Дийн Кунц
Градът (86)

85

Във вторник, осем дни след събитията в банката, лекарите и физиотерапевтът решиха, че може да ме изпишат в четвъртък — прекрасно начало на деня. И сестрите, и санитарите, и всички останали се бяха отнасяли изключително мило с мен, и въпреки това ми беше писнало да кисна в болницата. Все още нямаше заловен човек от бандата, която беше отвлякла бронирания автомобил на „Колт-Томпсън“, все още нямаше следа нито от камиона, нито от отвлечения с него трети охранител, а мен ако ме питаха, след като можеха да нападнат банка, колко щеше да му е да нахлуят и в болница?

Следобед, докато гледах с изключен звук някакъв тъп филм по телевизията и се притеснявах за мистър Йошиока, влезе мама:

— Имаш специален посетител, Джоуна. Може и да не ти се ще да го видиш, но трябва, независимо колко ще ти е трудно. — Попитах за кого става дума, а тя отвърна: — И за него е не по-леко, отколкото за теб.

— Малкъм ли е? — попитах.

Тя кимна.

— Нали ще намериш сили заради самия него?

— Страх ме е.

— Няма от какво да те е страх. Той се тревожи за теб. Нима ти не се притесняваш за него?

Замижах, поех дълбоко дъх, изпуснах го и отворих очи. Знаех какво очаква майка ми от мен и защо, та дори и защо беше длъжна да го очаква. Изключих безгласния телевизор.

— Окей.

Той влезе с вечната си непохватна походка, със запасан нависоко панталон, та между маншетите и обувките се виждаха цели десет сантиметра бели чорапи, мама затвори вратата и излезе в коридора. Въпреки че бяхме сами, той почти не ме погледна, ами отиде до прозореца и се зазяпа в летния ден, който беше толкова ведър и топъл, все едно градът ни никога не е бил спохождан от никаква трагедия.

Понеже той мълчеше, почнах да се питам дали аз да не му проговоря пръв и какво точно да му кажа, но в този момент той успя да намери гласа си.

— Сам дойдох. Автобусите са ми ясни. Никак не е трудно. Само при едно от прехвърлянията леко се поозорих. — Направи кратка пауза, после продължи: — Нали виждаш, че не плача. Още преди време престанах и нямам никакво намерение пак да почвам. У дома разплачеш ли се, все едно си им се дал да те победят. Още преди хиляда години го разбрах. Дори когато ти кажат: „Бягай в гаража“, не бива, като отидеш там, да се разревеш, понеже веднага ще те усетят. Не знам как го правят тоя номер, но моментално те усещат. Амалия понякога викаше, че те се зареждали от нашите сълзи, понеже били станали неспособни да произвеждат свои. Макар че точно тя вечно отстъпваше и все разправяше, че не били самите те виновни и че нещо им се било случило, че да станат такива. Аз обаче не съм чак толкова щедър.

Усетих, че точно в този момент не можех да му кажа нищо съществено. Просто Малкъм изпитваше нужда да приказва, както и нужда аз да го слушам, независимо колко трудно ми се удаваше слушането.

— През онази сутрин — каза, а аз се сетих за коя сутрин става дума — тя стана много рано. Имаше да свърши куп къщна работа, преди да ни заведе да си гледаме удоволствията, ако не искаше да си навлече куп упреци от тяхна страна. Първо, всяка сутрин трябваше да им приготви закуската — две закуски всъщност, и то по различно време, понеже те вече почти никога не се хранят заедно, а и никога не желаят да ядат от същото, което яде другият. Помогнах й с това, че изпразних пепелниците от предната вечер, тъй като ония двамата вечно се разсейват, после смених хартийките в клетката на пилето и свърших още туй-онуй. Но след като дъртият закуси и замина на работа, а дъртата получи таблата със своята закуска на фотьойла пред телевизора, на Амалия й оставаха да свърши още куп неща, че като се върнехме от центъра късно следобед, да успееше да сервира вечерята на масата и върху подноса за пред телевизора, преди оня да се е прибрал и да почне да ругае всички в работата. На него, ако го слушаш, му се налагало всеки божи ден да учи всеки идиот в цеха им как се ползва струг, понеже през нощта всички до един забравяли как става това. Така че Амалия през онази сутрин бели моркови и ги слага в купа с вода, а аз беля картофи и ги слагам в друга купа с вода и изобщо се справяме със задачите до момента, в който тя се захваща с гъбите. Понеже милорд и милейди много държат на гъбите. Щом яденето е с месо, нали разбираш, задължително трябва да има и сос за заливка, а заливката трябва да бъка от проклетите им нарязани гъби. Или ако не е сос, трябва да е лазаня, а гъбите в проклетата им лазаня трябва да са толкова много, че да се задавят с тях. И Амалия, значи, вади не знам колко си кила гъби и трябва да ги изчисти и избели според техните изисквания, преди тримата да хванем автобуса. Ама не ми дава да й помагам, понеже не съм ги чистел достатъчно нежно. Няма значение това, че проклетите гъби ще са в проклетата им лазаня или ще са залети със сос — майстор стругарят и неговата възлюбена веднага усещат, че гъбите са били обработени грубо, след което те заливат с мрънкания, упреци и тям подобни проклетии.

