Дийн Кунц
Градът (55)

54

След като мис Пърл си замина, аз се прибрах да си полегна и веднага съм заспал. Не съм усетил кога е минал половин час, преди упоритото звънене на вратата да ме събуди. Упоритият посетител, разбира се, се оказа дванайсетгодишният надъхан саксофонист.

Присвил на вратата нищо невиждащи примигващи очи срещу бясно греещото слънце, което беше нарушило дълбокия ми лишен от сънища покой, изведнъж си дадох сметка, че слънцето е всъщност неугасимо термоядрено всесъжение, отстоящо на сто и петдесет милиона километра от прага на нашия дом.

А Малкъм незабавно прецени състоянието ми:

— Ако продължаваш да люскаш така от предобед, ще умреш от цироза, преди да си се прославил.

Въздържах се да не отбележа злобно, че коланът му е само на сантиметри под зърната на гърдите му, и се ограничих с констатацията:

— Като открият трупа ми, поне ще съм стилно облечен.

— Това пък какво означава?

— Нищо. Бях заспал на дивана. И още не знам какви ги приказвам. Влизай.

Той потътри крака през прага, спъна се в килимчето в антрето и влезе, залитайки във всекидневната. Тази негова некоординираност ми ставаше все по-симпатична: носеше я като свой кръст така, както Квазимодо мъкне гърбицата си в „Парижката Света Богородица“, но не толкова трагично или гротескно. Да не говорим, че направо се възхищавах от държанието на изискан човек, което умишлено поддържаше, без да се извинява или да изразява поне малко притеснение от начина, по който нахлуваше в дадено помещение. А при тази негова дарба да свири на сакса нямаше начин да не спечели сърцето на младата циганка, която Квазимодо изгубва, стига някой ден наистина да попаднеше на циганска красавица.

— Надявам се да не съм си донесъл брадвата напразно.

— Тая дума буквално ми стърже по нервите. Не можеш ли да го наричаш другояче?

— Как например?

— „Сакс“, „саксофон“, „метален инструмент с мундщук“, „духов инструмент“, все ми е едно.

— Ами щом ти е все едно, ще си му викам „брадва“. Не бъди толкова напрегнат бе, момче. И какви са тия спанета в десет и половина предобед?

— Нощес не можах да спя като хората — излъгах, но това си беше добронамерена лъжа, за да не си помисли, че съм откачил, ако му разправех за оная жена, дето била градът, и за съдържанието на чантата й.

— Да ти кажа ли какво гарантирано ще те приспи?

— Като те слушам ли?

— Чаша мляко преди лягане. С нея изпиваш и таблетка бенадрил.

— Зарекъл съм се през живота си да не вземам наркотици.

— Ама бенадрилът не е дрога, а противоалергично средство.

— И от алергии не страдам.

— Рискувай от време на време бе, Джоуна.

— Свири ли ти се?

— Нима не съм с брадвата си?

Засвирихме. Беше 1967 година, рокендролът вече имаше своите легенди, а на нас този вид музика в действителност ни харесваше, та посвирихме и малко от нея. Истината обаче беше, че и двамата бяхме старомодни, родени със закъснение, и на сърцата ни лежеше суингът. Откакто бяхме установили предния ден, че и на двама ни е познат композиторът и аранжор Сай Оливър, изпълнявахме пасажите за сакса и пианото така, както ги знаехме от плочите, стараейки се да се придържаме към оригиналите: първо в аранжимента на „On the Beach at Bali Bali“, който Оливър беше направил за оркестъра на Джими Лънсфорд — един от видните бигбендове на времето си, а после подхванахме и „Yes, Indeed!“, по разработката на Оливър за оркестъра на Томи Дорси.

След петнайсетина минути някой позвъни на вратата. Станах от столчето и видях, че на предната веранда чака момиче накъм седемнайсет години, с вързана на конска опашка руса коса.

Малкъм също я видя и каза:

— Сестра ми Амалия.

И отиде да й отвори.

