Дийн Кунц
Градът (76)

75

Два часа по-късно, в 10:10 сутринта през същия този понеделник, Амалия, Малкъм и аз слязохме, както и предишния вторник, от градския автобус на ъгъла на Нешънъл авеню и Петдесет и втора улица. На отсрещната страна на авенюто се издигаше Пинакотека „Каломиракис“, където в неделя бяха закрили изложбата „Европа през монархизма“. Зад нас стърчеше трийсететажният финансов център на Фърст Нешънъл Банк, а на разстояние две преки от нас и в четирите посоки на света се издигаха внушителни исторически сгради с богато украсени фасади.

По пътя от дома бях установил, че Амалия разбира от архитектура не по-малко, отколкото и от изкуство: разправи ни какви ли не работи за сградите и за проектантите им. И въпреки всичко тя не се перчеше като някаква всезнайка и нито за миг не ме караше да се чувствам невежа. Знанията струяха от това момиче така, както от вентилатора вее хлад. Колкото повече я слушаше човек, толкова повече му се щеше да я чува, тъй като и нещата, които разправяше, че и самите думи, с които ги предаваше, правеха околния свят по-ясен и ведър.

— Откъде почваме? — попитах.

— От тук, от самата банка — каза Малкъм. — Изключително радикално архитектурно решение. Ще ти хареса.

До този момент не бях влизал в банка, затова реших, че ме занася:

— Ами като нямаме пари нито да внесем, нито да изтеглим?

— Банковият салон е обществено място — обясни Амалия. — И е сред най-красивите по рода си. Всеки има право да влезе там. Всеки. Допреди известно време, не толкова отдавна, архитектурата изпълнявала не само функционални, но и естетически задачи. Тази сграда са я открили през 1931 година и е изпълнена в забележителен стил арт деко. При всяко влизане тръпки ме побиват.

Фасадата на банката, преди над нея да започне да се издига кулата, беше висока към дванайсет метра и поне четири пъти по-широка. По цялото протежение на фасадата от варовик минаваше огромен правоъгълен фриз — редуващи се геометрични фигури, най-вече кръгове и триъгълници, подредени в пленителна схема. На горния край на стълбите се издигаха осем чифта бронзови врати с фасетирано стъкло. Влязохме през най-северния вход.

Помня, че Амалия наприказва куп подробности за огромния зашеметяващ на вид салон, но нищо не помня. Всичко се е изтрило от паметта ми вследствие на последвалите събития. Последните останали в главата ми нейни думи тя произнесе, докато я следвах през тежката врата, зяпнал в масивните колони, които крепяха полуцилиндричния свод на тавана. На дванайсетина метра над главите ни от билото на дъгата висяха стилизирани коне — отлети от неръждаема стомана етюди върху плавната конска грациозност — и се надбягваха по протежението му.

— Страхотно великолепие, нали, Джоуна? — Помня, че преместих поглед от тавана върху прекрасното й лице, а тя с безкрайно щастлив вид промълви: — Не изпадаш ли във възторг пред тези творения, създадени от хора, които са се чувствали свободни и са вярвали, че всички неща са еднакво важни, че всяко нещо е от значение, че дори салонът на една банка трябва задължително да радва окото и да повдига духа?

В банката имаше няколко десетки посетители и двайсетина гишета. Зад балюстрада от неръждаема стомана седяха зад бюрата си банкови служители с неизвестни за мен длъжности и попълваха някакви документи, говореха по телефона или обслужваха седналите насреща им клиенти. Като виждах колко просторна е залата и колко твърди бяха повърхностите от скала и метал, очаквах вътре да е много шумно, гласовете да отекват от свода до пода и от колоните по стените. Но благодарение на невероятно фината архитектура в огромното пространство цареше почти пълна тишина, все едно всички вътре си шепнеха помежду си, което изобщо не отговаряше на истината.

Макар да не се сещам какво точно ни разправяше на нас с Малкъм Амалия, спомням си как се размотавах из салона с чувството, че участвам във вдъхновен и вдъхновяващ филм фантазия. В мига, в който ми се стореше, че по-красиви напластени детайли в стил арт деко не може да съществуват, забелязвах следващия — по-пленителен от всичко видяно до този момент.

