Дийн Кунц
Градът (68)

67

На следващия следобед, малко преди два, мистър Йошиока дойде пеш откъм намиращата се през три преки от нас автобусна спирка. Облечен беше в лек летен официален костюм на фини райета с жилетка и носеше две картонени чинии, залепени една върху друга с тиксо така, че да не се вижда съдържанието им. Връчи ми ги веднага щом станах да го посрещна от стола на предната веранда, където го чаках.

— Желая да ти подаря шест кокосови курабии с парченца шоколад, които лично произведох, с надеждата, че ще ги харесаш достатъчно, за да ги изядеш.

— Ама вие и с печива ли се занимавате вече?

— Вдъхнових се от творбите на майка ти, а освен това установих, че процесът на печенето ми действа доста ободряващо.

— Да изядем по една в такъв случай.

— Не бих имал нищо против.

Оставих прихлупените една към друга чинии върху малката масичка между столовете и го попитах:

— Какво да ви предложа за пиене? Още не съм се научил да правя чай като хората.

Той се засмя и кимна да ме увери, че не е изпитал разочарование от липсата на чай.

— Междувременно станах ценител и на кока-колата, ако случайно ви се намира.

Изнесох върху табла две бутилки кола, две чаши с лед и няколко книжни салфетки и седнахме от двете страни на масата в профил един към друг. Махнах тиксото, а като вдигнах горната чиния, от уханието на курабиите ми потече слюнката.

— На аромат са страхотни.

— Попаднах на инструкциите в списание, за което съм чувал много ласкави отзиви. И след като опекох две тави, които ми се сториха неадекватни, въведох известни промени в рецептата.

На вкус курабиите се оказаха дори още по-разкошни, отколкото на мирис.

— Направо са великолепни. Що не вземете да отворите сладкарница за курабии или нещо от тоя род?

— Аз съм си шивач по професия. Независимо от това, обмислих дали да не пиша до списанието и да им изпратя коригираната рецепта. Боя се обаче, че те няма да оценят приноса по достойнство. Приятно ми е да те видя отново, Джоуна.

— И аз се радвам, че се виждаме. Най-сериозно.

— Къщата ви е хубава, а и улицата е приятна с всичките тези дървета. Пожелавам ти да си щастлив в този нов дом.

— Щастлив съм — рекох, като предпочетох да не го обременявам с грижите си.

Още повече че не можеше да става и дума да му споделя най-новите си тревоги, без да му разкрия и единствената голяма тайна, която досега бях пазил от него — за мис Пърл. Все още бях обладан от усещането, че не бива да споменавам за нея никому и че посещенията й при мен бяха посвоему свещени.

В продължение на няколко минути си поговорихме за ежедневни неща, след което той ми разказа как мистър Тамадзаки от „Дейли Нюз“ се бил свързал с будисткия храм „Ниши Хонгванджи“ в Лос Анджелис и открил с тяхна помощ Сецуко Нодзава в Чарлстън, в щата Илинойс. И как предния ден — в четвъртък — мистър Тамадзаки докладвал подробно на мистър Йошиока за направените от мисис Нодзава открития, след което най-ентусиазирано заминал на тридневна почивка в град Асбъри Парк, в щата Ню Джърси.

Мистър Йошиока сподели, че Асбъри Парк не бил най-подходящият курорт за мистър Тамадзаки, който бил стеснителен, не можел да плува и не обичал да се пече на слънце, а и не се интересувал от обичайните фриволни занимания, предлагани от морските курорти. Но тъй като мистър Тамадзаки вече бил ходил цели пет пъти през последната година чак до Асбъри Парк, и то във всякакви сезони, било вероятно допустимо да се предположи, че го привличал не самият град, а някоя романтична връзка.

— Според мен — поясни мистър Йошиока, — с навлизането в средната част на живота си той е развил силни чувства към жена, която, за нещастие и на двама им, живее на доста отдалечено място от него. Това обаче е съвсем незначително неудобство, след като е срещнал любовта в този толкова беден откъм любов свят.

Мистър Йошиока сподели с мен всичко, което Сецуко Нодзава установила. Той, естествено, е нямало откъде да знае, че тя се е опитвала повторно да се свърже с Ябу Тамадзаки и че му е звъняла многократно през последните двайсет и четири часа, тъй като уредникът на моргата вече пътувал към Асбъри Парк. И че по тази причина тя не успяла да му съобщи нито за колоритното посещение в ателието й от страна на доктор Мейс-Маскил, нито за косвените улики, които подсказвали, че е уговорил с Лукас Дракман убийството на мисис Мейс-Маскил. Чак след време щяхме да научим тези подробности, тъй като по наше време нямаше клетъчни телефони и есемеси.

