Дийн Кунц
Градът (87)

86

Много народ се изреди да ме посещава в болницата, само не и онази, която най-много очаквах — мис Пърл. Вярно, беше ми споменала, че ми е помогнала с каквото е могла и че всичко, което щяло тепърва да стане, зависело изцяло от всичките хора, които обитавали нейните улици, а моята роля в тези събития щяла да зависи единствено от мен. Но аз не преставах да се надявам да я видя отново.

Чак когато се отправихме към къщи в двайсет и една годишния дядов кадилак, се замислих за разходите, които щяхме да платим за болничния ми престой. Знаех, че имам някаква скромна застраховка, но в същото време съзнавах, че съм бил обект на възможно най-качественото медицинско обслужване.

Мама, седнала отзад до мен, каза:

— От болницата отказват да ни изпратят сметка за лечението ти, миличък. Външните лекари консултанти също. Ние не желаем да приемем милосърдието им. Молихме ги да си платим, пък макар и разсрочено, но нито един от тях не желае и цент да получи. Не мога да си обясня защо, освен може би с факта, че болницата се издържа от Католическата църква, а баба ти толкова години работеше при монсиньора.

— Явно светът е пълен с много добри хора — рекох.

— Несъмнено — съгласи се тя.

Седналият зад волана дядо Теди обяви:

— А аз съм горд от оказаната ми чест да возя днес двама души, които са най-добрите изсред добрите. Затова предлагам да спрем пред „Баскин-Робинс“ и да намалим с три килограма запасите им от сладолед по домашна рецепта, по индивидуален избор. Съгласни ли сте?

— Не е нужно да ме питаш повторно — отвърна му мама.

— Мен и първия път можеше да не ме питаш — обадих се и аз.

— Длъжен съм обаче да ви напомня, че в нашето семейство все още спазваме определени правила и в никакъв случай не сме привърженици на лакомията. Така че няма всичкия да го изядем още тази вечер.

Пристигнахме си у дома. За моя най-голяма изненада, външното стълбище беше заменено с дълга, здрава рампа, а външната и вътрешните врати на долния етаж бяха подменени с по-широки, за да може през тях да минава инвалидна количка. Самата количка беше паркирана във всекидневната, дядо ме сложи да седна в нея и ме предупреди, че в къщата важат строги ограничения на скоростта. Килимите бяха прибрани и от четирите стаи на долния етаж и мебелите бяха разместени така, че да мога да се движа свободно по дъбовото дюшеме и кухненския балатум. Мебелите от столовата бяха закарани на склад, а на тяхно място бяха свалили обзавеждането от моята стая.

Най-внушителна обаче беше промяната, претърпяна от малкия дядов кабинет на долния етаж, който беше превърнат в баня с нисък умивалник, до който можех да стигна с количката си. Около тоалетната чиния бяха монтирани солидни перила, с чиято помощ щях да мога да се вдигам на ръце, за да се преместя от количката върху новия ми трон и обратно, без опасност да падна. И ваната беше съоръжена с ръкохватки.

— Ама как успяхте да направите всички тези промени само за единайсет дни? — не вярвах на очите си. — И откъде намерихте толкова пари, питам?

— И на двата ти въпроса мога да отговоря едновременно — каза дядо. — В нашата черква идват много свестни майстори, други пък живеят в махалата. Всичко е направено с доброволен труд. При това не сме ги търсили ние. Те сами дойдоха. А пък аз си падам и майстор бояджия, колкото и нескромно да звучи. Така че пари похарчихме само за материалите, без да се озорим кой знае колко.

Усещах колко е трогнат от добрината на съседите ни.

Друго обаче не знаех тогава и щях да го науча чак след много години, понеже го бяха пазили в тайна: един от градските вестници се опитал в началото да вдигне шум около факта, че съм бил в банката в момента, в който баща ми е оставил куфарчето си. Откъде съм можел да знам, че в него има бомба, питали. За мой късмет, това се беше случило във времето, преди медиите да се съюзят и да започнат вкупом да предъвкват хората, докато накрая ги изплюят, само заради самата идея. Така че в случая атаката им срещу мен не била всеобща.

Журналистите от други два големи вестника се обърнали към полицията за повече подробности и научили, че баща ми ни бил напуснал и се развел с майка ми и че от много време както семейството ни, така и един близък на семейния ни кръг се отнасяли с подозрение към деянията му и към хората, с които общувал. Участвайки заедно с други представители на полицията на пресконференция, детективът Накама Отани обявил, че ако не била помощта, оказана им от семейство Бледсоу — майка ми си била възвърнала моминското име — те и досега нямало да имат и най-малката представа кои точно са извършителите на ужасния атентат във Фърст Нешънъл. Добавил и че само благодарение на моето присъствие там и на това, че съм видял баща ми, много от посетителите на банката са имали възможността да избягат или да се скрият, иначе жертвите щели да бъдат далеч по-многобройни. „Момчето е можело да побегне и да се спаси, но вместо това се е опитало да спаси околните — казал детективът Отани. — Заради така проявената от него смелост той завинаги се е лишил от способността да ходи.“ След това негово изказване дори нападналият ме първоначално вестник се присъединил към останалите и ме обявили за герой.

