занаричаха „кучка“, „смръдла“ и с други, още по-обидни думи, но в същото време заотстъпваха и полека се изсулиха. Застояхме се да се убедим, че няма да се върнат. А мама ми каза:

— Това, че ме чу да използвам една-две лоши думи, не значи, че и на теб ти е позволено.

Не бях в състояние да проговоря, но по съвсем друга причина, нямаща нищо общо с безмълвието ми при езерото с шараните.

— Чу ли какво ти казах, Джоуна?

— Да, госпожо.

— Повтори какво чу.

— Да не употребявам лоши думи.

— Разбра ли защо аз прибягнах към тях?

— За да стреснеш ония двамата.

— И успях, нали така?

— Успя, и то много яко.

Тя се засмя, извади ръка от чантичката си, затвори ципа й и попита:

— Готов ли си вече да обядваме?

— Може.

Районът около „Ривърсайд Комънс“ беше застроен най-вече с луксозни частни къщи, но на не повече от десет минути пеш имало магазини и заведения.

Като наближихме първата пресечка, най-после посмях да я попитам:

— Какво е това „тампон“? Оня нали разправяше, че си нямала пистолет, а само тампон.

— Ами нещо като гъба, сюнгер.

— Като оная в кухнята ли, дето мием чиниите?

— Горе-долу, ама не съвсем.

— Да не е като ония, дето мият с тях колите на автомивката на Седма улица?

— Е, не е чак толкова голяма.

— На него откъде му дойде на ума, че може да носиш гъба в чантичката си?

— Много жени носят.

— За какво ти е да носиш гъба в чантичката ти?

— За да съм подготвена.

— Подготвена за какво? Ако, без да искаш, разсипеш нещо ли?

— Точно така.

— Ползвала ли си я някога?

— От време на време.

— Ти поначало обичаш да ти е чисто — рекох. — И аз гледам да не цапам много.

Минавахме покрай автобусна спирка, тя обяви, че имала нужда да поседне на пейката, а като седна, така се разсмя, че чак сълзи й потекоха.

И аз седнах до нея, огледах се, но не забелязах нищо смешно.

— За какво се смееш?

Тя само завъртя глава, извади книжна кърпичка от чантичката си и попи сълзите си. Напъна се да стане сериозна, но не успя. Чак по някое време каза:

— Сетих се за ония двамата нещастни идиоти.

— Ама те не бяха хич смешни, мамо. Страшни бяха.

— Така е. Бяха страшни — съгласи се тя. — Но в известна степен и глупави. Може би се смея от облекчение, че и на двамата ни се размина.

— Да бе, ама то е, понеже ти така яко ги уплаши.

— А ти през цялото време не трепна — похвали ме тя.

Като свърши да попива около очите си и да се секне, хвърли кърпичката в кошчето за боклук до пейката. А аз продължих да я разпитвам:

— Тая гъба тампон на пистолет ли прилича, та можеш с нея да плашиш разни идиоти?

При което тя пак избухна в смях. Реших, че просто я е прихванало, като в онези случаи, когато нещо ти се стори много по-смешно, отколкото е в действителност, а покрай него започваш да се смееш и на всичко останало, докато накрая ти мине, както минава и хълцането.

Тя все пак успя да ми каже между пристъпите на кикот:

— Миличко… „тампон“ не е… лоша дума. Но все пак… не бива да я използваш.

— Защо пък да не бива?

— Защото не е дума… за малки… момченца.

— На колко трябва да стана, за да я казвам?

— На двайсет и пет — отвърна и от самото число пак се разсмя още по-силно.

— Добре, ама „гъба“ нали мога и дотогава да казвам?

И тя пак се отплесна.

Скоро се събраха и други хора да чакат автобуса, затова се наложи да им отстъпим пейката и пак поехме по посока на магазините. Ходенето пеша, изглежда, подейства добре на мама, та се успокоих. Понеже се притеснявах ония двамата келеши да не изникнат отново отнякъде, при което мама нямаше да може да ги стресне втори път, ако продължаваше така да се кикоти.

