Дийн Кунц
Градът (63)

62

Докато с Амалия и Малкъм се отдалечавахме от „Момичето с червена шапка“ към вътрешността на Пинакотека „Каломиракис“, аз я помолих да ми разказва не само за художника, а и за смисъла на всяка картина, защо е била нарисувана и какво е искал да каже с нея създателят й.

Малкъм обаче ме почука по главата с навитата на руло брошура, каквато бяха дали на всеки от нас на касата.

— Що за тъп въпрос от страна на едно дете чудо? Обясни му защо е тъп въпросът му, Амалия.

— Доколкото си спомням — рече тя, — и ти ме помоли за същото, когато те доведох тук за пръв път.

— Моят спомен е по-различен — отвърна Малкъм.

— И какъв е той, скъпи мой братко?

— Ти тогава беше в мрачно настроение.

— Мрачно ли? — повдигна вежда тя.

— И пиеше.

— Ау! И какво по-точно пиех?

— Каквото ти паднеше: бренди, бира, водка, вино.

— И ти, какво? На рамо ли се наложи да ме носиш?

— Ъъ! Казах им, че си малоумна по рождение, и ни дадоха инвалидна количка.

— Отвратителен си.

— Не вярвам да си била пияна — казах на Амалия.

— Благодаря ти, Джоуна.

— До болка си наивен, малкият — обърна се към мен Малкъм. — Тогава, докато я бутах с количката от една картина към следващата, тя беше онази, която ми ги сочеше и със срамен пиянски глас настояваше да й казвам коя какво означава. А помниш ли аз какво ти казах, сестро? На Джоуна ще му е много интересно да го чуе.

— Кажи му го ти в такъв случай.

— Не съм сигурен, че съм го запомнил дума по дума. — И ми обясни: — Любимата ми сестричка няма начин да не го е запаметила. Дори когато е пияна, не изпуска и думичка от онова, което се отронва от устата ми.

— „Отронва?“ — не можа да повярва Амалия.

— Чух го в един филм от някакъв много свеж английски актьор. Много изискано звучи. От сега нататък няма да произнасям думите, а ще ги оставям да ми се отронват от устата.

— Колкото и да ти се отронват, пак няма да са смислени.

— Ето, пак е изпаднала в едно от мрачните си настроения — обясни ми Малкъм. — Сигурно си носи някое шишенце и тайно си посръбва.

— Та през въпросния ден, Джоуна, аз бях тази, която каза на Малкъм, че за да разбере човек изкуството, много учене му трябва. Трябва да тренираш окото си. Но че когато стане дума за смисъл, никой надут специалист в света няма правото да ти казва как да възприемаш дадена картина. Изкуството е нещо субективно. И си е лично твоя работа каква утеха или радост черпиш от някоя творба. Каквото има да ти казва, тя ти го казва лично на теб. Прекалено много специалисти политизират изкуството, тъй като смятат, че великите художници са споделяли личните им убеждения. Само че изкуството най-малко се нуждае от политизиране. Отврат. На квадрат. Затова го възприемай с необременен мозък. Довери се на окото и сърцето си.

— Ето, точно това й казах аз тогава — дума по дума — обяви Малкъм. — Невероятно как е запомнила всичко, като беше толкова нацоцана.

Отиде с непохватната си походка до обвитото в кадифе въже, което минаваше от стойка на стойка по цялата галерия, и застана пред „Житните поля“ на Якоб ван Ройсдал. Отидохме там и двамата с Амалия.

Две трети от просторния пейзаж бяха заети от небе — на места синьо, но в по-голямата си част изпълнено с масивни тъмносиви облаци. Долната третина представляваше ширнали се ниви с плътни сенки в близкия план и гъсти гори в далечината, а по средата — огряно от слънцето петно, през което се вие коларски път. По пътя се движи сам мъж, а насреща му — жена с дете. А отвъд дърветата почти невидим овчар пасе стадото си.

— Кара ме да усещам едновременно и тъга, и радост — рекох. — Толкова дребни хорица сред такъв огромен свят.

— Поначало в пейзажите на Ройсдал човешките фигури са миниатюрни — отговори Амалия. — А защо според теб усещаш едновременно и тъга, и радост?

— И аз не знам. Толкова са… дребни, че нещо — светкавица, да речем — може да ги смаже, все едно са буболечки. Затова ми става мъчно.

— Е, ако са някакви гадни копелета, точно това заслужават — обади се Малкъм.

— Млъкни, прекрасно мое братче — каза му с меден глас Амалия.

А аз продължих:

— Но пък виж каква красота ги заобикаля с всичките тези гори, ливадата и изобщо. Драго ми е, че живеят на толкова красиво място. — Погледнах нагоре към Амалия, тя ми се усмихна, а аз попитах: — Глупаво ли се изразявам?

— Ни най-малко, Джоуна. И на двама ни е ясно кой е царят на глупаците днес.

— Дайте ми една-две минути да отроня нещо, дето ще е толкова умно, че ще ви побъркам.

Оттам преминахме към друга картина, почти равна по красота на „Момичето с червена шапка“, но колкото повече я гледах, толкова по-тревожно ми ставаше, докато накрая се разтреперих от страх.