Млъкна за малко да си поеме дъх и да се поуспокои. Но предпочете да продължи да гледа навън, а не към мен.

— И Амалия, значи, бърза да оправи гъбите, но и внимава да не ги повреди, опазил я господ, а аз виждам как ръцете й треперят. Толкова се притеснява за тия гадни гъби, разбираш ли, да не им се случи нещо, но и да са готови навреме, сякаш съдбата на света зависи от това. Поглеждам я и виждам как цялото й лице се е съсредоточило върху гъбите — ама нямаш си представа до каква степен — и как е прехапала устната си от старание. Щото тя е невероятно надарен човек, разбира и от изкуство, и от архитектура, и от музика, и от книги, а пък да не ти разправям как умее да пише, готова е да стане най-известната писателка на света, значи, на всичко отгоре са й дали и пълна стипендия за четири години следване, но на тях хич не им пука, ами само гледат как да я размажат, ако проклетите им тъпи гъби не стигат или не им ги е сготвила според най-прецизните изисквания на резиденция Померанц.

Този път направи продължителна пауза. В началото дишаше тежко и учестено, буквално се бореше за въздух, но по някое време се успокои.

— Откакто се случи онова нещо, те все издават някакви звуци. Каквито се полагат при подобни случаи. Колко ужасно било. И колко несправедливо. Колко им липсвала тя. И колко празна била къщата без нея. Но го правят само за парлама. И една сълза не са пролели до този момент. Само си поръчват ядене първо от тоя ресторант, после от другия и не престават да се оплакват. Опитаха да си купуват замразени готови ястия, но и те не им харесаха. Не престават да гледат тъпата си телевизия. Но предпочитат да говорят на стената, само да не е един с друг. Не се налага да ми казват да ходя да страдам в гаража — аз така и така го правя. Единствената сериозна промяна, която се забелязва у тях, освен това с какво се хранят, е колко повече почнаха да пушат. Димят като фабрични комини и двамата, повече от всякога. Понякога имам чувството, че се стремят да напълнят къщата с толкова дим, че да не забелязват, че… че нея я няма.

Едва сега се извърна от прозореца, дойде до леглото ми и впери поглед в безполезните ми крака.

— Даваш ли си обаче сметка за колко малко не успя тя да се махне от там.

— Знам — осмелих се да кажа.

— Пълна стипендия, в университета от септември. Каквато си пожелаеше, такава можеше да стане. И поради тази причина не плача. Няма да рева, по дяволите. Всичко й беше наред. И хубава беше, и талантлива, и веселячка, и мила, и добра. Толкова хубаво се отнасяше с всички около нея. Животът, светът й бяха много по-ясни, отколкото някога изобщо ще ми станат на мен. Тя с такава стръв живееше бе, човек, с такъв хъс! През седемнайсетте си години беше изживяла повече, отколкото хората изживяват дори и за сто, така че и по този повод няма за какво да я оплаквам. Нямам причини да плача, нали ме разбираш?

— Така е — съгласих се.

И най-после той се реши да ме погледне в очите.

— И аз я обичах — казах.

Добре че по някое време си бях махнал и системата, и катетъра. Понеже Малкъм свали страничната преградка на леглото и с обичайните си неловки движения легна до мен. Положи глава върху гърдите ми, сякаш той беше по-малкият, по-младият от двама ни.

Сред най-големите чудеса на този свят, стига да му позволим да се случи, е това, как съвсем отскоро познат ни човек може едва ли не за едно денонощие да се превърне в главна фигура в живота ни и да ни стане не по-малко нужен от въздуха и водата. Макар да сме запълнили този наш свят с омраза, завист и насилие, по почти всичко личи, че светът ни е създаден, за да вдъхновява дружбата и добротата.

— Недей да мразиш себе си, Джоуна — каза ми Малкъм. — Ти не си баща ти и никога няма да станеш като него. Бъди такъв, какъвто си, и нека двамата с теб си останем заедно такива, каквито винаги сме били. Вече си нямам никой друг освен теб, Джоуна. Само теб. Единствено теб.

И забрави, че се беше заклел никога повече да не плаче.