Не можехме да си позволяваме да се храним често навън, а когато го правехме, се ограничавахме с обедите в кафетерията на „Уулуъртс“, понеже като техен служител Силвия се ползваше с отстъпка. През въпросния ден обаче влязохме в истински ресторант, който според нея бил френски, но аз с облекчение установих, че всички в него говорят само на английски. Заведението включваше и бар за изчакване с навес във формата на раковина и огромно огледало на задната стена, под с черни и бели плочки, черни столове и маси с бели покривки и черни сепарета с черни възглавници от изкуствена кожа върху бяла тапицерия. Солниците и пиперниците бяха тежки и май бяха кристални, но си представях колко са скъпи и така и не посмях да ги пипна.

Менюто предлагаше и детски порции, така че си избрах чийзбургер с пържени картофки и кока-кола, естествено, а мама си поръча зелена салата с нарязано на тънко пилешко бяло месо отгоре и чаша шардоне, а накрая ядохме нещо, което според мен беше най-вкусният десерт в историята на човечеството, но мама му викаше „крем брюле“.

Докато чакахме десерта, аз се приведох над масата и шепнешком я попитах:

— Откъде имаме пари за всичко това?

А тя ми прошепна в отговор:

— Нямаме. Но няма ние да платим.

— Ами ако ни хванат, какво ще ни направят? — попитах, стиснал здраво ръба на масата.

— Спокойно. Баща ти черпи.

— Как така? Да не би да се връща? — уплаших се.

— Нали помниш големия буркан от майонеза, в който всяка вечер пускаше останалите му дребни? Когато му слагах багажа в куфарите, умишлено го пропуснах.

— А ако се върне да си го поиска?

— Няма да се върне — каза най-убедено тя.

— Редно ли е да му вземаме парите?

— Не е, но това му е гаранционният депозит.

— Кое?

— Когато наемаш жилище, хазаинът ти иска да заложиш някакви пари в брой, с които да заплати щетите, които може да нанесеш на квартирата, преди да я напуснеш, без да се налага да тича подире ти да те гони. Откакто баща ти се върна, пукнат цент не е дал за неговия дял от наема, а вчера бая щети нанесе. Сериозни щети. Така че смятай този му буркан за гаранционен депозит и си представи, че в момента той ни черпи щедро по случай заминаването си.

Много години минаха, преди да ми се удаде възможност да вкуся пак крем брюле и да се убедя дали наистина е най-вкусният десерт в историята на човечеството, или просто така ми се е сторило при тогавашните обстоятелства. Но и сега си признавам, че нищо не можеше да е по-сладко от този скъп прощален обяд за сметка на баща ми, но без присъствието му да нарушава удоволствието ни.

След обяда гледахме кинокомедия с Питър Селърс, а вечерта мама ме остави у мистър и мисис Лоренцо, където заспах на дивана им, стиснал здраво в дясната си шепа медальона от мистър Глук. От време на време леко се пробуждах и имах чувството, че усещам как перцето ме гъделичка леко по дланта. А когато мама се прибра след полунощ от четиричасовото си изпълнение в „Слинки“, мистър Лоренцо ме пренесе до апартамента ни над тях, а на мен така ми се спеше, че мама ме остави да спя по бельо под завивките, вместо да ме кара да си обличам пижамата. Поиска да прибере медальона в нощното ми шкафче, но аз не го пуснах.

После сънувах как безстрашно съм яхнал огромна колкото самолет бяла птица, а светът блещукаше под мен: гори, поля, планини, долини и морета с плаващи по тях кораби, а накрая и градът — нашият град. Хората вдигаха глави, сочеха ме и ми махаха, аз също им махах и чак когато птицата пропя, осъзнах, че вече не е с размерите на самолет и че изобщо вече не е птица, ами е собствената ми майка в ефирна бяла копринена рокля и с крила по-красиви и от лебедовите. Летях си най-спокойно, седнал върху гърба й, и чувах как бие сърцето й — чисто, равномерно и мощно сърцебиене.