Дийн Кунц
Градът (83)

82

В сряда, след като всичките ми жизнени показатели се бяха стабилизирали, ме преместиха от интензивното в самостоятелна стая. Оказа се, че съм нямал нужда нито от тракция, нито от ортопедичен корсет. Моето поражение не било „променливо“, с вероятност да се подобри с течение на времето. Напротив, съвсем стабилно си било. Гръбначният ми мозък бил пострадал тежко — точка по въпроса. Нито тогава, нито днес можело да се намери на света хирург, който да поправи увредените ми нервни трактове.

През малкото прекарани в болницата дни, докато лекуваха по-несъществените ми други наранявания и ме изследваха, за да определят степента на инвалидността ми, сестрите си нямаха кой знае колко работа около мен, освен да ме завъртат редовно в леглото, че да не получа рани от залежаването и безчувствеността на краката ми.

В четвъртък започнаха и физиотерапията. Терапевтът ми масажираше краката и раздвижваше глезените и коленете ми — все неща, които оттогава насетне някой трябваше да ми прави ежедневно, за да не получа блокиране на ставите и контракция на мускулите вследствие парализата.

Не страдах кой знае колко от така сполетялата ме обездвиженост, нито се вайках, докато лежах на леглото, че съм осакатял — дума, която по онова време се използваше най-нормално и не се смяташе за по-груба от „инвалидизиран“. Бях си получил заслуженото, така че единствената ми надежда да получа някакво изкупление изискваше най-малкото да понеса състоянието си, без да се оплаквам.

Постепенно бяха намалили дозите болкоуспокояващи, с което ме лишаваха от възможността да се крия в причинявания от тях свят на притъпен унес. Престанах и да се самоизолирам сред умишлено мълчание. Приказвах с всекиго, макар и без предишната ми бъбривост. Не виждах какви толкова значими думи можех да кажа след всичкото страдание, което бях причинил със самото ми присъствие на този свят; затова се ограничавах предимно до отговори, но почти не подхващах разговори. Продължавах да усещам колко силно разстройвам майка ми и дядо Теди с моята мъка и изостреното ми чувство за вина. Но не можех да се преструвам и да крия истинските си мисли, защото тогава щях да презра себе си.

Както и при престоя ми в интензивното, по всяко време някой седеше при мен, понякога повече от един човек. Мистър Йошиока идваше толкова често — по два-три пъти дневно — че се видях принуден да го предупредя да не рискува да загуби работата си. Той само се усмихна и каза, че от години не бил ползвал нито отпуски, нито дни по болест, така че му се били насъбрали доста неизползвани почивни дни.

При едно от посещенията си доведе със себе си и детектива Отани, който ме разпита за видяното от мен във Фърст Нешънъл и записа показанията ми относно Фиона и Тилтън. Аурора Делвейн била вече задържана, но отричала да знае каквото и да било за по-сатанинските планове на своите другари. „Бяхме, чисто и просто, една комунка и освен свободната любов, друго не съм забелязала.“ Обещала да сътрудничи, но все още не била пусната под гаранция. Останалите продължавали да се укриват.

В четвъртъка, замествайки отишлите заедно на обяд мама и дядо Теди, мистър Йошиока приседна до леглото ми и положи лакти върху страничните облегалки на стола — една от характерните му пози на пълно спокойствие.

— Спомняш ли си, Джоуна, как много, много отдавна, когато още не беше на десет, а само на девет, ми разказа, че си сънувал мис Касиди и мистър Дракман, без изобщо да си ги бил срещал?

— Разбира се. Нали тогава ви донесох и онези курабии с шоколадовите парченца.

— Изключително вкусни курабии бяха. И помниш ли как в същия този ден ти споделих и моя пророчески сън, в който майка ми и сестра ми загинаха в пожар?

— Намерих снимките им — рекох.

— Сериозно ли говориш? — вдигна той вежди.

— В библиотеката. В книга за „Манзанар“. И си направих фотокопие от страницата.

Той поседя известно време загледан в положената върху облегалката своя дясна ръка, сякаш не желаеше изобщо да ме погледне, та се притесних да не би с това, че съм издирил и запазил снимките на майка му и сестра му, да съм нарушил по някакъв начин личния му живот и съкровените му спомени.

Но като премести погледа си върху мен, той каза:

— В тогавашния ни разговор ти споделих убеждението си, че ние, преминалите през големи страдания, понякога биваме благословени и от възможността да предсказваме, за да си спестим по-нататъшни мъки. По онова време аз бях озлобен, безкрайно озлобен заради интернирането ни в „Манзанар“. Толкова пламенен бе моят гняв, Джоуна, толкова разгорещен, че успя за определен период да изпепели и вярата ми — вярата ми в тази наша нова родина, вярата в баща ми, чието покорно примиренчество ме вбесяваше, та дори и вярата ми в смисъла на живота. Затова, когато цели седем дни по-рано ми се присъни този пожар, не можах да повярвам, че не е било просто обикновен кошмар. Гневът не ми позволи дори за миг да допусна съществуването на някаква благословеност и възможността сънят да ми е бил изпратен с цел да предотвратя загубата на моята скъпа майка и сестра. Прекалената ми отдаденост на гнева ми попречи да се отърся от него, попречи ми да повярвам.

— Нямало е начин да разберете, че е бил пророчески — рекох.

— Напротив, имало е. Ако не се бях оставил да ме погълне гневът. Ако бях си позволил да приема преходите и превратностите на живота с повече мъдрост и по-щедро сърце. „Манзанар“ не биваше да го има. Но пък лагерите за интерниране бяха създадени във време на страх, а самият страх беше рационален. Страхът обаче може да тласне хората към действия, които дори през ум не им биха минали в по-спокойни времена. И гневът, и страхът са еднакво способни да ни заслепят.

Едва се въздържах да не му отговоря — да не му спомена за кой ли път, че пожарът в кухнята не е станал по негова вина. Но съдейки по прямия му, изпълнен с очакване поглед, прецених, че той по-скоро очаква аз да преценя изреченото от него и да отсея от думите му някакво съществено прозрение.

След известна пауза, той продължи:

— Капитулацията пред страха е смъртоносна за мнозина. Още по-смъртоносно е себеотдаването на непреодолим гняв. Но не по-малко смъртоносно, Джоуна, е и чувството за вина. Казвам ти го като специалист и в трите области. Но страхът може да бъде преодолян. От гнева можеш да се отърсиш. И вината подлежи на опрощение.

Извърнах се на другата страна и казах:

— Най-лесното е сам да си простиш. Но това не е равносилно на истинското опрощение.

— Но това не значи, че не можеш или не си длъжен, особено когато вината е почти незаслужена. И това става по съвсем прост начин. Трябва първо да си спомниш за обичта, която си изпитвал към изгубения човек. Майка ти твърди, че си обожавал Амалия. И май не си бил само ти. Всички са я обожавали. Спомни си за това обожание. Не позволявай на чувството ти за вина да я прогони от сърцето ти. Разтвори сърцето си за нея и я върни обратно там, за да остане тя завинаги с теб. Чувството за вина я прогонва оттам. Докато скръбта ще е за нея дар, път напред, който допуска и надеждата за щастие. Повярвай ми, Джоуна. Не по-малък специалист съм и в областта на скръбта и нейната стойност.