Дийн Кунц
Градът (91)

90

В понеделник сутринта дядо Теди откара мама до „Уулуъртс“ да си върне служебното облекло, тъй като нямаше повече нужда да работи и там.

А малко след като мисис Лоренцо ми направи ежедневните упражнения, пристигна и Малкъм с брадвата си. Дори и да е знаел за промените по стейнуея, много убедително се престори на изненадан.

Исках първо да ме погледа, докато му изсвиря няколко парчета. Започнах с „Walking to New Orleans“ на Фатс Домино, което върви с лекота, после изкарах още едно на Фатс — „Whole Lotta Loving“, което си е жив, як рокендрол — но и двете не изискваха някаква особена работа с педалите. Затова реших да завърша с истинско произведение на суинга — „Easy Does It“.

Изсвирих го и без да го погледна, му предложих:

— Дай сега да изсвирим две-три неща заедно.

Той каза заглавие, изкарахме го с лекота, после аз се сетих за друго, което също се получи добре.

И чак като заглъхнаха и последните акорди от стейнуея, посмях да го погледна.

— Е, какво ще кажеш?

— Страхотен си. Фантастичен.

— Не ми вдишвай пушек в задника, Малкъм Померанц.

— Сериозно ти казвам — много добре ги изсвири. Няма да те лъжа — адски неща преживя и дълго не беше пипал тая клавиатура, поради което ще ти е нужно още време. Но изобщо не очаквах да започнеш да свириш така добре толкова скоро, особено когато ти се налага да опъваш и натискаш всичките тия бутала.

Кимнах му.

— Я вземи ко̀ла от кухнята и я изнеси на верандата?

— Дай още малко да поработим — завъртя глава той.

— И това ще стане. Тепърва ще свирим заедно. Но засега изнеси ко̀лата на верандата.

Излязох с количката през предната врата. Онзи форд обаче се беше изместил от къщата на Ярузелски на изток, в близост до дома на семейство Раковски.

Малкъм донесе две измръзнали ко̀ли, почти успя да изтърве едната, но я грабна, преди да се разбие в пода, връчи ми втората и каза:

— Старият май я е ударил.

— Кого? Майка ти ли?

— Има синина на челюстта. Но имам чувството, че и тя му го е върнала, ако не е посегнала първа, щото и неговото око е насинено.

— Кога е станало?

— В неделя, докато съм бил в гаража. Напоследък редовно съм в гаража. И бих стоял там постоянно, ако изкарат проклетата си кола, че да имам повече място.

— Друг път правили ли са го?

— Аз поне не знам. Но нещата се променят. Те винаги се променят. Но невинаги към по-добро.

Денят беше повторение на петъчния: пак толкова горещ, че птиците ги мързеше да летят, ами си стояха по дърветата или се разхождаха по двора под сянката на големия явор и кълвяха лениво из тревата, сякаш не им се ядеше, но се чувстваха длъжни да отчитат дейност.

— Не съм загубил способността си да свиря — рекох — и ще се усъвършенствам още повече, но не се виждам да изляза пред публика.

— И това ще стане. Бас държа. Нали затова сега сме се събрали.

— Дано не е точно затова, защото, ако наистина е така, аз се отказвам.

— Какви ги приказваш? Изобщо не мога да те разбера.

— С тия бутала нищо не се получава, когато използвам ръцете си. Не мога да свиря така, както трябва. А как изглеждам отстрани, когато използвам зъбите си?

— В какъв смисъл „как изглеждаш“?

— Ти какво? Да не престана изведнъж да разбираш английски?

— Добре изглеждаш — каза. — Съвсем нормално. Интересно.

— Интересно като жонглираща маймуна ли?

— Това пък какво ще рече, по дяволите — озъби се насреща ми той.

— Нямам никакво намерение да ставам сензация. „Тази вечер… на сцената… Джоуна Сакатото Чудо… който отказва да се ПРЕДАДЕЕЕЕ!“

— Слушай, пич! Никак не ми е приятно да те слушам как се подиграваш със себе си — изсъска ми през зъби той.

— Ами то все някой трябва да каже истината. Аз ако не съм критичен спрямо себе си, на кой друг да разчитам? Вредно е човек да е безкритичен.

— Това пък кой ти го каза?

— Човек, който е по-умен и от двама ни, взети заедно.

— То почти всички са такива.

— Именно.

Допихме си мълчаливо ко̀лите.

— Не е толкова страшно, Малкъм.

— Да бе. Никак не е.

— Напоследък все Вермеер ми е в акъла.

— В смисъл?

— Как двеста години е тънал в пълна забрава, а сега го смятат за най-великия на всички времена.

— Да не си решил да зарежеш пианото и да хванеш четката?

— Ако Вермеер е бил пианист, изпълнител, никой е нямало да го преоткрие два века след смъртта му.

— Ти ме хвърли в шеста глуха бе, пич.

— Преоткрили са го, понеже е оставил нещо след себе си. Не разбираш ли? Не става дума да са го изкопали двеста години след като са го заровили и той оттогава все да си е жив. Преоткрили са творбите му.

— Ей, ти май за съвсем прост ме имаш.

— Това, че не мога да концертирам, да изляза на сцена пред публика, може да се окаже и положително, понеже ще ми позволи евентуално да пиша музика. Да творя.

— Песни ли да пишеш имаш предвид?

— Поне музиката към тях. За текстовете не съм много сигурен.

— Само на десет години си.

— Карам единайсетата. Но и не очаквам още утре да сътворя някой хит. Доста години ще трябва да се потрудя, докато стигна дотам.

— И какви песни по-точно?

— Ами рокендрол, да кажем.

— Да, това се търси в момента. Но нови суинг парчета никой не купува.

— Рокендролът е подходящ за начало.

— Или пък балади, песни за любов — подсказа той. — Или блус.

— Дори това. Защо не?

— Кънтри-енд-уестърн?

— Също нищо против — свих рамене.

— Бродуейски мюзикъли?

— Би било интересно.

— Симфонии?

— Е, чак пък симфонии…

— За тях поне ще трябва да почакаш, докато станеш на дванайсет.

— Не мога да се сравнявам с Моцарт — рекох.

— Крайно време беше да проявиш известна самокритичност.

— Може и с никого да не мога да се сравнявам — нито с Моцарт, нито с Коул Портър, Док Помус или с когото и да било друг автор на хубава музика. Но съм длъжен да опитам, не мислиш ли?

— Длъжен си — съгласи се той. — А и ти не си „никой“.

Поприказвахме си още известно време на тази тема, а когато той тръгна да си ходи, го попитах:

— Случайно да ти се намира електрическо фенерче?

— Фенерче пък за какво ти е?

— Друг път ще ти кажа. Просто ми трябва.

— Мога да ти намеря едно.

— Безкрайно ще съм ти благодарен. Утре?

— Хубаво. Утре ще го имаш.