Дийн Кунц
Градът (99)

98

След като Малкъм си отиде, мисис Лоренцо изяви желание да си побъбрим в кухнята, затова си наля чаша кафе, покрай което и на мен ми сипа. Хубаво й беше да живее у нас, очите й вече не се насълзяваха при всяко споменаване на покойния й съпруг и имах чувството, че раната от загубата й зараства. Преди да дойде у нас обаче, беше живяла сама цяла година, през която сигурно е размишлявала много. И подозирам, че й се бяха насъбрали мисли, които са й минали през главата, и сега искаше да ги сподели с някого.

Докато си пиехме кафето, ми обясни, че на този свят имало четири неща, които най-много обичала, от дън сърце и душа: баща си, мъжа си, Бог и храната. Баща й доста млад се бил споминал. Мъжът й също. Но тя продължавала да обича Господ, въпреки навика Му да й отнема точно най-обичаните от нея хора. Онова, което я мъчело обаче, било, че въпреки цялата й обич към Него, Господ оставал невидим, поради което единственият й начин да осъзнае колко я обича Той, бил да чете Светото писание, а това никак не било лесно. Междувременно обичта, която влагала в готвенето, й се възвръщала ежедневно под формата на вкусните ястия, които слагала в чинията си.

Много добре знаела, че лакомията е смъртен грях, но не се тревожела от този факт по три причини. Първо, „лакомия“ означавало преди всичко прекомерно ядене и пиене, а пък мисис Лоренцо не пиела. Второ, преди да почнела да се храни сам-сама в апартамента си, винаги си казвала молитвата и благодаряла на Бога за щедростта Му. И в този смисъл си мислела, че ако Господ не одобрявал големината на порциите, които си сипвала, щял да я направи още по-бедна, че да не може да си позволява толкова много храна. Или щял да я лиши от кулинарната дарба, която й бил дал, та онова, дето сготвела, да не можело да се яде. И трето, тя си водела най-подробен списък на всичко, което изяждала, най-трезво преценявала кое може и да й е било излишно и в края на седмицата включвала целия списък в изповедта си и получавала опрощение.

— Така че всеки килограм, който качвам, Джоуна, е богоугоден.

— Ех, що не можеше и по мен да се лепне някой богоугоден килограм — рекох. — Писна ми да съм клечав.

— Ако ти готвя достатъчно дълго, дете мое, ще станеш направо втори Годфри Кеймбридж.

По онова време Годфри беше страхотен комик и актьор, и малко възпълен. Ако можех да съм толкова смешен, колкото Годфри Кеймбридж, сигурно и от музиката щях да се откажа.

Така или иначе, по някое време мисис Лоренцо реши, че й е време да си легне горе и да почете; само не беше решила още какво — Библията или готварската книга. Провери всички секретни брави и прозорците и чак тогава ме остави сам на долния етаж.

Измих си зъбите, свърших, каквото имаше друго за вършене в банята, облякох си горнището на пижамата и навлякох долнището върху отказващите да ме слушат мои крака. Поседях известно време в леглото, зачетен в миналото на „Тин Пан Алей“ — за легендарните Фатс Уолър и Джели Рол Мортън, за Джероум Керн и за Джордж Гершуин, който написал първата си песен за комедийната актриса Софи Тъкър, а след това станал най-великият композитор на ХХ век.

Колкото и интересно и вдъхновяващо да ми се струваше всичко прочетено, не успявах някак си да се вживея в нито един от образите. Независимо от всичко се бях зарекъл, ако трябва и хиляда такива книги да прочета, но да проумея как точно са постигнали това, за което са известни.

В десет часа извадих фенерчето от нощното шкафче и изгасих лампата. Послушах известно време бурята в тъмнината и се притесних, че барабаненето на дъжда заглушаваше всякакви останали шумове.

В един момент щракнах фенерчето и обшарих с тънкия му лъч стаята. Не видях нито зомбита, нито лишени от емоции човекоподобни извънземни семена или каквито и да било чудовища. За всеки случай оставих фенерчето да посвети няколко минути.