Дийн Кунц
Градът (46)

45

Месец януари на 1967 година стана свидетел на нова трагедия: трима астронавти — Върджил Грисъм, Едуард Уайт и Роджър Чафи — загинаха при пожар в командния модул на космическия кораб „Аполо“ по време на тренировка на стартовия комплекс в Кейп Канаверал.

По-късно през годината щеше да настъпи прочутото Лято на любовта, когато хиляди хора се преселиха в квартала „Хейт-Ашбъри“ в Сан Франциско да създават комуни, да се друсат на безплатни концерти на асид-рок банди и да правят любов, а не война. Нарекоха квартала „хипарски пристан“ и имаха намерението да положат началото на нов, по-добър свят, но краят на лятото отбеляза неимоверен ръст в престъпността в „Хейт-Ашбъри“. Спешните отделения на болниците бяха препълнени с халюциниращи и полудели от лоши сеанси с ЛСД хора, а пристрастяването към твърдите наркотици и смъртните случаи от предозиране добиха мащабите на епидемия. И музиката стана много по-мрачна — от песента на Скот Макензи за младежите с цветя в косите се стигна до възпяването на психозите в „The End“ на „Дъ Дорс“ на фона на внушаващия заплаха и лудост тътен на нещо като панаирджийски орган калиопа. В музиката и вокалите на пророческата „For What It’s Worth“ („Доколкото изобщо има смисъл“) на „Бъфало Спрингфилд“ слушателят долавяше тревожното настъпление на уличното насилие: „Нещо става тук… Ей къде стои един с пушка в ръка“.

През същото онова лято в Детройт избухнаха най-мощните расови вълнения в историята на САЩ. Трийсет и осем души загинаха и цели райони на града се превърнаха в опожарени развалини. А войната във Виетнам не преставаше да ескалира.

За моя най-голяма изненада, през всичките тези месеци баща ми изобщо не се появи зловещо из струпалите се сенки. Не срещнах нито Фиона Касиди, нито Лукас Дракман, но ми беше ясно, че не са изчезнали завинаги. На фона на току-що отминалите две-три страшни години живеех с усещането, че настъпилата в ежедневието ми внезапна нормалност е фалшиво затишие, целящо да приспи бдителността ми. С течение на времето спокойствието буквално започна да ме измъчва, тъй като човек, изглежда, се пристрастява към надвисналите опасности в не по-малка степен, отколкото към някакъв наркотик.

Мистър Ябу Тамадзаки от „Дейли Нюз“ така и не можа да ни каже нищо повече относно местонахождението на Дракман по време на убийствата на двамата стари Касиди и на мисис Колшак. Очевидно бях си внушил погрешно, че е репортер. Оказа се по-скоро завеждащ на редакционната морга. Но покрай огромния ентусиазъм, с който беше подходил към случая, той сам се беше заблудил, че е репортер, и като го изловили, че разследва въпросните убийства, му поискали обяснения, а поради липсата на такива му наредили най-категорично да си гледа стриктно работата, за която му плащали.

Това го научих през един снежен ден, когато излязох след урока по пиано от Културния дом и на път към къщи застигнах прибиращия се пеша мистър Йошиока, изтупан доста впечатляващо в добре скроен балтон, шал около врата и бомбе.

— Мистър Тамадзаки в действителност е дипломиран журналист — обясни ми мистър Йошиока. — Но в нашия град репортерите по традиция са с друг етнически произход, предимно ирландци. А ирландците са добри журналисти не за друго, а защото ги бива много и в политиката, а политиката и журналистиката са тясно преплетени. Мистър Тамадзаки обаче се интересува от политика точно толкова, колкото се интересува и от харакири, тоест — никак.

— И какво ще правим сега? — притесних се.

— Мистър Тамадзаки ще продължи да разследва случая, но по-кротко и изключително в извънработно време. Не забравяй все пак, че разполагаме и с мистър Накама Отани, чийто интерес към случая се явява страничен спрямо основните му трудови задължения.

— Това беше онзи, дето откри, че баща ми живее в северната част на града заедно с мис Делвейн, нали? И дето нарича себе си Ник или Никълъс, но никога Ники.

— Точно така.

— И го бива да подхваща приказки с хората.

— Няма по-голям майстор от него.

— Той сега с кого се раздумва?

— В работата на мистър Отани не бива да се бъркаме. Тъй като той лично повежда разговорите, да го оставим сам да си подбира събеседниците.

