Дийн Кунц
Градът (109)

108

Мис Пърл, която каза, че била олицетворение на града и неговата душа, ми подари пиано точно когато най-много се нуждаех от него, а освен това ми беше дала безценни предупреждения и съвети. Дари ми повторно и самия ми живот, който Лукас Дракман ми беше отнел, когато ме застреля през онази нощ и аз почнах да падам в бездната към смъртта. Ако не го беше сторила, нещата са можели да се развият по съвсем друг начин: и Фиона е щяла да бъде убита, вероятно от Дракман, а труповете — моят и нейният — са щели да се озоват в багажника на колата й; някой е щял да я откара под дъжда и евентуално да ни зареже на някой паркинг, да ни намерят така, както открили трупа на съпругата на доктор Мейс-Маскил. Споходилият ме сън не е бил пророчески, а по-скоро предупредителен: как са можели да се развият нещата. Аз поне така смятам. Нали мис Пърл ми беше казала, че притежаваме свободна воля и че какво щяло да стане тепърва зависело изцяло от всичките хора, които обитавали нейните улици, а моята роля в тези събития пък зависела само от мен. Когато я видях за предпоследен път, ми спомена, че и така била направила за мен повече от необходимото, че оттам насетне съм щял да се оправям сам, но въпреки това ме беше поела по време на дългото ми падане в мрака и ме беше върнала обратно на този свят — от смъртта към живота. Няма да сбъркате, ако си мислите, че през всичките изминали години много пъти съм размишлявал върху думите й и върху твърдението й, че самата тя олицетворява града ни.

След като навърших двайсет и една, издирих и Албърт Соломон Глук — таксиметровия шофьор, който подари пластмасовото сърце на мама, когато бях още осемгодишен. Той така и не беше станал прочут комик, ами още караше такси и съвсем скоро след като го открих, се пренесе в къща в нашата махала и стана мой шофьор. Навремето ни беше разправил, че талисмана му го била дала шест месеца преди това някаква дама, която возил, и му заръчала да го предаде някому. Като я попитал кому, тя отвърнала, че щял сам да се сети, като срещнел човека. При новата ни среща, тринайсет години след първата, Албърт ми разказа още подробности за тази жена. Споменът му за нея изобщо не бил избледнял. Била висока красавица с грациозността на танцьорка. Тоалетът й нямаше нищо общо с онези на мис Пърл, ако не се смята шапката с перце. Парфюмът й бил с лек аромат на роза. И на него му викала „патенце“. Но най-интересното беше, че кожата й не била махагонова и изобщо не се доближавала по никакъв начин до черната или кафявата. Била чиста еврейка. Не приличала на нито една конкретна негова позната, но така му напомняла за част от жените в рода му, че още щом се качила в таксито, почувствал някаква роднинска връзка с нея.

Вероятно си спомняте, че по време на смъртното ми падане, след като тя ме хвана и тъкмо преди да ми духне в лицето, че да ме възвърне към живота, бях срещнал погледа й и усетил мраз. А самият мраз беше досущ като онзи, който бях почувствал в Пинакотека „Каломиракис“ пред „Щиглеца“ на Фабрициус, когато бях надникнал в майсторски осветеното дясно око на птичето и бях схванал какво точно е искал да каже художникът: че през това око ме наблюдаваше не само някакво си пиле — жертва на нечия жестокост, но и цялата природа, а и не само тя. И когато погледнах мис Пърл в очите миг преди да се събудя от смъртта за живот, пред мен само за някакви си секунди премина порой от безброй изображения, включително и следните: милата ми майчица ми целува пръстите един по един, както през онази нощ скоро след преместването ни у дядо Теди; дядо ми седи до болничното ми легло и бди над мен, а пръстите му прехвърлят едно по едно зърната на молитвената броеница; баба Анита ми дава сребърен долар, който да похарча чак след първото ми причастие; образите на майката и сестрата на мистър Йошиока — но не снимките от лагера за интернираните, включени в онази книга, а поставените в сребърни рамки портрети, които бяха непрекъснато осветени и които той също ми беше завещал със заръката и аз да не оставя светлината над тях да угасне; и онази вечност от мъждукащи свещи — част от онова, което бях зърнал в голямата черна чанта… Именно тогава, докато се качвах от смъртта, докато се връщах към живот, осъзнах, че тя не е придобилото плът олицетворение на града или, най-малкото — че не е само градът; че не е просто чернокожа, каквато ми се беше привидяла на мен, ами принадлежи към всички раси, континенти и епохи; че не ползва парфюм от роза, а самата тя е превъплъщение на розата; че е майката на древната история и че съм я познавал не само откакто бях навършил осем, ами открай време.

Чантата. Доближи съвсем лицето си, патенце, направо го наври вътре. Едва тогава ще видиш.

Първоначално ми се бяха явили объркващо множество от насочени към мен ъгловати форми, които постепенно придобиха вид на небостъргачите на миниатюрен град, а аз се взирах между тях надолу към лабиринт от оживени улици. Гледах надолу, после падах надолу, но не изпитвах страх, а възторг; реех се между бляскавите кули и летях така, както ми се беше случвало в най-хубавите ми сънища. А градът беше престанал да е миниатюрен и вече беше истински, огромен, безграничен, простиращ се до безкрайността и изпълнен с разкошна, но и загадъчна светлина. Летях ниско, близо до нивото на улиците, над авенюта, пълни със забързани хора, и чак по някое време почнах да се досещам, че загадъчната светлина се излъчваше не само от тях, но и от самия мен — че всички ние бяхме обитателите на града, но и светлината на града, и мъждукахме като безкрайни редици свещи в безброй пластмасови чашки. И изведнъж започнах да виждам града ни във времето — назад към началото му и напред през вековете, такъв, какъвто е бил и какъвто му предстоеше да стане, но всичко съществуваше в момента; а всичките му епохи — и древните, и бъдещите — се отличаваха с тази прекрасна светлина: нашата светлина.

Страхотна чанта.

Много съм си мислил за онова, което ми показа тя тогава на външните стъпала пред дядовата къща. Едва сега, след като живях достатъчно дълго, схващам същността на видяното, макар и да не го разбирам напълно. Няма значение. Важни са именно днешният ден и онова, в което ще го превъплъщаваме ден подир ден — едни лоши, „с маслото отдолу“, други „с маслото отгоре“. Та как следва да постъпим с деня? В коя посока да се отправим и коя грешка да не допуснем? И когато се чувствам най-объркан, все се сещам за онова, което тя ми каза тогава, и чувам гласа й — спомням си го толкова ясно, колкото помня чутата от мен музика. Каквото и да стане, каквито и беди и бедствия да те сполетят, каквото и да се случи, всичко в крайна сметка ще е наред.