На десетгодишна възраст веднага отчиташ красотата на една жена, но я цениш единствено ако е поне с десет години по-голяма от теб — колкото по-стара, толкова по-добре — така че да живеете в различни светове. Когато момичето е по-близо до твоята възраст, в най-добрия случай го възприемаш за любопитна сврака, в най-лошия — за досадница, и във всеки случай — за чуждо тяло, което само пречи на момчетата да правят онова, което им е приятно.

Така че, щом видях Амалия Померанц, бях готов да я възненавидя, и предполагам, че я ненавиждах поне през следващия половин час. Беше доста симпатична, но не я възприемах за красавица като майка ми, макар да ми се налага да призная, че имаше невероятни зелени очи, с цвета на зелен лимон, на ментолови бонбонки. Не ми хареса и начинът, по който се беше облякла — жалък опит да постигне онази стилност, която вечно щеше да убягва на брат й: плетена памучна блуза с къс ръкав, на сини и бели вертикални райета, с широко изрязана яка; бял клош панталон с ниска талия и широк червен кожен колан с голяма катарама; бели еспадрили със сини гумени подметки и токове. Все едно Гиджет от едноименния филм я бяха преместили от плажа на яхтен пристан и от 1959 в 1967 година.

И май направих ужасена физиономия, като установих, че носи със себе си кларинет, тъй като личното ми мнение, базирано върху състава на класическите суинг бендове, беше, че в света на джаза няма място за момичета, освен като певици зад микрофона.

А тя дори не изчака да я представят, ами направо рече:

— Ей, Джоуна, ако си поне наполовината толкова добър, колкото разправят, бас държа, че ще свириш в претъпканата зала „Карнеги Хол“, преди да съм си намерила гадже, с което да ми се ще да изляза на нова среща след първата, ако изобщо приемем, че подобно нещо е възможно. Умирам от нетърпение да чуя как пръстите ти бягат по клавишите. — Освен кларинета тя носеше и хладилна кошничка за пикник. — Направила съм ви и обяд. Ще го пъхна в хладилника и веднага се връщам.

И се запъти с ефирни стъпки към кухнята в задната част на къщата.

— Що не си ми казал, че имаш и сестра? — подбрах аз Малкъм.

— Страхотна е, нали?

— Е, става.

— По-добра от нея няма. Сам ще се убедиш.

— Тя да не се кани да свири на кларинета?

— Възможно е. Зависи от настроението й.

— Защо, какво може да я спре?

— За разлика от нас двамата с теб, тя не смята, че музиката е единственото нещо в живота й, от което да зависи и бъдещето й.

— Любителка — констатирах с презрение.

— Иначе свири много хубаво, от деветгодишна възраст.

— Аз пък свиря, откакто станах на осем.

— Да, ама сега си само на десет.

Нямах друг подходящ отговор освен „Боже милостиви“, та се наложи и да се прекръстя. В това време Амалия се върна от кухнята само с кларинета си.

— Я дайте нещо по-живо, момчета. Цяла сутрин тъпея: първо трябваше да изпера всичко, после да изгладя половината, да почистя кухнята и да измия чиниите от закуска. — А на мен директно ми каза: — Майка ми е прекалено заета, за да се занимава и с домакинска работа. Поела е ангажимент да изпушва два пакета „Лъки Страйк“ на ден, а освен това и поне два часа да обсъжда със съседката мисис Яновски състоянието на жалките бракове на останалите ни съседи, да не пропусне нито една от следобедните сапунки и следващите ги телевизионни игри, за които до една без изключение е подала молби за участие. Но най-много я мъчи неуспехът й да се класира за някоя от късните вечерни игри. Беше се меракландисала да я вземат в „Познай какъв съм“, но под „какъв“ имали предвид в каква професия работи участникът, което било ужасно нечестно, после си беше наумила да се яви в „Имам си тайна“, но нейните тайни до една се отнасят до жалките брачни взаимоотношения на съседите ни и повечето са прекалено пикантни за по телевизията. — Тръшна се на дивана: — Я изсвирете нещо, което да ме накара да забравя, че слугувам само срещу храна и подслон.

