Дийн Кунц
Градът (49)

48

По някое време си легнах със „Звездният звяр“ на Робърт Хайнлайн, която бях започнал от предната вечер. Много весела история, предизвикваща редовно у мен кикот. Но тази вечер от главата ми не излизаше образът на Тилтън по телевизията, затова сцените, на които друг път сигурно щях да се смея с глас, сега само ме караха леко да се подсмихвам.

Вратата ми беше открехната и на прага застана мама.

— Ей, мъжленце малко, ще ми отделиш ли една минутка?

— Не точно сега. Тъкмо се канех да стана, да се облека и да обиколя баровете, след което щях да отлетя за Париж за закуска.

— В колко ти е полетът? — попита тя, влизайки в стаята.

— Частен реактивен самолет е. Мога да тръгна когато си искам.

— Пестил си от закуските, а?

— И влагам всичко в най-разумни инвестиции.

— Тук добре ли ти е, миличко? — приседна тя на ръба на леглото.

— У дядови ли? Разбира се. Много по-хубаво е от апартамента. Толкова е спокойно.

— И стаята ти е по-широка.

— Във всекидневната има пиано. И няма нито една хлебарка.

— А и втората тоалетна е голямо удобство, нищо че не е с вана, а само с душ.

— Ама ми е мъчно за баба — рекох, докато оставях книгата си.

— И на мен ще ми е мъчно, докато съм жива, миличко. Но тя остави толкова много обич подир себе си в този дом. Усещам го, накъдето и да се извърна.

Хвана лявата ми длан и зацелува пръстите й един по един. Вечно предприема подобни нежни жестове, дето цял живот няма да ги забравя.

— Малкъм ти хареса, значи?

— Ъхъ. Много е готин.

— Радвам се, че така бързо си намери приятелче. А, насмалко да забравя да ти кажа. Нося ти специални поздрави, които ме помолиха да ти предам през деня в закусвалнята. Дамата каза, че си бил най-сладкото и най-възпитаното момче, което познавала, и че тя се гордеела с теб.

— За каква дама говориш?

— За пръв път я виждам, но тя спомена, че била живяла известно време в кооперацията ни. Срещала те била няколко пъти във фоайето и по стълбите. Ив Адамс се казвала. Сещаш ли се коя е?

Ако бях хранил каквито и да било подозрения, че за артист ме бива повече, отколкото за музикант, сега окончателно го доказах:

— А, мис Адамс ли? Не беше ли една такава хубавка, с почти лилави очи? Ама тя напусна още миналата година през лятото.

— Не съм те чувала да я споменаваш.

— Ами да съм я виждал — колко да съм я виждал? Надали сме се разминавали повече от два-три пъти.

— Фотографка била.

— Не знам. Не е ставало дума.

— Още пазела твоя снимка и била сред любимите й.

Намръщих се, уж се мъчех да се сетя за какво може да става дума.

— О, да бе. Веднъж поиска да ме снима отвън на стълбите. Така и не разбрах защо.

— Според нея си бил много красив и фотогеничен. Явно има набито око, като всеки добър фотограф.

Престорих се на смутен от комплимента.

— Ами че аз съм си втори Рок Хъдсън.

А всъщност се бях вдървил от ужас. Не за друго, а защото се бях наврял в сандък с надпис: ЧОВЕК, КОЙТО ЛЪЖЕ МАЙКА СИ, и имах чувството, че цял живот няма да се измъкна от там.

— Не исках да ти прекъсвам четенето — целуна ме тя по челото. — Знам, че обожаваш Хайнлайн.

— Бива го. А и ти изобщо не ме прекъсваш.

— Обичам те, Джоуна — каза тя и стана от леглото.

— И аз те обичам.

— Не забравяй да си кажеш молитвите.

— Няма.

— Лека нощ, мистър Хъдсън — подхвърли ми през рамо, докато затваряше вратата.

Думите й направо ме сравниха със земята.

А интересът ми към „Звездният звяр“ тотално се изпари.

Казах си молитвите и угасих лампата, но не очаквах да спя спокойно.

В ума ми отекваха казаните почти преди година думи на Фиона Касиди: Щом толкова обичаш майка си, мисли си за онова, което ти казах. Като нищо бих я клъцнала и нея. За по-малко от половин минута ще й сменя легитимацията.

Нещо ме гъделичкаше в тъмното в лявата ми ноздра, но в нея всъщност нямаше нищо. А и не беше истинско гъделичкане. По-скоро в паметта ми беше заседнал споменът за студения връх на автоматичния нож, с който ме беше заплашила.

Независимо какво бяха замислили Фиона Касиди, Лукас Дракман, мистър Смолър и баща ми с мис Делвейн — ако приемехме, че имат някакъв общ замисъл — очевидно се приближаваха към неговото осъществяване. Лилавооката вещица явно беше ходила в „Уулуъртс“ не само за да обядва, но и да ми изпрати по майка ми комплимент, който аз, естествено, знаех, че е заплаха, за да ми напомни какви щяха да са последствията, ако не държах езика зад зъбите си.