Дийн Кунц
Градът (47)

46

В понеделник, 3 юли — деня, в който се запознах с Малкъм Померанц — бях станал на десет години и половин месец, а той беше на дванайсет и два месеца. Бях дребен чернокож пианист, а той — длъгнест бял саксофонист. Бях пъргав и — смея да кажа — доста грациозен в движенията си, докато Малкъм се придвижваше вечно с равномерна провлачена и прегърбена походка. Такава коренна разлика имаше помежду ни, че беше изключено да попаднем някой ден в една и съща редица за разпознаване на заподозрени в престъпление.

Този ден ме бяха оставили сам у дома. Престъпността в квартала на дядо ми беше ниска, а пък аз бях достигнал до възраст, която се изразяваше с двуцифрено число, така че мама от немай-къде кандиса, че вече могат да ме оставят без надзор поне през деня. Останала беше да разчита само на сервитьорската си работа в „Уулуъртс“, която не й позволяваше дори да си помисли да плаща на бавачка, поне докато не си намереше ново място, на което да пее. А на мен все ми се струваше, че тя само си внушава да е по-зле, отколкото беше в действителност, тъй като дядо Теди не даваше и дума да стане тя да участва в разноските по прехраната или да му плаща наем. Но при всичките му приказки колко хубаво му било с нас, вместо да е сам, и при все че и ние самите се чувствахме повече у дома там, отколкото в онази кооперация без асансьор, на мама никак не й се нравеше да е зависима от когото и да било.

Компромисът й обаче беше обвързан с цял поменик от правила, които трябваше да се закълна да спазвам. Първото гласеше, че никога, ама никога, независимо по какви причини, няма да отварям вратата на непознати, даже ако са в полицейска униформа, та дори и ако са в свещенически одежди. Тъй като през онова горещо лято не разполагахме с климатици, бяхме принудени да държим част от прозорците отворени, за да става течение; противокомарните мрежи се заключваха от вътрешната страна, но отвън човек можеше много лесно да ги среже или изкърти за нула време. Така че щом забележех у дома ни да нахлува проклет престъпник през някой от отворените прозорци, аз трябваше моментално да писна с всичка сила за помощ, да хукна към горния етаж, да се заключа в спалнята на дядо, да отворя тамошната противокомарна мрежа, да излазя на покрива над предната веранда и да продължа да пищя така, че съседите да се струпат на улицата пред нас да видят за какво е всичкото това пищене.

Тук нямаше наблизо Културен дом, където да ходя, а на всичко отгоре предната стая на долния етаж разполагаше с прекрасно пиано. Бях решил за себе си, че ежедневно ще свиря на този великолепен инструмент, а мама също се досещаше за намеренията ми; но изглежда, не й беше дошло на ума, че докато блъскам по клавишите, няма начин да чуя как влизащият през задния прозорец взломаджия реже противокомарната мрежа. А пък ако й е минало, несъмнено се е успокоила от мисълта, че никой промъкващ се тайно крадец няма да понечи да влиза в дом, където някой блъска яко по пианото.

Та тъкмо се бях развихрил по „I’m Gonna Be a Wheel Someday“ на Фатс Домино, когато на вратата ни позвъни Малкъм Померанц. При това го чух чак на петия или шестия път, след като стигнах до малко по-кротък пасаж от парчето.

Споменът за Фиона Касиди, Лукас Дракман и оня любовчия баща ми ме накара да се приближа на пръсти до вратата и да надникна скришом през едно от страничните й стъкла. И тогава съзрях на верандата онази невероятна фигура на дългуч с щръкнала адамова ябълка, прегърбени рамене и ръце поне с петдесет на сто по-дълги, отколкото следваше да бъдат. Беше облечен като възрастен — с лъснати черни официални обувки, сив панталон и бяла риза с къс ръкав на тънки сини райета. Неудобно ми е, но съм длъжен да изтъкна, че облеклото му на възрастен в никакъв случай не можеше да се нарече стилно — за стил изобщо не можеше да става дума. Панталонът му беше пристегнат на цели пет сантиметра над пъпа му и белите му чорапи се виждаха между маншетите и черните патъци, а торсът му изглеждаше съвсем къс, като на джудже. И независимо че летният ден беше топъл, широката яка на бялата му риза беше закопчана догоре.

