Дийн Кунц
Градът (52)

51

В дърветата чуруликаха птички, из тревата пееха щурци, от грамофона на съседите се носеше игрива ду-уап музика, на веранда на отсрещната страна на улицата три деца си играеха на нещо и се заливаха от смях, а на мен в ушите ми тътнеше, сякаш фанфари оповестяваха второто пришествие.

— Кажете ми как да постъпя — повторих молбата си.

— Точно това не съм в състояние да направя, Джоуна. Вече ти помогнах с каквото можах. Ти сам трябва да решиш в хода на събитията как да реагираш. Но има и друго, знаеш ли?

— Кое е то?

— Ти вече си наясно какво трябва да предприемеш.

— Няма такова нещо.

— Много добре знаеш — не отстъпваше мис Пърл. — И каквото и да се случи, за добро или още по-добро, за лошо или още по-лошо, ти ще си наясно с всяка своя следваща стъпка.

Зарових лице в дланите си.

Тя поседя мълчаливо до мен още известно време, после каза:

— Стига да ми имаш доверие, да вярваш в онова, което сега ще ти съобщя, то ще те ръководи и в най-мрачните моменти.

— И какво е то? — попитах през дланите си.

— Каквото и да стане, каквито и беди и бедствия да те сполетят, каквото и да се случи, всичко в крайна сметка ще е наред.

Разперих пръсти, за да е по-ясен отговорът ми.

— Нали казахте, че не можете да виждате бъдещето.

— Не говоря за бъдещето, патенце. Поне не в смисъла, който ти влагаш в думата. Не става дума за утре, идната седмица или следващия месец.

— Е, за какво става дума тогава? — отчаях се.

Тя само повтори:

— Каквото и да се случи, всичко в крайна сметка ще е наред. Стига да повярваш в това, да ми имаш доверие, нищо, което предстои да се случи, няма да те пречупи. Но ако, от друга страна, не се убедиш в душата си в това, което току-що ти казах, лично аз не очаквам последствията да са толкова добри, колкото биха могли да са.

Нямах никакво намерение да се разплача, поне не пред очите на околните, на предните стълби, където всички минувачи можеха да ме видят как рева със сълзи като някое бебе. Та нали вече бях на десет и карах единайсетата — нали бях минал почти половината път до възмъжаването, или поне аз така си мислех — и щом от мен се очакваше да понеса полагащото ми се бреме, бях длъжен просто да стисна зъби и да го поема върху плещите си. Но това не ми попречи да се почувствам нищожен, слаб и объркан.

А мис Пърл ми каза с възможно най-нежния тон:

— Сега, патенце, ще направя нещо, което досега много рядко съм вършила. Но понеже имам специални чувства към теб, ще ти го позволя.

Отчаян от слабостта си, избърсах с двата си юмрука сълзите.

— Какво то?

— Да надникнеш в чантата ми.

И потупа черната дамска чанта помежду ни. Взе я, усмихна ми се и ми я сложи в скута.

— В тая чанта ли? Че какво толкова важно може да се види в тая ваша тъпа чанта?

— Ще разбереш чак като погледнеш. Имай предвид обаче: не ти я давам, а само ти разрешавам да хвърлиш поглед.

— Аз съм момче. Притрябвала ми е дамската ви чанта.

— Ти все пак погледни, и то бързичко. Колкото и да те обичам, патенце, не мога да вися тук цял ден. Аз съм градът, а един град е вечно забързан, забързан, забързан.

Въпреки че, когато тя ми разкри коя е, аз възприех думите й за неподправена истина, сигурно сте очаквали по някое време, при наличието на достатъчно поводи, да се изметна от мнението си и да реша, че тя е просто ненормална. Такъв момент така и не настъпи.

Чантата й можеше спокойно да побере топка за боулинг заедно с чифт от специалните обувки, та евентуално и десетте кегли. Отместих надолу плетените дръжки, щракнах черната закопчалка, отворих я и зяпнах от объркване, тъй като в началото не успях да схвана какво й е съдържанието.

— Доближи съвсем лицето си, патенце, направо го наври вътре. Едва тогава ще видиш.

Послушах я. И видях. Нямам представа колко време съм прекарал така. Тогава, навремето, останах с чувството, че всичко трая само няколко секунди, но сега си мисля, че може да е отнело и повече от час.

А когато вдигнах глава и огледах улицата ни, окъпана от слънцето, и сенките на дърветата по двата й тротоара, за миг не можах да си спомня нито една дума на английски, а само успях да изрека:

— Ъннн-гаа-ъннг.