Изпробвахме я на Елингтън. Почнахме със „Satin Doll“, а след нея преминахме на „Jump for Joy“, мъчейки се да докараме усещането за изпълнение от цял бенд, макар да съзнавахме колко наивен е стремежът ни — само двама музиканти, и то неопитни хлапаци. Но щом подхванахме „It Don’t Mean a Thing if It Ain’t Got That Swing“, Амалия рипна от дивана, грабна кларинета, наслюнчи мундщука и се включи, но не нота по нота вероятно понеже парчето не й беше толкова познато, ами си съчиняваше разни рифчета, които не бяха от самата песен, но хармонираха тотално с нея, и ги повтаряше дотогава, докато не налучкаше място, където да се вмъкне и да заповтаря следващия.

А като свършихме, обяви:

— Фантастично. Страхотни сте. Голям кеф. Време е за обяд. Ако не искате сама да изям всичко, ще трябва да ми помогнете да го сложа на масата. И не желая да чувам глупости от рода на това, че момчетата нямали работа в кухнята.

Беше донесла три жестоки сандвича във франзела, картофена салата, макаронена салата с черни маслини и за десерт — оризов пудинг. При това, го беше приготвила сама: сандвичите сутринта между гладенето и миенето на чиниите, а другите неща — от предния ден. Всичко беше с първокласен вкус, така че не мога да кажа кое ме впечатли повече — готварските й умения или апетитът й. Беше метър и шейсет и пет, с фигура на манекенка, ама нямате представа с каква охота поглъщаше неимоверни количества храна.

Малкъм не можеше да се сравнява със сестра си по яшност, но затова пък имаше много по-колоритен подход към храненето. На нас двамата с нея ни стигаше и по една чиния. Затова пък Малкъм използваше своята само за сандвича с франзелата. Картофената му салата и макаронената му салата заемаха две отделни малки чинийки и ако оприличим голямата му чиния на часовников циферблат, може да се каже, че макароните бяха поставени точно на десет часа, а картофите — точно на два. Първия вид салата ядеше с вилица, но за втория предпочиташе лъжица. Отряза двата крайшника на франзелата и ги остави настрана, тъй като не възнамеряваше да ги яде, после сряза самата франзела на три равни части с такава точност, че очаквах всеки момент да извади ролетка.

Но тъй като Амалия не каза нищо по повод хранителните навици на брат й, въздържах се и аз. С течение на годините обаче, наблюдавайки как обсесивно-компулсивното му разстройство се усилваше, се заутешавах, че състоянието му поне не се дължи изцяло на мен, тъй като явно беше започнал да изпълнява тези свои ритуали много преди да се запознаем.

Ни най-малко не желая да намеквам, че Амалия Померанц доминираше разговора ни, въпреки че тя точно това правеше, но по особен начин. Стараеше се да ме предизвиква мен да говоря, а тъй като по това време вече ме беше спечелила — когато не се тъпчех, приказвах най-усилено. Вече нямах желание да не я харесвам; не ми беше възможно да не я харесвам. И Малкъм се обаждаше сегиз-тогиз, но няма да ви занимавам с казаното от него, нито от мен, първо, защото беше безинтересно, а и второ — понеже оттогава съм забравил почти всичко, освен думите на самата Амалия. За пръв път ми се случваше да разговарям със седемнайсетгодишно момче или момиче, което нямаше нищо против да отдели повече от минута на десетгодишното хлапе. Подозирам, че до известна степен само се преструваше, че казаното от мен я вълнува, но въпреки това успя да ми внуши, че никак, ама съвсем никак не й е безразлично.

Заинтересувах се кое я е накарало да се захване с кларинета, при което тя отговори:

— За да дразня родителите си. Дотолкова им лазех по нервите, че ме пращаха да репетирам в гаража, където можех да дишам въздух с миризмата на автомобилни масла, гуми и плесен, а не на цигарен дим. Те двамата, майка ми и баща ми, се надпреварват кой пръв ще се тръшне от белодробен рак. Освен всичко друго, докато бях в гаража, не ми се налагаше да слушам тягостното им неловко мълчание.

— Те на Туити говорят повече, отколкото помежду си — съобщи Малкъм.