— Аз, от своя страна, предадох всичко това на мистър Накама Отани, който продължава да се занимава със случая. Той ще съчетае получените от мисис Нодзава факти с останалите сведения, с които се е сдобил в последно време или в момента добива, а в момента, в който реши, че разполага с достатъчно убедителни данни, ще се обърне към своите началници с предложение да започне официално разследване.

Полузамаян от всички тези новости, успях само да го попитам:

— Какви началници? Той къде всъщност работи?

— Мистър Отани е детектив в отдел „Убийства“.

— Ама вие нали не искахте да намесвате полицията?

Мистър Йошиока отпи от колата си, преди да каже:

— Не съм се обръщал към полицията, Джоуна. Свързах се с мистър Отани не в качеството му на служител на закона, а като бивш сълагерист от „Манзанар“.

— О!

— Моето пътуване през лагера за интернирани ми изгради силно недоверие към законността. Жизненият опит на мистър Отани обаче го доведе до съвсем други изводи. Това, че само след няколко години същата правна система, която се беше изгаврила с нас, ни възстанови гражданските ни права, внуши на мистър Отани чувство за уважение към нея, поради което той избра да работи в полицията и впоследствие се издигна до детектив. Много отдавна размишлявам по този въпрос и следва да си призная, че той се оказа много по-свестен човек от мен.

Не ми стана приятно да чуя тези думи. Честно казано, прозвучаха ми непоносимо.

— Но той изобщо не е по-свестен от вас. Просто… просто вие сте загубили повече, отколкото той.

Той впери, смълчан, погледа си в мен за миг, после го премести към тъй зелените и потръпващи на слабия ветрец явори. И чак по някое време промълви:

— Ти често ме изненадваш, Джоуна.

— Но това е самата истина. Нещо лошо ли казах?

— Нищо лошо не си казал. Да, това е самата истина. Слава богу, в лагера мистър Отани не загуби свой близък. Но това в никакъв случай не оправдава моята неспособност да направя разлика между действието на съдбата — за пожара става дума — и действията на хората. Винях хората в същата степен за интернирането ни и за моята загуба и оттогава насам тъкмо тази моя грешка определяше живота ми.

— Как така „грешка“? За никаква грешка не може да се говори. Та нали именно по силата на закона майка ви и сестра ви са попаднали там?

— И аз така разсъждавах до съвсем скоро. Но успях да прозра заблудата си.

— Ох, прекалено критичен сте към себе си бе, човек.

Той пак ме изгледа и се усмихна.

— Кой друг да е критичен към мен, Джоуна, ако не аз самият? Вредно е човек да е безкритичен.

Не ми идваше нищо на ума, което да му кажа. Друг път това не би ми попречило да плещя напосоки, но този път замълчахме и двамата.

— Фотографите от полицията — каза мистър Йошиока — са направили стотици снимки по време на демонстрацията в Сити Колидж в понеделник. Мистър Отани успял да ги прегледа дискретно и разпознал мис Делвейн, баща ти, мистър Смолър, мистър Дракман и мис Касиди.

— Ама и тя ли е била там?

— Те, разбира се, имат пълното право да протестират. Свобода на словото.

— Какво значение има в такъв случай това, че ги е разпознал?

— Мистър Отани е на мнение, че Лукас Дракман живее в града под фалшиво име. Семейният тръст на фамилията Дракман — формата, под която той е наследил имотите на убитите негови родители — и досега съществува в Илинойс. Не само това, ами притежава имоти и тук, в града ни. Мистър Отани се е заел да установи съответния адрес или адреси.

— Смятате, че той точно там живее ли?

— Допускам, че и той, и мис Касиди живеят там и че към тях са се присъединили и баща ти с мис Делвейн след изчезването им от предишния им апартамент. Нищо чудно и мистър Смолър да се е преместил при тях.

— Как така? Той нали е в старата ни кооперация?

— Напуснал е миналия петък. Изнесъл се е, без да остави нов адрес.

— Имам чувството, че ще ми гръмне главата — притиснах ледената чаша с колата в челото си.

— Не бих казал, че чувството ти е добро. А като стана дума за гърмежи, да не забравя да ти съобщя: мистър Отани е установил също така, че мис Касиди е завършила химия в един от университетите в града ни.

— Уау!

— Да, „уау“, както се изразяваш ти. Мистър Отани се надява да докаже не само че и петимата са били заедно на демонстрацията, но и че всичките живеят на един и същ адрес, като поне един от тях се подвизава там под чуждо име и несъмнено притежава фалшив документ за самоличност. Само по себе си това няма да е достатъчно, за да убеди началниците си да започнат официално разследване, но като добавим и придобитата по-рано информация от мистър Тамадзаки и най-новите разкрития на мисис Нодзава, ще се получи „яка забивка“, както, струва ми се, се изразяват в американския футбол.

