Дийн Кунц
Градът (78)

77

В мига, в който казах „Бомба“, се извърнах към северния край на салона и установих, че съм се отдалечил най-малко на десет метра от Амалия, която заедно с Малкъм разглеждаше пищния таван с неговата процесия от вечно галопиращи коне от неръждаема стомана. Вече никой не се движеше в забавен каданс, звуците се възстановиха, а аз се усетих, че никой не ме е чул да казвам съвсем тихичко „Бомба“.

Отърсих се от парализиращата хватка на ужаса и този път викнах с все сила: „Бомба! Бомба!“, и хукнах към Амалия.

— Бягайте! Махайте се! Тук има бомба!

Тя, изглежда, се стресна, обърка се, а Малкъм ме изгледа невярващо, все едно си мислеше, че си правя глупава шега.

Но аз вече не крещях, а направо пищях:

— Божичко, Господи Боже мой!

Ужасеният ми тон май успя да ги убеди. Внезапно наелектризираната тълпа ревна в нестроен хор и хукна към изходите.

Но дори както бях обзет от ужаса, прецених, че разполагаме с достатъчно време да се измъкнем всички; че е изключено Фиона Касиди да е настроила часовниковите механизми за толкова кратко време, след като е излязла с баща ми; че надали е била готова да изложи и техните два живота на подобен риск.

Чак след време щяхме да научим, че банката дори не била главната им цел, а по-скоро диверсия за отклоняване на вниманието — окъпана в кръв тактика, чийто успех зависел от това, бомбите да експлодират в мига, в който те двамата с баща ми щели да стигнат до долния край на външното стълбище.

Намирах се само на шест метра от Амалия и Малкъм, когато заложеното от баща ми куфарче избухна. Нямам представа точно кой шрапнел я е поразил и дали изобщо е било част от бомбата, напълнена с болтове и гайки за по-голяма смъртоносност, или е станала жертва на отломка от сложните архитектурни детайли в залата. И не знам защо и досега някои нощи не спя, а си мисля за тези неща. Няма значение какво е било — то нищо не променя, нито отнема от чудовищността на деянието или от вината на баща ми.

В дните непосредствено след събитието все се надявах, че той не ме е зърнал тогава в банката. Прекалено ужасна ми се струваше мисълта, че може и да ме е видял и въпреки това да е осъществил своя план. Ако се окажеше истина това ми предположение, сигурно щях да си пожелая изобщо да не се бях раждал на този свят.

Амалия се облещи от изненада и устата й оформи буквата „О“ в мига, в който взривната вълна я вдигна от пода и я запокити напред; и вярвам, че не е успяла да почувства и най-малката болка, преди да издъхне. Това поне съм длъжен да вярвам.

Горкият съсипан Малкъм — намиращ се на по-малко от метър от нея, повален на колене и с отнесени от експлозията очила, рошав, но понесъл само незначителни поражения, а тя паднала мъртва пред очите му, между него и мен. Красива, жизнерадостна и влюбена в живота в един миг. А в следващия — превърнала се в безформена купчина, със скъсани и окървавени дрехи, с широко отворени и незрящи зашеметяващо зелени очи.

Разправят, че между първия и втория взрив били минали пет секунди. Но аз помня единствено как това време стигна на Малкъм да вдигне очи от нея и да срещне моя поглед с окаяното изражение на неспособен да повярва човек, изпълнено с ужас и пронизваща мъка.

От втория взрив нямам никакъв спомен. Според Малкъм съм бил излетял по-силно и по-далеч дори от Амалия при първия, приземил съм се съвсем близо до нея с протегната лява ръка, положил три пръста върху нейната дясна, сякаш съм я умолявал да ме вземе със себе си.

При вида на невиждащите й зелени очи и бездиханното „О“ на устата й му станало съвсем ясно, че любимата му сестра е мъртва. Моите очи обаче били затворени и му се сторило, че дъхът ми раздухва гипсовия прах на пода пред устата ми. Подминал Амалия, грабнал китката ми и напипал пулс. Но когато видял гръбнака ми, усетил, че не смее да ме помръдне. И че аз повече няма никога да проходя.