Дийн Кунц
Градът (92)

91

На другия ден много ме боля, докато ми вадеха конците от гърба, макар да не беше нищо в сравнение с летежа и падането ми по време на взрива. Докторът обяви, че е доволен от отбелязания от мен напредък, аз казах, че и аз съм доволен, при все че не забелязвах да съм напреднал изобщо, а и не очаквах подобно нещо, особено що се отнасяше до вероятността да проходя.

И тъй като баща ми беше все още в неизвестност, но на свобода, дядо каза, че не желае мама да ходи на работа с автобуса или пеша, а нямал доверие и на такситата. Затова още същия ден й авансира първата вноска за кола на старо — кафяв буик комби, модел 1961 година, с цвят досущ като на шоколадова вафла „Неко“. Дизайнът му беше адски готин, независимо че беше комби, а това, че инвалидната ми количка беше сгъваема, щеше да позволява на мама да я качва отзад в комбито и да ме вози навсякъде.

Поканен още от предната седмица, мистър Йошиока пристигна същата вечер с огромен букет рози, който сигурно с триста зора беше пренесъл с автобуса. Възхити се от буика, който беше в идеално състояние, въпреки че имаше навъртени сто хиляди километра. Докато вечеряхме, му подметнах, че му е време и той да се сдобие с кола, но той каза, че така и не сколасал да изкара шофьорски курс.

— Да не говорим — рече, — че ще ми липсва ходенето пеша на работа. Толкова години вече изминавам този път, че всяка сграда, всяка пукнатина по тротоара и всеки детайл са ми като стари приятели.

— Но пък няма да ви вали дъжд.

— О, дъждът също ми е специален приятел, Джоуна. Нашепва ми тихичко, а когато му говориш, винаги се съгласява с теб: Йессс, йессс, йессс, йессс. Дъждът не знае как да каже „не“. Затова е идеален спътник.

— Ах, каква очарователна мисъл! — плесна леко и бързо с ръце като малко момиченце мисис Лоренцо.

Мистър Йошиока много се зарадва на вестта за новата работа на мама и обеща да присъства на премиерата й.

— По-добре изчакайте една седмица — каза му мама. — Първата ми репетиция с оркестъра ще е утре. А първата седмица ще оглаждаме ръбовете, ще търсим най-доброто звучене като ансамбъл.

След вечерята мистър Йошиока изрази надеждата, че ще им посвиря на пианото, но аз се измъкнах с оправданието, че болката от ваденето на конците няма да ми позволи да дам максималното от себе си.

Въпреки преработката, педалите все още можеха да се използват и с краката, та дядо Теди седна да акомпанира на мама и тя изпя три от любимите му композиции на Джими Макхю — „On the Sunny Side of the Street“, „I Feel a Song Coming On“ и „I’m in the Mood for Love“ — все по текстове на Дороти Фийлдс.

Мисис Лоренцо и мистър Йошиока изслушаха краткия рецитал седнали на дивана. Шивачът гледаше като омагьосан с блесналите си черни очи, а след третото парче каза на дядо:

— Щом утре вечер не мога да видя дъщеря ви, на всяка цена ще дойда вас да гледам.

— С удоволствие ще ви приема като мой гост — отвърна дядо, — но ще трябва да почакате до следващата или по-следващата седмица. Тази седмица хотелът ще е пълен, включително и в неделя, тъй като в него ще се състои голяма конференция, и всички места в ресторанта, в който свиря, са запазени отпреди месец.

Когато след време си облякох пижамата и си легнах, мама дойде да ми пожелае лека нощ.

— Чудесна вечер изкарахме, Джоуна. Усещам, че съм станала голяма почитателка на твоя приятел.

— Добър човек е той.

— А пък ти си смело момче. Съжалявам, че толкова те боля при ваденето на конците.

— Е, нали вече ги махнаха. Още ме понаболява, но ще се оправя.

— Да, знам, че ще се оправиш — съгласи се тя. — Винаги ще успяваш да се оправиш.

— Ще може ли да излезем някъде с комбито през първия ти почивен ден?

— Говорим за понеделник. Къде ти се ходи?

— На някое много готино място.

— На такова място ще те заведа, че шапката ще ти падне — засмя се тя, наведе се и ме целуна по челото. — Приятни сънища.

След като излезе, изгасих лампата. И както си лежах в тъмното, извадих фенерчето изпод възглавницата.

Малкъм го беше намерил в магазин за евтини стоки. Но така и не пожела да ми каже за колко го е купил.

— Представи си, че съм го откраднал. Но ако си намислил да го ползваш, след като майка ти те прати в леглото, и да ми пишеш симфонии, вместо да спиш, да не си посмял да й кажеш кой ти го е дал.

Макар да не изключвах и обратното, нямаше да се учудя, ако наистина се сбъднеше сънят, в който се бях озовал заклещен в непосредствена близост с умряла жена. Но при перспективата да се събудя сред непрогледен мрак, заобиколен от шума на буйни води, предпочитах да имам все пак някакъв източник на светлина.

Като включих фенерчето, установих, че тънкият му лъч не стигаше кой знае докъде, но все пак по-далеч, отколкото бях очаквал, и образува блед пръстен светлина върху тавана с център по-тъмен в сравнение с периферията — изобщо нещо като око, което се беше втренчило в мен.