Дийн Кунц
Градът (82)

81

Държали ме в интензивното през първите четиресет и осем часа, за да се убедят, че всичките ми жизнени показатели са стабилни, но аз продължавах да се намирам в мъглата, причинена от болкоуспокояващите — нямам представа какви бяха, вероятно някакви производни на морфина. През повечето време спях, а сънищата ми, които се предполагаше да са кошмарни, бяха, с изключение само на един, приятни, макар почти нищо да не помнех от тях, след като се събудех. От време на време за мен се грижеха някакви сестри и мъж в бяла престилка с окачени на шията му слушалки.

Колкото и кратки да бяха разрешените свиждания в интензивното, до леглото ми седеше я приятел, я роднина при всяко мое излизане от блатото на забравата, което беше не по-малко истинско от матрака, върху който лежах. Знаех, естествено, кой съм и къде горе-долу се намирам, а посетителите ми ги разпознавах и ги обичах, но причината да съм там или ми убягваше, или аз я отбягвах, предпочел амнезията пред непоносимата истина. Струва ми се, че ако поисках, можех да проговоря и там, в интензивното; че мълчанието ми не беше следствие нито от нараняванията ми, нито от медикаментите. По-скоро сигурно ме е било страх да проговоря, тъй като в нашето семейство на думите се придаваше голямо значение — в начало беше Словото — а проговорех ли, щяха да последват разговори, а заедно с разговорите — и действителността, причината. Мама беше там и се грижеше за мен, понякога слагаше студени мокри компреси на челото ми, друг път ми даваше парченце лед със заръката да го оставя да се разтопи в устата ми. А когато нея я нямаше, появяваше се дядо Теди, когото дотогава не бях виждал да държи молитвена броеница — баба Анита да, но него никога — но който сега не се отделяше от своята; пръстите му прескачаха от зърно на зърно, а устните му се движеха и нашепваха думите. Не биваше да се изненадвам и при появата на някогашната ни съседка и моя гледачка мисис Лоренцо, която беше намерила опора у мама след овдовяването си: понатежала, откакто я бях видял за последно, тя или непрестанно попиваше очи с памучната си носна кърпа с красива бродерия по ъглите, или я усукваше на възли около пръстите си. Но едва като видях на стола мистър Йошиока и се сетих за снимките на майка му и сестра му в книгата за „Манзанар“, проговорих за пръв път след бомбения атентат:

— Много съжалявам.

Той нямаше как да знае за какво се отнасят тези думи, но се приближи до леглото, хвана едната ми ръка и я задържа в дланите си точно по онзи начин, по който я държеше мама. После тихо каза:

— Лятната буря/се скри сред бамбуците бавно да се кротне.

А на мен май най-сетне почна да ми се изяснява тая работа с хайкуто, тъй като разбрах смисъла на казаното от него: че най-лошото е зад нас и че оттук насетне всичко щяло да е наред. С мен се било случило нещо сериозно, но поне засега — нищо смъртоносно.

Именно в тези часове след операцията започнах да осъзнавам, че или не можех да движа краката си, или не ги усещах. Сигурно щях много да се уплаша, ако бях установил, че и ръцете ми са безчувствени или отказват да ме слушат. Но като се сетех мистър Йошиока какво беше загубил през живота си или каква загуба беше понесла мисис Лоренцо, или как моят дядо беше останал без неговата Анита, свивах и разпусках пръстите си и засвирвах по чаршафа въображаеми акорди и мелодии, и си казвах, че каквото и да станеше оттук нататък, щях да се справя, пък все някак си щях да мина и без тихия, задържащия и тонозадържащия педал. Недей да мислиш за тези неща, не сега, рано е още. Но дори и тогава не допусках дори за миг да си помисля за причината да съм в болницата и упорито се придържах към забравата.

Доколкото съм чул, единственият ми кошмар се появил в девет часа през втората нощ. Само насън посмял мозъкът ми да се докосне до онова, което отказвах да призная в будно състояние: Намирам се в банката под бягащия във въздуха табун железни коне и следвам златистото перце към куфарчето. Фиона се е запътила към изхода. Измъква се и облеченият в официален костюм мой баща. Извръщам се да видя къде са Амалия и Малкъм. „Божичко, Господи Боже мой.“ Взривът. Сладкото момиче едва ли не полита, бидейки такова ангелче. Но не се издига на бели крила. Не се издига. Рухва и изобщо не се издига, и вече не е момиче, а премазана птица, купчина парцаливи дрехи, разкъсана плът и безжизнени кости.

Събудих се от собствените си писъци, които не можех да спра. Сестрите дотичаха моментално, а след малко влезе и майка ми.

— Амалия умря! — съобщих й, след като тя приседна на леглото и ме взе в обятията си. — Божичко, мамо, Амалия загина, мамо. — Те, разбира се, много добре знаеха, че е загинала, а и не само тя. Единственото откровение, което можах да им предложа, се съдържаше в следващите ми думи: — Аз я убих! Аз, аз лично я убих Амалия! — Майка ми ме държеше в прегръдките си и ме уверяваше, че никого не съм убивал, но аз отказвах да приема толкова лесно опрощението. — Ти не знаеш. Нищо не знаеш. А трябваше да ти кажа. Трябваше да ти кажа всичко, за да знаеш.

Тя ми обясни, че мистър Йошиока вече й бил разправил всичко; че нищо от онова, което съм бил извършил, не било грях и в нищо не съм бил сбъркал; че в подобни обстоятелства така щяло да постъпи всяко дете на моите години и че ако съм бил постъпил другояче, Фиона Касиди е щяла може би отдавна да ме убие. А пък онова, което станало в банката, било съвсем различно — просто поредното ужасно деяние, каквито сякаш се случвали все по-често с всяка изминала година.

Не можех в никакъв случай да се уповавам на оправданието, че така е щяло да постъпи всяко дете на моите години, след като вече бях обявил на мистър Йошиока, че не съм на моите години — твърдение, с което той се беше съгласил.

— Нищо не разбираш — не отстъпвах аз. — А и мистър Йошиока май нищо не е схванал. Те не само откраднаха оня нефрит от Сити Колидж, ами сториха и нещо много по-лошо. Те направиха онова в банката. Фиона… и Тилтън. Видях ги с очите си. Носеха куфарчета. Оставиха куфарчетата и излязоха.

Тя се вдърви от шока и според мен май й стана ясно онова, което аз бях вече осъзнал: че ако поначало не е била забременяла с мен, ако баща ми не се бил оженил за нея, а поел по съвсем друг жизнен път, сега Амалия щеше да е жива; и то не само Амалия, а и всичките останали хора, които бяха намерили смъртта си в банката. Че Амалия е загинала заради това, че съм се родил аз.

От сегашната ми гледна точка — близо половин век по-късно — виждам съвсем ясно погрешността на тези ми схващания. Но тогава, в покрусата ми непосредствено след станалото в банката, за мен те бяха неоспоримата истина.

Като стана ясно, че няма да се усмиря в достатъчна степен, сестрата вкара в системата ми успокоително и аз изпаднах в нежелан сън в мамините обятия. До края на нощта не сънувах нищо друго.

Когато мама дойде пак да ме види сутринта, я попитах дали някой знае какво е станало с пластмасовия ми медальон. За най-голяма моя изненада тя каза:

— Бил още около шията ти, когато те качвали в линейката, миличък. Едва там санитарите го свалили.

Извади медальона от чантата си и ми го подаде. Перцето си стоеше пухкаво и бяло в пластмасовото сърце.