Дийн Кунц
Градът (81)

80

Бил съм в безсъзнание по целия път с линейката до детската болница „Сейнт Кристофър“, така че нямам спомен как са ме вкарали в хирургията. Останало ми е само нещо смътно от излизането ми от упойката в следоперационната зала, понеже веднага ме били включили на система с болкоуспокояващи, които ми бяха размътили мозъка. Помня само красивата ми майчица, застанала до носилката на колела и неоткъсваща поглед от мен. Толкова покрусена не я бях виждал през живота си. И както в мозъка ми беше пълна мътилка, изведнъж се притесних, че нея сигурно я е сполетяло нещо ужасно. Напънах се да проговоря, но не ми достигна нито разум, нито сила. Знам само, че извърнах глава и видях как е обхванала с двете си длани лявата ми ръка и се зачудих защо не усещам как ме стиска. Но като се напънах, установих, че мога и да усетя топлите й пръсти. И така, както ме стискаше силно, долавях треперенето й, а после забелязах, че тя всъщност цялата се тресе. Тя ми говореше нещо с един такъв едва долитащ до мен глас, като онези, които чуваме в сънищата си от някакъв далечен бряг, и тъй като не можех да схвана какво ми казва, заспах.