— В баскетбола — подметнах.

— Ох. Тотално приемам забележката ти. И в случай че той успее да си издейства разрешително за обиск на жилището заради откраднатия нефрит, всички други улики, на които попадне в хода на тази негова акция, ще могат да послужат за вкарване на мистър Дракман и мис Касиди в затвора не само за въоръжен грабеж и тероризъм, но и за убийство.

Станеше ли това, щях най-сетне да престана да се плаша от всички тях, включително и от баща ми, защото, макар той никого да не беше убил и нямаше как да получи доживотна присъда за убийство, щеше да е настанен за дълги години зад решетките.

Предполагам, че дядо Теди, а може би и майка ми биха очаквали по-скоро да съжалявам за падението и опандизването на баща ми, а не да тържествувам. Ще имат да вземат. Най-доброто, на което евентуално биха могли да се надяват от моя страна, ще е да не злорадствам чак до такава степен, че да им се налага да се молят извънредно за спасението на душата ми.

— След колко време се надява мистър Отани началникът му да назначи официалното разследване?

— Смята, че до обед в събота ще е събрал всичко, което му е необходимо.

— Тоест утре.

— Ще те държа в течение. Надявам се да си наясно от нас какво ще се изисква, в случай че началниците на мистър Отани се съгласят да действат в желаната от него посока.

Погледът му беше прям и изразяваше учтива загриженост — не по-малко минималистичен от останалите му изражения, но останах с усещането, че онова, което щяло „да се изисква от нас“, можеше вероятно да се окаже безкрайно неприятно за мен.

И тъй като ми пролича, че от думите му не успях да проумея какво искаше да ми каже, той се зае да ми разясни положението:

— Започне ли се официалното разследване и полицията се обърне към съда с искане за разрешително за обиск, ще ми се наложи да се върна тук, за да седнем тримата с майка ти и да й разкрием всичко онова, което до този момент си премълчавал, както и всичко, за което двамата с теб сме се договорили заедно.

Подозирам, че и осъдените на смърт се чувстват по същия начин, по който се почувствах и аз в този момент.

— Абсолютно всичко ли?

— Да, Джоуна. Нямаме друг избор.

— Ами ако се окаже, че имаме?

— Няма. Недей се заблуждава.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Както и самият ти си сигурен.

Не можех да го погледна в приковалите ме очи и да поддържам илюзията, че имаме и друг избор, но изведнъж установих, че и да отклонях погледа си, пак не можех да се преструвам.

— Добре. Окей. Прав сте. Ама… леле, каква кървава баня ще стане само…

Той се намръщи.

— Ти сериозно ли смяташ, че майка ти, каквато добра душа е, е способна да прибегне към физическа разправа?

— О, не, сър. Просто… преувеличавах. Сигурно… страхът разпалва фантазията ми. Имам много силно въображение.

— За твое утешение бих ти казал, че ще направя всичко по силите ми, за да разясня на майка ти, че причините, поради които толкова често си я заблуждавал, са били повечето пъти почтени или са се дължали на младежката ти наивност.

И аз се намръщих в отговор.

— Благодаря. Ако може така да се каже.

— Време е да си вървя. — Той стана от стола, оправи маншетите на ризата, сакото, вратовръзката и кърпичката в горното джобче, а когато си възвърна вида на манекен от списанията, ми хвърли нова усмивка. — Длъжен съм да ти призная, Джоуна, че въпреки всички притеснения и стрес, които ни причиняваше от време на време, приключението, което изживяхме заедно, ми достави голямо удоволствие.

— И на мен — рекох, и то най-искрено.

Той ми се поклони, поклоних му се и аз.

Подаде ми длан и се ръкувахме.

Насмалко щях да се хвърля насреща му и да го прегърна с всичка сила, но се притесних да не би да го поставя евентуално в неловко положение. По тази причина се въздържах. Поредното нещо, за което някой ден сигурно щях да съжалявам.

— Най-вероятно ще ти се обадя, независимо дали е във време, през което си сам вкъщи, или не.

— Да. Знам. Разбирам.

Слезе по стълбите, стигна до тротоара и пое наляво, по посока на автобусната спирка на главната улица.

Наблюдавах го по същия начин, по който бях наблюдавал в сряда и отдалечаващата се в противоположната посока мис Пърл. И докато мистър Йошиока се смаляваше в лятната мараня, изведнъж си дадох сметка, че в един момент през последните няколко месеца съм престанал да мисля за него като за дребен човек и че при всяка поредна наша среща ми се е струвал попораснал.

Обърсах масичката на верандата, измих чашите, от които бяхме пили, прибрах останалите четири курабии в найлонов плик и го скрих в нощното ми шкафче, за да не ми се налага да обяснявам откъде са се появили. Поредната измама.