Единственото забележително нещо у него беше саксофонът, който носеше.

Той се усети изведнъж, че го наблюдавам през стъклото, отмести се настрани от вратата и застана точно насреща ми.

— Добър ден.

— Още няма обяд — отвърнах. — А и ми е забранено да отварям на непознати.

Издължено бяло лице. Тъжни като на палаш очи, уголемени от дебелите лупи на очилата в черна рамка. Леко набрилянтинена коса, сресана право назад от челото. Въпреки наличието на саксофона, имах чувството, че виждам пред себе си бъдещ погребален агент.

— Че какъв непознат съм аз — каза той. — Казвам се Малкъм Померанц и живея отсреща.

— За мен си непознат.

— Чух пианото и реших, че мистър Бледсоу си е у дома.

— Както виждаш, не съм мистър Бледсоу.

— Добре че ми каза, че можеше да те сбъркам с него. Приликата ви е поразителна.

Бързата му реакция ме изкефи, но не бях готов да се предам толкова лесно.

— Шегобиец, а?

— Имам известна репутация в това отношение. Предполагам, че ти си Джоуна.

— Възможно е.

— Възможно ли? Ти да не страдаш от амнезия? Виж какво, от време на време мистър Бледсоу ме пуска да посвирим заедно.

— Това пък за пръв път го чувам. Никога не те е споменавал.

— Ох, а пък аз си мислех, че не престава да разправя какъв съм готин. Теб кой те е излъгал, че тая махала е пълна с хайдуци?

— Мама. Тя за какво ли не се тревожи.

— И е права, да знаеш. Че какъв дванайсетгодишен надъхан саксофонист съм аз? Не виждаш ли, че пред теб стои трийсетгодишен убиец, специалист по дегизировката? Ама и ти много яко бичеше по онова на Домино.

— Благодаря. Фатс е върхът.

— Други парчета знаеш ли?

— Ъъ. От сутрин до вечер дрънкам само „I’m Gonna Be a Wheel Someday“, докато не подлудя всички околни. Аз, като чуя нещо — почти от раз го запомням.

— Будалкам те. Наслушал съм се за твоята музикална памет или както там й викат. Дядо ти ако го питаш, ти ѐша си нямаш.

Похвалата ме изненада и се надух от гордост, но после се сетих как дядо разправяше, че музикалният талант бил дар свише, а не нещо, което се постига с труд, и казах:

— Е, чак пък толкова.

— Аз не съм си го и помислял, пилигриме. Само ти повтарям какво разправя дядо ти.

— А ти защо ме нарече „пилигриме“?

— Правех се на Джон Уейн.

— Дано в музиката поне да те бива.

— А ти знаеш ли кой е Сай Оливър?

— Навремето е композирал и аранжирал страхотни парчета за Томи Дорси и други. Темпо четири четвърти суинг, две четвърти поп.

— „Easy Does It“ и „Swing High“.

— И „Swingin’ on Nothin’“ — добавих. — Ти него знаеш ли го?

— Отвори ми да вляза и аз, вместо да те наръгам четири-пет хиляди пъти, ще посвиря с теб.

— Кой знае какъв си смотаняк.

— Ако ме чуеш и все още ме смяташ за смотаняк, лично аз ще те пребия до смърт с тая брадва.

— Коя брадва?

— Ама ти бъзикаш ли се с мен? Не знаеш ли, че на саксофона му викат „брадва“?

— Ние у дома избягваме да говорим на жаргон.

Пуснах го, но той не ме наръга четири хиляди пъти; дори веднъж не го направи, нито пък аз му дадох повод да ме пребие до смърт със саксофона си.