Дийн Кунц
Градът (103)

102

Гад мръсна. Събудих се насред съня си, но имах чувството, че съм чул тези думи не в света на сънищата, а че някой ги беше прошепнал до ухото ми.

И осъзнах, че като съм заспивал, съм забравил да изключа фенерчето, чийто лъч сега минаваше по завивките… и леко вдясно от предмет, който не можех да разпозная — някаква смътна кръгла форма досами ръба на светлината.

Надигнах се леко на левия си лакът и протегнах ръка към нещото. Грабнах го от чаршафа и мигновено го разпознах, без дори да го излагам на светлината. Беше окото от плюшена играчка.

— Шпиониращ лъжец — каза Фиона Касиди.

Напънах се да извикам, но не успях. Вместо гърло, усещах, че имам по-скоро тръба от църковен орган с натиснат регистров ключ, прекъснал всякакъв приток на въздух и звук.

Тя изникна като сянка от мрака, светна нощната ми лампа и ми се ухили. Но в усмивката й не се четеше нито доброта, нито веселба.

Беше се подстригала късо, боядисала беше косите си и се беше сдобила със солиден тен, но щях да я позная и след двойно повече промени във външността й. Стоманеното острие на автоматичния й нож блесна пред очите ми.

— Сядай в количката, сакато копеле.

И понеже не понечих веднага да изпълня заповедта й, тя изсвистя с ножа във въздуха пред носа ми, а аз стреснато се отдръпнах.

— Никакво джуджу не притежаваш, момченце — изрече тя с презрение. — И никога не си го притежавал. Джуджу няма и в ония фетиши, които държиш в кутията от бонбони.

За една бройка щях да посегна към пластмасовото сърце под пижамата ми, но се възпрях овреме. Тя щеше моментално да се досети и щеше да ми отнеме медальона.

— Сядай в количката, сакато копеле!