— Туити е папагалчето, което живее в клетка във всекидневната ни и ни наблюдава с височайше презрение — поясни Амалия, — най-вероятно понеже горкото вечно скубещо се пиленце не понася нито цигарения дим, нито бебешките думички, с които родителите ми му говорят и от които сигурно му иде да се разпищи. Според мен много отдавна между мама и татко се е случило нещо, за което са си казали всичко, което е имало да си кажат, но не са простили нито на себе си, нито на другия, така че не желаят повече да разговарят за каквото и да било. Баща ми е стругар. Нещо повече — бригадир на цяла смяна стругари е, и предполагам, че е добре платен. Но ако съдя по колегите му стругари, които познавам, сигурно им е професионална черта да са яки, мълчаливи типове. Понеже той и с мен и Малкъм не разговаря кой знае колко.

— Освен — допълни Малкъм — колкото да каже: „Бягай в гаража“ или „Вижте какво, искам просто да ме оставите на мира да погледам телевизия, че да забравя лайняния ден в завода, окей?“.

— Но поне не е зъл човек — обади се Амалия. — Никога не би ни причинил болка, нито на мама, нито на нас, а това не е малко постижение. Не е зъл, нито е студен.

— Много си е студен даже — възрази Малкъм.

— Добре, нека е студен — съгласи се Амалия, — но предполагам, че не е бил такъв по рождение, ами животът го е превърнал в студен човек. Кой знае какви разочарования, терзания и всякакви такива работи е преживял, та е станал такъв. Може и да не иска да е студен, но просто е заседнал в това замразено състояние и не знае как да стане по-приветлив.

— Такъв си се е родил — обяви Малкъм. — И няма никакво желание да се очовечи. — После се обърна към мен: — Лесно й е на Амалия. От септември се маха. Приеха я в щатския университет с пълна стипендия, общежитие, храна и всичко останало. Ще става писателка. Нямаш си представа колко е надарена.

Тя пламна и окончателно ме очарова.

— Изобщо не съм надарена, Малкъм, ами обожавам езика. От душата ми непрестанно извират думи и някак си ми се удава да ги нижа една подир друга. Но не съм убедена, че ще се запиша. Мисля си дали да не започна работа някъде, да поизчакам някоя и друга година. Все пак стипендията не включва джобните пари.

— Кой е казал, че ще останеш без джобни — изгледа я измъчено Малкъм. — Старият със сигурност ще ти отпусне някой и друг долар за джобни, независимо че не одобрява идеята да следваш. А пък и доколкото те познавам, няма начин да не започнеш някоя почасова работа, без тя да ти пречи да изкарваш отлични оценки.

Беше отделил нарязаните на черни кръгчета маслини от макаронената си салата, но не защото не ги обичаше. Напротив, изяде ги веднага след като приключи с макароните.

— Баща ти защо не ти дава да следваш? — попитах Амалия.

— Той няма нищо против следването ми, нито против желанието ми да стана писателка. Подозирам, че по-скоро го ужасява перспективата как някой ден и Малкъм ще замине нанякъде, при което ще останат само те двамата с папагалчето и ще заживеят в нещо като ад.

— Той ненавижда мисълта, че ще се образоваш — каза Малкъм. — Ти и сега си по-образована от него. Цитирам: „В рода Померанц никога не сме имали нужда от висшисти и нямаме нищо общо с префърцунените висши класи“. — Малкъм ме изгледа със своите увеличени от лещите очи, изпълнени с ужас от мисълта, че тя току-виж се отказала от стипендията. — А и самата нея я е страх, че като замине да следва, ще ме остави сам с тях двамата, а пък аз според нея вече съм станал неспособен да се приспособя към обществото.

— Изобщо не си неприспособенец, Малкъм — възрази тя. — Просто засега не успяваш да намериш своето място, но то ще е до време.

— Напротив, аз съм чоглав саможивец и се гордея с това. И ако ти през септември не заминеш да следваш, вината ще е изцяло у мен, и тъй като няма да мога да се примиря с тази мисъл, ще си пръсна черепа.