— Освен с приказките, той с какво друго се занимава? Да не би да е репортер?

— Мистър Отани го бива в ред области, но в същото време той е скромен човек, който, като го похвалят, отрича да има каквито и да било способности и твърди, че просто бил късметлия.

Щом работата опреше до това, да ми сподели нещо за Накама Отани, мистър Йошиока се обвиваше в някаква тайнственост и често отвръщаше на въпросите ми с думи, които приличаха на отговори само дотогава, докато човек не ги обмислеше поне донякъде.

Вървяхме под оголелите клони на яворите, през които се сипеше сняг, и макар че подхванатата от мен тема не беше за снега, реших да се възползвам от обстоятелствата, за да се изфукам с новопридобитата ми ерудиция:

— „Лапавицата/сякаш извира право/от самотата.“

— Найто Джосо — отвърна мистър Йошиока. — Поет от седемнайсети век. Бил първо самурай, после станал свещеник. Човек с много дисциплини.

— Съжалявам, че не мога да го изрецитирам на японски.

Той свърши тази работа вместо мен:

— Сабишиса но/Соко нукете фуру/Мидзоре кана.

Толкова се зарадва на запаметеното от мен единствено хайку, че пусна най-широката усмивка, която бях виждал дотогава на лицето му, но не ме попита кое е предизвикало интереса ми. Сигурно е решил, че подобен въпрос ще е прекалено личен, след като отдаваше такова голямо, почти свещено значение на поезията хайку. Но по-вероятно се беше досетил, че интересът ми към този вид поезия се е дължал на уважението ми към него, и е щял да се почувства неудобно, ако му бях отговорил в подобен смисъл.

Това ми неустановено състояние ме държа няколко месеца. Понякога наистина ми се струваше, че вървя по някакъв ръб, но колчем погледнех надолу, установявах, че ръбът е само на половин метър над земята. При отсъствието на прокрадващи се наоколо лоши хора се затруднявах да поддържам необходимото високо ниво на предпазливост и на подозрителността, с която бях станал известен — поне на мистър Йошиока.

Все чакахме да избухнат още бомби като онези, които бяха разрушили двата новобрански центъра. Ако приемехме, че Фиона Касиди е майстор на взривните устройства, несъмнено в 6-С беше разполагала с предостатъчно време за създаването на повече от две. Но до нови експлозии така и не се стигна.

Нещастието, което ни връхлетя на 19 април 1967 година, в сряда, нямаше нищо общо с очакванията ми.

През шестия учебен час ни бяха събрали на хор в кабинета по музика всичките четвъртокласници от „Света Схоластика“ да репетираме за ежегодния пролетен училищен концерт. Главният учител по музика мистър Хърн беше цивилно лице, а не свещеник. От музика наистина разбираше, но не умееше да поддържа дисциплината. Тъкмо някои от момчетата се бяхме разлигавили и пеехме „банана“ вместо „осанна“ и други разни щуротии, в кабинета нахлу с шумолящи монахински одежди сестра Агнес и се отправи директно към пианото, на което мистър Хърн изпълняваше съвестно песента, която се стараехме с всички сили да саботираме. В мига, в който я съзря, той махна ръце от клавишите, тя му прошепна нещо на ухо, а децата до един млъкнахме послушно и се вдървихме по амфитеатралния подиум, понеже сестра Агнес наистина държеше много на дисциплината и знаеше как да я въдворява.

Нареди ми да я придружа, а аз почнах да премислям панически с какво съм заслужил това внимание от нейна страна. Изключено беше да ме е чула как пея „банана“, докато е минавала покрай вратата на кабинета, а не си спомнях точно този ден да бях направил друга някоя беля.

Тя ме съпроводи до кабинета си, като през цялото време не сне длан от рамото ми, сякаш се канех да побягна, което не беше обичайно за нея. Погледнах я скришом и установих, че очите й са пълни със сълзи. Леле, рекох си, какво ли наказание ме очаква, щом дори тази строга монахиня отсега е седнала да ме съжалява.

А когато сестра Агнес ме вкара пред себе си в кабинета, с изненада установих, че вътре ме чака мама, застанала до прозореца, който гледаше към започналите да се разлистват чинари. Като ни чу, че влизаме, тя се обърна към нас, а лицето й беше облято в сълзи.

Втурнах се насреща й, тя коленичи, за да ме прегърне, и аз веднага попитах какво съм направил.

