Дийн Кунц
Градът (97)

96

Малкъм остана да вечеряме заедно с дядо ми и мисис Лоренцо. Мама беше заминала за „Даймънд Дъст“. На масата имаше нарязана на ситно салата, печени на слаб огън пържоли в зеленчуков сос, крем нишесте на фурна, моркови с естрагон (тарос) и зелен фасул с пюре от лук.

Дядо така се бил натъпкал, че засега се отказвал от прасковения пай, но си запазвал правото за после, като се върнел от изпълнението си в хотелския ресторант. Предвид лошото време, тръгна по-рано от обичайното, като изчака мисис Лоренцо да пусне след излизането му и двата секрета на предната врата.

Вечерята пооправи донякъде настроението на Малкъм. Докато мисис Лоренцо слагаше пай в чинии за тримата ни, той набиваше сладолед ванилия.

Подаде ми чинията с десерта и ме попита:

— Лошо ли ти е?

— Ъ? А, не. Нищо ми няма.

— Да не страдаш от киселини или нещо такова?

— Защо пък точно киселини?

— Ами гледам, че все се пипаш по гърдите.

Медальонът. Непрестанно опипвах пластмасовото сърце от страх някой потаен крадец да не го е измъкнал от верижката му и да е забягнал с него.