Дийн Кунц
Градът (53)

52

Мис Пърл си взе чантата и я затвори.

Щом чух щракането на закопчалката, аз се изправих, залитнах и се опрях на перилото на стълбите.

Тогава, през онзи ден, надничането ми в чантата ме зашемети и развълнува, но в същото време ме и обърка.

— Това пък какво беше? — успях да попитам мис Пърл, докато и тя се изправяше.

— Много добре знаеш, патенце.

— Ами! Нищо не разбрах. Но съвсем се обърках. Сега съм изумен, объркан и шашнат.

— Само си мислиш, че си объркан.

— Знам със сигурност, че си мисля, че съм объркан. И това е самата истина.

— Объркан си само повърхностно, патенце. Но вътре, дълбоко в себе си, разбираш, а тъкмо това е важното. Объркването ти ще намалее с течение на времето, а на повърхността ще изплува залегналото дълбоко в теб разбиране.

Заслиза по стълбите към тротоара. Тя поне нямаше нужда да се подпира на перилото.

Аз обаче стоях като парализиран. Още ми се виеше свят.

— Трябва ли наистина да си ходите?

Тя се извърна и ми се усмихна. Така, както стоеше насреща ми в строгия си тъмносив костюм и елегантна черна шапка, ми напомни на Мери Попинз. И ако вместо огромната чанта държеше чадър, нямаше изобщо да се учудя, ако го разтвореше, хванеше попътен вятър и се понесеше по улицата високо над асфалта.

— Стига съм ти помагала. И така ти дадох повече, отколкото трябваше. Ти сам следва да изградиш бъдещето си, ден след ден, без аз да те спасявам. Казах ти вече, че какво ще стане тепърва зависи изцяло от всичките хора, които обитават моите улици. А пък твоята роля в тези събития ще зависи само от теб.

— Ами ако сбъркам някъде и заради това умрат хора?

— Хора умират всеки ден. И грешки се правят, и от тях произтичат последствия. Смъртта е част от живота. Просто си дай сметка, че си се родил в свят, населен от мъртъвци, всеки един от които все някой ден ще умре.

Мина по пътеката на къщата, излезе на уличния тротоар, зави надясно, махна ми с ръка и се отдалечи.

Наблюдавах я дотогава, докато престанах да я виждам заради дърветата по улицата, сенките, блясъка на слънцето и нарастващото разстояние помежду ни.

Понеже знаех какво видях в чантата й, но не и смисъла на видяното, понеже осъзнах този смисъл много по-късно, засега няма да ви казвам какво съдържаше чантата й. Тъй като става дума за собствения ми живот, ще ви го опиша така, както лично аз го възприемам. Всяко нещо с времето си.

След като изгубих от погледа си мис Пърл, аз се прибрах с несигурни стъпки у дома и си легнах на дивана във всекидневната, да ми мине докрай световъртежът.

И през цялото време си втълпявах, че каквото и да станеше, каквито и беди и бедствия да ме сполетяха, всичко в крайна сметка щеше да е наред. А поне до този момент, на 5 юли 1967 година, нищо сериозно не се беше случило.