— Нищо, миличко — отвърна ми. — Нищо не си направил. Баба ти. Вече не е между нас, Джоуна. Отиде си. Почина преди известно време и вече е при Господа.

Когато Тони Лоренцо почина десет месеца преди това, си мислех, че знам какво й е на мисис Лоренцо; но в този миг осъзнах, че изобщо не съм разбирал мъката й. Несъмнено е била не по-малко остра от моята, а моята беше пронизителна и толкова болезнена, че не можех дъх да си поема. А в следващия миг си помислих, че няма да мога да понеса гледката на раздирания от скръб мой дядо Теди.

Тъй като баба Анита беше работила при монсиньор Макарти и през живота си беше сторила купища добрини на околните, преди опелото я изложиха за поклонение в катедралата. Ковчегът й бе отрупан отвсякъде с цветя. Сред обичайните рози и хризантеми изпъкваше забележителна, макар и сравнително скромна по размер аранжировка от бели божури с лилави връхчета в съчетание с лилави орхидеи. Сетих се от кого са. Измъкнах картичката от аранжировката и я пъхнах в джоба си. Прочетох я много по-късно, когато бях сам в леглото у дядови и не можех да заспя. На картичката не се споменаваше името на изпращача, но и не беше нужно. Издаде го написаното на ръка с печатни букви послание, което препрочетох сума ти пъти, преди сънят да ме отнесе.

Зора се пука

и цветчета разтварят

райските порти.

Както споменах в самото начало на това мое повествование, тогава останахме цяла седмица у дядо ми Теди, преди да се върнем в кооперацията ни без асансьор в деловата част на града.

Аз вече не си позволявах да проявявам нетърпение в очакването на поне някаква вест от мистър Ябу Тамадзаки от „Дейли Нюз“ или от специалиста по заприказванията мистър Накама Отани. Обзет от някакво долнопробно суеверие, бях почнал да си мисля дали тъкмо дотогавашната ми прибързаност и напорът ми да действаме не бяха поне отчасти виновни за стоварилата се върху ни нежелана от мен драма — смъртта на баба ми Анита.

Хубаво: джуджуто щеше най-вероятно да се окаже някаква глупост, но ако съвсем случайно, дори при шансове едно към един милион, излезеше, че не е само на приказки, всичко щеше да опре до снимката, на която спях, и платненото око, което сигурно ме наблюдаваше дори отдалеч, а и двете бяха в ръцете на конкретна лилаво-синеока жена с проклет мозък и възможно най-черното сърце, и тя, стига да знаеше как, обезателно щеше да задейства тези магически вещи.

Така изкарахме, без нищо друго важно да ни се случи чак до юни, когато мама напусна работата си в „Слинки“, понеже собственикът Хармън Джесъп искал от нея повече, отколкото тя била готова да му даде, и се хвана на много по-хубава работа в първокласния нощен клуб, собственост на Уилям Мъркет. Както можеше и да се очаква, Мъркет също се оказа дърт пръч, та на мама й се наложи и от там да напусне, преди изобщо да беше стъпила на сцената.

Вечерта, през която се изнесохме от кооперацията в деловата част на града — докато дядо Теди товареше куфарите и найлоновите ни торби в кадилака, а мама се отби да си вземе довиждане с мисис Лоренцо — аз хукнах до петия етаж да уведомя мистър Йошиока за случващото се и да му дам телефонния номер и адреса на дядо ми. Звънях многократно, но никой не ми отвори.

Най-честно казано, стана ми тъпо за това, че не успях да го видя, преди да заминем. Нищо нямаше да ми попречи на другата сутрин да му звънна в работата или у тях вечерта. Вече нямаше да сме съседи, нямаше да можем да пием чай, когато ни скимнеше, но нищо не ни пречеше да се срещаме от време на време и той да ме държи в течение на разследването, колкото и бавно да вървеше то. Имахме си наши си тайни все пак, а тайните сближават хората не по-малко от любовта, нали? Да не говорим, че си имахме и обща противничка, която ни беше заплашвала и двамата, поради което ни обединяваше и интересът ни да я изправим пред правораздавателните органи, независимо дали щеше да се окаже гадна жрица на магията джуджу, коварна билдербергерка или просто жена, която си падаше по ръганията с нож и по някое време е участвала в заговор за убийството на собствените й родители.

Първите ни дни в дома на дядо Теди минаха най-спокойно. Напрегнатото примирие от последните няколко месеца обаче щеше съвсем скоро да приключи.