— Няма да си пръснеш черепчето, братчето ми. На теб ти призлява само като видиш кръв, а и пистолет си нямаш.

— Пищов лесно ще си намеря, а и ще умра, преди да съм видял кръвта си. Така че ти най-добре заминавай да следваш.

— Остави го на моите грижи, Амалия — намесих се аз, — и ще го излекувам от това му антисоциално отношение. Ще разчитам и на помощта на дядо ми Теди и майка ми, а те с голямо удоволствие го приемат у дома ни.

След като приключихме и с оризовия пудинг — за който Малкъм си взе чиста вилица — не се хванахме да свирим отново, ами си приказвахме, докато разчиствахме кухнята, после седнахме около масата и още си поговорихме — най-вече тя — и не усетихме как мина времето.

Никога няма да забравя едно от нещата, които тя каза по адрес на Малкъм:

— Той си е внушил, че музиката му иде отвътре единствено благодарение на това, че израсна покрай мен и че ме е запомнил открай време с кларинета ми, но изобщо не е прав. Онова, което съм постигнала в музиката, се дължи изцяло на желязната ми упоритост и неуморното репетиране, а то е плюнка в напръстник в сравнение с океана от природна надареност, който представлява Малкъм. Нали ме чу как свиря, Джоуна? Ставам колкото за някой танцов оркестър на сбирките на „Ветераните от задграничните войни“ или за танцовите забави в залата „Муус“, докато Малкъм е същият като теб — истински талант, и то огромен. Мама и татко се интересуват от музика точно толкова, колкото ги вълнуват и турнирите по шах, затова Малкъм не може да повярва, че е наследил тъкмо от тях музикалните си способности, а аз — литературните ми умения. — Насочи очите си с цвят на зелен лимон право в брат си. — Ако ме няма и няма кой да те окуражава и да ти втълпява колко си прекрасен… току-виж, като си дойда за първата коледна ваканция, съм те заварила отказал се от саксофона и закупил си свое собствено папагалче.

— Не заминеш ли през септември да следваш — повтори Малкъм, — да знаеш, че ще си пръсна черепа.

— Дори и да се решиш да го направиш, мое малко братче, как ще се снабди дванайсетгодишното хлапе с оръжие?

— В град като нашия е пълно с лоши хора, с какви ли не тотално покварени непрокопсаници, готови да продадат каквото си искаш на първото срещнато хлапе.

— А ти няма начин да не познаваш сума ти такива непрокопсаници, нали?

— Работя по въпроса — отвърна Малкъм.

Чак някъде към четири си взеха инструментите да си вървят. А на мен никак не ми се щеше да си ходят. Е, поне що се отнася до Амалия де. Чувствата ми по отношение на заминаването на Малкъм не бяха толкова еднозначни.

Седях на предната веранда и ги наблюдавах, докато пресичаха улицата. Първото ми впечатление от Амалия беше, че е симпатична, но не и красавица. Сега вече нямах никакви съмнения, че е суперкрасавица. И ми беше тъпо, че бях сравнил начина, по който се обличаше, с онзи на Гиджет; добре поне че не го бях казал на глас, понеже бях вече убеден, че тя притежава страхотен стил. Направо беше сладур в онази си блуза на сините райета и широко изрязаната яка и белия панталон с големия червен колан. Забелязал съм, че някое момиче може да не притежава класическа красота, но да е толкова сладко, че и дванайсет чисто голи класически красавици да се изнижат покрай теб, изобщо няма да ги забележиш. А пък Амалия беше адски сладка. И умна. И смешна. И отзивчива.

Бях се влюбил. Дайте да сме наясно: бях само на десет години, така че и дума не можеше да става за романтична любов. Не ми дойде на ума нито да започна да пестя пари за сватбените халки, нито да се чудя къде ще е най-добре да прекараме медения си месец. По-скоро изпитвах същата онази обич, която хранех към майка ми и дядо Теди и бях почнал да усещам по отношение и на мистър Йошиока — благородна платоническа любов, но толкова мощна, че ми се щеше да притежавам целия свят, за да мога да й го подаря.