Майка ми и дядо ми обаче убедили всички — от медицинските сестри до приятелите ни — да не ми съобщават, че съм бил обявен първо за злодей, а след това за герой, тъй като това можело единствено да ми причини емоционална и психологическа травма. Били сме най-обикновено семейство музиканти, естрадни изпълнители и не сме се нуждаели от аплодисменти за това, че сме постъпили така, както трябва, в момент на стрес, тъй като и всеки друг щял да направи същото, а за умението ни да свирим и пеем правилно и донякъде стилно.

В случая мама и дядо Теди са проявили изключителна мъдрост. При всичкото чувство за вина и скръбта, която ме тресеше, сигурно с лекота съм щял да се скрия зад етикета ГЕРОЙ — и не само да се скрия, ами и да се къпя в тази своя слава. Достатъчно добре познавам себе си, за да си дам сметка, че подобен избор е щял да бъде нещо съвсем нормално за мен. А на ранната ми тогава възраст такова самочувствие е можело да деформира жизнения ми път не по-малко, отколкото параплегията.

В четвъртъка, в който се прибрахме, заварих пианото все още във всекидневната, макар и с нова пейка, със същата големина като предишната, но с тапицирана облегалка. Едва впоследствие щях да установя колко години трябваше да минат, докато си възвърна умението да пазя равновесие върху стол без странични облегалки — а тук става дума за пейка, която нямаше нито тях, нито задна облегалка. Добре поне че през последните две години бях пораснал достатъчно, за да не ми се налага да увеличавам обхвата на ръцете си с оня номер с приплъзването на задника, тъй като вече нямах физическата възможност да го прилагам.

Сърцето ме заболя, като видях как дядо ми е позагрозил любимия си стейнуей. С възхитителна изобретателност беше намерил начин да използвам трите педала — тихия, задържащия и тонозадържащия — без да прибягвам до безполезните ми крака. Демонтирал беше капака, с което беше оставил клавишите постоянно открити, а във вертикалната дъска зад него беше направил три отвора, в които беше монтирал три бутала, подобни на регистрови ключове на орган. От всяко бутало тръгваше здраво опъната жица, която минаваше през две макари зад лирата и стигаше долу до съответния педал, удължен, за да стърчи зад основата на лирата. При дърпане на буталото педалът се задействаше, а при бутането му назад се освобождаваше. Не било нито елегантно, нито идеално решение, но затова пък вършело работа, каза. Щял съм да мога да изпълнявам дори изискващи повече техника произведения, като тези от Моцарт, да речем, макар че за това щяло да се налага известна импровизация, за да имам свободна ръка, с която при нужда да опъвам или натискам буталото.

Имало и друг вариант — да съм използвал удължителите на буталата, които до този момент държеше по-настрана и едва сега ми ги показа с известно притеснение и с тържествен тон и изражение. Въпросните удължители позволяваха буталата да се прикарат над клавиатурата, на височина двайсет и пет сантиметра отгоре й. Имаха гумени накрайници и щяха да ми позволят — само с леко усилие от врата — да захапвам нужния ми бутон със зъби и да го изтеглям, после да го връщам с брадичка в изходното му положение.

— Действат безупречно — обяви най-убедено дядо. — Е, ще ти трябват малко тренировки, докато им свикнеш. Но аз вече репетирах с тях и разработих техника, която, струва ми се, мога лесно да ти предам. Като решение не е нито елегантно, нито идеално…

А в мига, в който изчуруликах „но пък върши работа“, той изведнъж се заколеба, но после осъзна, че в гласа ми няма и капка отчаяние, и се засмя доволно.

Колко ли мъка му е коствало да конструира за своето внуче чудо подобно устройство за контролиране на педалите. Както споменах вече, самият той свиреше с неповторима елегантност и стил и притежаваше най-добрата лява ръка на света. Само за две години бях успял да го настигна в това отношение, той много се гордееше с дарбата ми и с нетърпение очакваше да го надмина — което според него било въпрос само на дни. Сигурно вече е съзнавал, че никога всъщност няма да го надмина и че би било истинско чудо, ако изобщо успеех с помощта на регистровите ключове да се приближа до неговото ниво. Това обаче не му пречеше не само да вярва в тази възможност, но и да ме кара и аз да повярвам в нея. Винаги много съм го обичал, но в този миг усетих, че го обичам повече от всякога.

Мама и дядо не ми предложиха да изпробвам модификациите, макар да усещах, че им се искаше. Не бях пипал клавиатура от единайсет дни и при други обстоятелства сигурно щях и аз да изгарям от нетърпение. Сега обаче не ги помолих да ми помогнат да се преместя от количката на пейката. В случая оправданието ми, че съм останал съвсем без сили, звучеше съвсем достоверно.

Лекарите бяха заявили, че от кръста нагоре съм запазил напълно телесните си функции и сила. Като се изключи първият миг след идването ми в съзнание в следоперационната зала, когато се уплаших, че не чувствам хваналите ръката ми мамини длани, самият аз също нямах причини да подозирам, че съм загубил дори малка част от чувствителността или координацията на двете си ръце. Но сега, през първия ден от завръщането ми, изправен и пред допълнителното предизвикателство да боравя с регистровите ключове, нямах куража да проверя правотата на лекарското заключение.

На сутринта обаче намерих необходимата ми смелост. Ей богу, тепърва щеше да ми е нужна.