Дийн Кунц
Градът (95)

94

Мама слезе малко след единайсет в четвъртък предобед и ме завари настанил се пред кухненската маса в инвалидната ми количка, зачетен в една от дядовите книги — спомени за „Тин Пан Алей“ — прякорът на онази отсечка на нюйоркската Двайсет и осма улица, заключена между „Бродуей“ и Шесто авеню, където издателите на партитури и композиторите процъфтявали от 1886-а до края на 50-те години, когато рокендролът промени света. Според мен първата стъпка към успешното ми композиторско творчество изискваше да се запозная с биографиите на успелите в тази област, върху които се е крепила славата на „Тин Пан Алей“ — У. С. Хенди, Хари Уорън, Ървинг Бърлин, Коул Портър, Джими ван Хойзеб, Лернер и Лоу…

Върху дъската до мивката мисис Лоренцо режеше картофи на филии за пържене към омлетите, с които аз щях да обядвам, а мама — да закусва.

В мига, в който мама влезе, изведнъж усетих как и тя много бързо придобиваше същото онова качество, което обладаваше дядо Теди, а го беше притежавала и баба ми Анита — ставаше Личност. Направо те принуждаваше да я огледаш — не само заради красотата й, а и заради самото й държане, което излъчваше такава тиха самоувереност, че ослепителната й усмивка и искрящите й очи ти внушаваха: Опа, това не е някаква си част от пейзажа, ами е ИСТИНСКА ЛИЧНОСТ.

Първата й вечер в „Даймънд Дъст“ минала при изключителен успех — за най-голяма нейна изненада, но изобщо не и за моя. Всички, с които работела, й били приятни, а и те, изглежда, си я харесвали. По време на инструменталните парчета хората, естествено, си приказвали, но повечето гласове замлъквали щом тя запеела, а и поначало клиентелата на клуба се състояла от почитатели на суинга, джаза и блуса — тоест хора, които изпитвали уважение към музикантите. Дори да имало любители на сензациите, които били дошли да я гледат само заради това, че била бившата съпруга на човек, когото търсели заради извършването на сензационно престъпление, тя самата не успяла да ги различи от останалите, които били там заради музиката, храната и пиенето.

Току-що бяхме свършили да обядваме, когато бурята започна със светкавица и дълготрайна гръмотевица. При което мама и мисис Лоренцо хукнаха да затварят отворените за проветрение прозорци, за да не навали вътре.

Следобед, тъкмо когато мисис Лоренцо приключи с масажа на ставите на краката ми, дойде и Малкъм по яркожълт дъждобран, който съблече и остави на верандата. Караше един от онези дни „с маслото отдолу“, през които Амалия не му излизаше от акъла. Много добре разбирах какво му е, понеже и на мен ми се случваха гадни периоди — изпълнени с меланхолия дни, но и часове на много по-остро отчаяние, особено когато се събудех нощем, сетех се за нея и след това не можех да заспя.

Нямал никакво желание за приказки. Просто изпитвал нужда да отиде някъде, където не воняло на цигари, но не било и гараж. Поседяхме във всекидневната и му четох на глас за „Тин Пан Алей“ — за това, как Хари Уорън и авторът на текстове Ал Дъбин написали не само „Lullaby of Broadway“, но и всички онези страхотни песни от филма „Четиресет и втора улица“. По някое време той се извърна за малко с гръб към мен, а аз се престорих, че не чувам приглушените, изпълнени с болка звуци, които издаваше.