От двете страни на всяко гише имаше блещукащи набраздени плоскости от неръждаема стомана, увенчани с полукръгъл стоманен фронтон, в който беше вградена отливка на главата на Статуята на Свободата, всеки лъч от която завършваше със стилизирана звезда…

В пода от бледозлатист гранит бяха вградени сложни медальони от черен, син и зелен мрамор, оградени от бордюр със същите цветове…

Четири равномерно разположени огромни полилея от неръждаема стомана, с много крушки по шестте им разклонения, а в края на всяко разклонение седеше женска фигура в роба, която според мен изобразяваше Свободата…

В центъра на залата стояха раздалечени една от друга високи маси от резбован зелен мрамор, пред които стояха хора и попълваха вносни бележки или подписваха чековете си, преди да ги предадат на някое от гишетата. На минаване покрай едно от тях видях как пред лицето ми долетя отнякъде златисто перце — абсолютно еднакво с онова, което се беше превърнало от бяло в златно в медальона, който носех под ризата ми.

Спрях се стреснат, а перцето се задържа в една точка на по-малко от ръка разстояние от очите ми, сякаш довялото го течение ме чакаше да го огледам.

Архитектурата и изтънчените декорации в банковия салон ме бяха докарали вече до състояние на безмълвен екстаз, а перцето само подсили това мое усещане, че сънувам, и то от онези сънища с неповторими движения, когато и сънуващият, и всичко, което той изживява, се носят в забавен каданс.

Посегнах към шията си, стиснах сребърната верижка и извадих медальона изпод ризата.

Осветлението от полилеите правеше пластмасовото сърце прозрачно и моментално забелязах, че е непокътнато, но вече лишено от своето перце.

Талисманът се изплъзна от пръстите ми и увисна на верижката. В този миг перцето пак се понесе по въздуха, към южния край на салона.

Гласовете в притихналата зала съвсем замлъкнаха и стъпките на околните по каменния под станаха безшумни.

В ушите си чувах единствено собственото ми сърце, биещо бавно като барабан в погребално шествие — толкова бавно, че надали успяваше да поддържа кръвообращението ми.

Подобно на водолаз на голяма дълбочина, тръгнах да се боря с водната маса и да вървя на юг подир перцето.

Колкото и да не разбирах какво точно се случва, ясно ми беше, че се движа към отдавна очаквания миг.

Имах усещането, че плавам, че се нося, а краката ми почти не се опират в пода.

Чувството, вместо да е ободряващо, се превърна в източник на страх, сякаш се боях да не се изплъзна от прегръдките на земното притегляне и никога вече да не стъпя на повърхността.

Подминах две от високите мраморни маси, но при третата перцето се спря.

Беше се спуснало под нивото на погледа ми, а сега заслиза още по-надолу и следвайки хода му, зърнах под масата кафяво кожено дипломатическо куфарче.

Ударите на сърцето ми — все още единственият звук, който чувах — съвсем се забързаха.

Перцето се издигна пред очите ми и аз насмалко да посегна да го уловя, но интуицията ми подсказа, че не бива.

А като погледнах отвъд перцето, я видях такава, каквато никога до този момент не ми се беше явявала: на високи токчета, с официална делова пола, блуза и жакет, с очила и вдигната на кок мастиленочерна коса.

Фиона Касиди.

Движеше се по посока на една от бронзовите двойни врати с фасетирано стъкло. Но не се обърна назад към мен, а гледаше право на север.

Извърнах глава да проследя погледа й и го видях и него такъв, какъвто никога до този момент не ми се беше явявал: с черни официални обувки, тъмносив делови костюм, бяла риза и вратовръзка, и с бомбе борсалино.

Тилтън.

Моят баща.

Той вървеше към друг изход, не онзи, към който Фиона се беше отправила. И си беше обръснал брадата.

Той стигна до вратата.

Тя отвори своята и излезе навън. Погледнах надолу към куфарчето.

И над барабанния вой на сърцето ми се чух как казах:

— Бомба.