Дийн Кунц
Градът (61)

60

До „Мидтаун“ — търговската част на града, бях ходил и преди с мама, но сега за пръв път отивах с момче, което споделяше чувството ми за хумор, а на всичко отгоре и начело с готина тийнейджърка, при вида на която лицата на минувачите грейваха. При всяко пресичане на улицата или продължително изкачване по стълби конската й опашка подскачаше и се полюляваше наляво-надясно.

Мама ме изпрати с петдесет цента за ученически входен билет в Музея на изобразителното изкуство плюс пари за обяд. С толкова пари в джоба бях готов да изкарам приятно деня, но… отвътре ме глождеше тиха параноя.

Докато чакахме автобуса на близката до нас спирка, изведнъж се вторачих в паркирания под едно дърво на половин път до следващата пряка черен шевролет. Сянката ми пречеше да разгледам лицата на седящите в колата мъже, но бях поне петдесет процента сигурен, че са Лукас Дракман и баща ми.

Сетих се и за подробностите, които мис Делвейн споделила с мистър Отани, когато я заприказвал в новогодишната вечер: че гаджето й, което отскоро било разведено, все разправяло как някой ден щяло да си възвърне сина си. И ако онези в колата наистина се окажеха баща ми и Лукас Дракман, те сигурно щяха да тръгнат подире ни и да направят опит да ме отвлекат някъде из търговската част, където щях да съм далеч от дома и много по-уязвим.

На слизане от автобуса не забелязах да има черен шевролет до тротоара, нито бяхме задминати от такава кола сред натовареното улично движение, което ми подсказа, че страховете ми вероятно са били безпричинни, но подсъзнателната ми напрегнатост отказа да се махне.

Стигнахме до старинния център на града, на пресечката на Нешънъл авеню с Петдесет и втора улица. Непосредствено около нас се намираха градският съд, централната библиотека с лабиринт от коридори, най-изисканата концертна зала, катедралата, най-старата ни синагога и няколко помпозни старовремски театъра — разкошни архитектурни творби от гранит, мрамор и варовик; поне на две преки оттам в която и да било посока сред високите сгради нямаше дори един отвратителен остъклен от горе до долу монолит, който да нарушава хармонията. Тъкмо този предизвикващ почуда и възторг квадрат беше най-прекрасната част на града ни, олицетворяваща красотата на порядъка и способността на красотата да въвежда порядък.

Точно зад нас се издигаше трийсететажният финансов център в стил арт деко, на чийто партер се беше настанила фирмата собственик — „Фърст Нешънъл Банк“. А на отсрещния тротоар стоеше оградената с колонада като на гръцки храм Пинакотека „Каломиракис“, в която щяхме да разгледаме гостуващата изложба „Европа през монархизма“.

— Пи-на-какво? Кал-о-кое? — опъна ми се надписът й.

— Мистър Каломиракис е един от първите гръцки имигранти — обясни ни Амалия, докато изкачвахме външните стъпала.

— Натрупал сума ти мангизи — допълни Малкъм. — Пред него и Дикенсовият Скрудж Макдък ще ти се види беден като просяк.

— Построил тази прекрасна сграда — разправяше Амалия, — изпонакупил купища произведения на изкуството за постоянната й сбирка и създал фондация, която да я управлява в бъдеще. На гръцки „пинакотека“ означава „изложбена галерия“, но за повечето хора това е музей. А за мен е самото блаженство.

Винаги съм имал слух — допускам, и око — за красивото, но едва през този ден ми стана ясно, че истината, която се съдържа във великата музика, може да се срещне и във великото изкуство; че и двете са еднакво способни да възхитят сърцето и да изострят мисълта. Благодарение на своя мощен чар и заразителен ентусиазъм Амалия успя през този ден да разшири безкрайно света ми, да отвори в душата ми врати, които иначе сигурно са щели да си останат затворени още дълги години, а вероятно — и до края на живота ми.

Изложените картини бяха взети временно от разни музеи, едни далечни — в Холандия или в Париж, други по-наблизо — в Ню Йорк Сити. Сред художниците, чиито творби видяхме, бяха Рембранд, Вермеер и Ван Дайк, Жорж дьо ла Тур, Жан-Марк Натие, Караваджо и Прокачини.

Най-силно съм запомнил думите й за Йоханес Вермеер, казани пред омайващата му картина „Момиче с червена шапка“. Думи, които ме преследват през изминалия оттогава близо половин век. Няма да ви казвам все още защо ме преследват, но няма и да ви карам да чакате много дълго. Само ще спомена, че колчем се сетя за историята на Вермеер по нощите, когато сън не ме лови, съзнавам остро колко крехко нещо е животът, колко ефимерни са целите и творенията ни на този свят.

Момичето с червената шапка ни наблюдаваше от малкото платно, а чувствените детайли и илюзията за светлина създаваха видение не по-малко преходно от самата действителност и хипнотизиращо триизмерно.

— Вермеер напълно заслужава титлата на най-големия майстор на четката на всички времена — каза Амалия. — Бил е перфекционист, който работел усилено, но рисувал бавно. Създал е около шейсет платна, не повече. От тях са оцелели трийсет и шест. Двайсет и девет се смятат за шедьоври. Животът му бил нелек. Бил беден, независимо че се хващал и на друга работа освен живописта, за да изхранва семейството си. Имал е петнайсет деца. Представи си ме мен с още петнайсет като Малкъм! Пълна лудница. Но слушай ме внимателно: никак не е забавно. В онези времена — седемнайсети век — много деца умирали невръстни. На самия Вермеер му починали четири. Той също умира доста млад, на четиресет и три — почитан от други холандски художници, но без пукната пара и поне в собствените си очи — неудачник. Жена му и единайсетте останали му деца, които обичал не по-малко от живота, живели в пълна бедност. Цели двеста години творчеството му тънело в забвение… цели двеста години. Добре че вкусовете се променят. Истинската красота, дори когато е изложена на показ, може и да е невидима за поколения от самозаслепени хора, но рано или късно, красивото се налага — винаги, неизбежно, задължително — и бива оценено по някое време, тъй като не се среща под път и над път. Така че въпреки безпаричието, в което е умрял, името му ще се споменава дотогава, докато съществува човешката цивилизация: с уважение от много хора, та дори и с възторг от някои.

Децата — а вероятно не само те — страшно си падат по историите за неуспели личности, които в крайна сметка триумфират, та дори и с цената на ранната си смърт, така че от този ден Вермеер стана един от героите ми. Още преди да преполовим изложбата, параноичното ми очакване, че може да бъда отвлечен, ме напусна и оттогава насетне — поне за известно време — заживях с чувството, че в нашия град нищо не ме застрашава.