Дийн Кунц
Градът (58)

57

На първата страница на „Дейли Нюз“, точно над сгъвката в средата, мис Делвейн и мистър Смолър наистина имаха вид на пришълци — не дори от други светове, ами направо от други слънчеви системи. Тя приличаше на обитателка на Планетата на върховните мацки, а той сякаш се беше появил на Земята от Планетата на несретниците.

Зачетох се и много бързо установих какво беше имал предвид мистър Йошиока, като каза, че от вестника съм можел евентуално да науча какво е могло да отведе странната им бандичка в Сити Колидж.

Някъде към края на демонстрацията на различни места из целия кампус избухнали една подир друга седем бомби. Нямало убити или тежко пострадали, само шест души претърпели леки наранявания. Властите били на мнение, че взривните устройства умишлено били разположени така, че да не причинят ничия смърт, с единствената цел да всеят пълна паника и да отклонят вниманието на полицията и най-вече на университетската охрана.

А че хаосът е бил постигнат, две мнения няма. Взривовете се разнасяли от сгради във всички посоки, хилядите демонстранти недоумявали накъде да бягат и почнали да се щурат и да се блъскат едни в други. Самите бомби били натъпкани с „ускорители на дименето“ — вещества, които според вестника успели за много кратко време да одимят целия кампус, да намалят видимостта и да причинят сълзене в очите на участниците, а и да ги ослепят частично.

Университетските охранители, които не носели оръжие, зарязали постовете и маршрутите си и се втурнали в бъркотията да помагат на многобройните, според тях, тежко ранени хора. Пазачът пред галерията „Албърт и Патриша Бартън“, която се намирала непосредствено до Факултета по изобразителни изкуства, заключил зад себе си главния й вход, но двамата мъже, които обрали изложените експонати, успели да влязат, като взривили вратата със седмата бомба.

Те обаче били заснети от охранителните камери: двама души, най-вероятно мъже, в черно облекло, с маски и ръкавици. Минали през вдигнатата във въздуха врата и кълбата от пушек с по един чувал в ръце. Изложбата в момента била посветена на китайски произведения от нефрит от XVII до началото на XIX в.: вази, кандилници, паравани, купи, човешки и животински фигури, скиптри, кутийки за енфие и бижута… Двамата прекосили просторното помещение със самоувереността на хора, които знаят кое къде точно се намира, като пренебрегвали по-тежките предмети и се съсредоточили върху украшенията — огърлици, гривни, колиета и обици — и най-старите и най-фино резбовани кутийки за енфие. Приключили за по-малко от пет минути.

По предварителна оценка щетите възлизали на повече от четиристотин хиляди долара — огромна за времето си сума. Според специалистите крадците очевидно не са грабили наслуки, тъй като много от експонатите били уникати и било почти невъзможно да се продадат на свободния пазар. Явно са работили за конкретен клиент — богат колекционер — който възнамерявал не да изложи публично произведенията на изкуството, а да ги включи в частната си колекция.

Неизбежен бил и изводът, че престъпниците са имали тесни връзки с някоя от антивоенните организации. Самата поява на протестиращите в Сити Колидж станала по старателно координиран и целящ изненадата способ, но обирджиите със сигурност са знаели предварително подробностите и това им е позволило да проучат изложбата на нефрита и да си направят сметката къде точно да заложат бомбите. Надали били сред организаторите на демонстрацията; достатъчно им е било да имат поглед върху тайния график за провеждането й.

Първоначалният ми порив беше да натикам вестника сред останалия боклук в кухненската кофа, да изсипя отпадъците в плик и да ги изхвърля. Мама много щеше да я заболи, ако видеше приличащата на супермодел мис Делвейн на снимката. А разпознаеше ли и мистър Смолър, въпреки триъгълната кърпа около врата му, не мога да си представя какви въпроси и подозрения щяха да я обземат. Вземех ли да се преструвам, че и аз съм изненадан и озадачен, тя много бързо щеше да усети целия ми фалш и тогава като нищо можеше да й изтърся всичко онова, което досега бях крил от нея. Поводите да премълчавам нещата, които знаех, можеше първоначално да ми се бяха стрували съвсем правилни и благородни; но при настъпилите нови обстоятелства не бях толкова убеден, че ще се възприемат като правилни и благородни — а евентуално можеше да са и укорими.

Ако обаче изхвърлех броя на „Дейли Нюз“, дядо Теди щеше да ме заразпитва какво е станало с вестника, а не исках да изпадам в положение да му разправям, че изобщо не е дошъл; нямах никакво желание и него да почна да лъжа. Дядо през живота си не беше виждал мис Делвейн, а мистър Смолър може и да го беше мяркал един-два пъти, не повече, и то само отдалеч, така че в никакъв случай нямаше да ги разпознае. А пък мама така и така не изчиташе целия вестник и често прескачаше свързаните с насилие новини, понеже я потискаха.

Затова реших да се доверя на късмета си, да оставя нещата в ръцете на съдбата. Сгънах вестника така, че да не личи, че съм го пипал, и го напъхах в тънкия найлонов плик, в който го бяха хвърлили в предния ни двор. И го оставих на масата до дядовото кресло.

Този ден дядо нямаше да свири в хотелския ресторант. Очертаваше се дълга, изпълнена с неизвестности вечер, в очакване мама евентуално да хвърли случаен поглед на снимката. Реших, че сега е моментът да си легна рано с някоя книга — да се скрия, един вид. Разчитах, че ако тя попаднеше на снимката в мое отсъствие, изобщо нямаше да ми спомене за нея.

Пък и наситеният със събития ден ме беше изтощил. Сигурно щях да заспя рано, а това също беше начин да се скрия.