Дийн Кунц
Градът (45)

44

Предположих, че мистър Йошиока вече ми е казал всичко, затова бутнах стола си назад и се изправих.

Отвътре ми напираше да го разпитам за „Манзанар“. Поне сто въпроса ме измъчваха на тази тема. Но не виждах откъде да я подхвана.

— И още нещо, Джоуна Кърк. Друг мой познат, мистър Тоши Кацумата, който нарича себе си Томас или Том, но никога Томи, от деветнайсет години завежда регистратурата на Общинския съд в кметството. В окончателното съдебно решение, което майка ти е получила след развода, за адрес на баща ти е посочен номер 106 на Марбъри стрийт, което всъщност се явява адресът на неговия ползващ се с неособено добра репутация адвокат, тъй като той явно е искал да скрие истинския си адрес от теб и майка ти. И при все че съдът е в правото си да не оповестява този аспект от живота на баща ти, от друга страна, е длъжен да регистрира в преписката по делото действителното му местоживеене. Горкият мистър Кацумата притежава безупречно минало и е човек на честта, и със сигурност е минал през ужасни душевни терзания, преди да наруши наложената от съда тайна, за да ми даде истинския адрес на баща ти. Понеже, от друга страна, той много държи на думата си и на дружбата ни.

Новата вест вече напълно ме обърка.

— Че за какво ми е притрябвал адресът на Тилтън? Изобщо не ме интересува. Нито желая да го виждам повече. Никога не съм го възприемал за мой истински баща.

— И аз стигнах преди известно време до същото предположение — призна мистър Йошиока. — Но предвид наблюдаваната от теб миналата седмица среща на баща ти с мистър Дракман, реших, че на всяка цена трябва да знаем адреса му. Той живее в северната част на града и се съмнявам, че ще те пуснат сам да ходиш толкова далеч. Независимо от това, смятам за всеки случай да запазя адреса му. — И стана от стола си. — Има впрочем още нещо, което следва да знаеш… Две неща всъщност.

Той отнесе чашата от кафето си до мивката, застана с гръб към мен и я изплакна.

После спря водата и се загледа през прозореца над мивката.

— Предварително моля за извинение, ако първото от двете неща, които ще ти съобщя, ти причини болка или неудобство, но става дума за информация, която задължително трябва да узнаеш.

— За какво става дума?

Той се поколеба, а точно в този миг вихрушка от снежинки затанцува от външната страна на стъклото. При което той каза:

— Шира уме ни/Акуру йо бакари то/Нари ни кери.

Според мен на него му беше съвсем ясно, че не разбирам японски, колкото и монахините в „Света Схоластика“ да ни назорваха всичко да учим. Но думите му бяха последвани от мълчание, та се принудих да попитам:

— Мистър Йошиока?

— Това е хайку. Тристишие от Бусон. И означава „Нощта почти свърши,/през белите сливови цветчета/бързо прелита зората“^[1]. Струва ми се подходящо за момента. Цветчетата на сливите са бели като снега, а и нощта скоро ще настъпи.

— Тъжно ми звучи.

— Всеки сняг е и красив, и носи радост… Но е и тъжен, понеже всеки сняг ще се стопи.

Думите на песните са поезия; тоест поезията е част от музиката, но точно в този миг аз бях не пианист, а объркано и уплашено дете. И нетърпеливо го попитах:

— Кои са двете неща, дето искате да ми ги съобщите?

— Баща ти споделя апартамента си с пишещата за списанията бъдеща романистка мис Делвейн.

Това, че ме загърби, докато ми съобщаваше тази вест, беше не толкова от желание да не стане свидетел на неудобството ми, а по-скоро заради собственото му неудобство пред мен и мама.

— Ама нали мис Делвейн живее тук, на петия етаж?

— Вече не. Изнесе се в четвъртък. Нямаше да ми се наложи да ти съобщавам този факт, Джоуна, но съм принуден заради онова, което научих от мистър Накама Отани, който нарича себе си Ник или Никълъс, но никога Ники. Когато в петък сутринта разбрах къде и с кого живее сега баща ти, помолих горкия мистър Отани да види дали не може случайно пътищата му да се пресекат с нейните и както се казва, да я заговори. Него много го бива по заговарянето. Снощи, в новогодишната вечер, той успял да подхване приказка с мис Делвейн в нощен клуб, където й предстояла среща с баща ти. Сдобил се от нея с куп ненужна информация за каубои, родео и стиснатостта на редакторите на списания. Но покрай това успял да научи и че мъжът, с когото живеела, бил разведен отскоро, че съдът е оставил на бившата му жена единственото им дете и… че той постоянно разправял как някой ден щял да си те вземе при себе си.

— Но той никак не се възпротиви да ме дадат на мама. Изобщо не ме иска. И не само че той мен не ме иска, но и аз, по дяволите, не желая и за миг да живея с него. Тая мис Делвейн или лъже, или ги приказва такива само за да го изкара по-добър.

Снегът вече биеше под ъгъл по стъклото на по-големи снопове. Мистър Йошиока се извърна с лице към мен.

— Може и да си прав, Джоуна. И най-вероятно си. Но това не пречи, докато баща ти е в града, да си… по-бдителен, по-предпазлив.

— Ама аз съм.

— Освен това държа да ти кажа колко съжалявам, че трябваше да ти съобщя всичко това.

— Не съжалявайте, сър. Задължително беше да ми го кажете. Няма проблем. Благодарен съм ви.

— Дете на твоите години не бива да се занимава с такива неща.

— Но аз не съм на моите години — възразих.

— Вярно е, наистина не си на твоите години — засмя се той, но не толкова весело, колкото тъжно.

Силно разстроен, но не заради мис Делвейн, аз го последвах до входната врата.

Той свали веригата и отвори двата секрета с думите:

— Когараши я/Ато де ме о фуке/Каваянаги.

— „Хайку“ ли беше думата?

— Точно така. А поетът се казва Сенрю. — И ми преведе: — „Студени зимни ветрове,/но след тях върбата/пак ще напъпи.“

— Красиво стихче.

— Съгласен съм. Ще ти се обадя, щом науча нещо ново, Джоуна.

Не знам защо, но беше престанал да ме нарича „Джоуна Кърк“. Вече бях само „Джоуна“. Смисълът ми беше неизвестен, но така по̀ ми харесваше.

— Честита нова година, мистър Йошиока.

— За много години, Джоуна.

Поклони ми се, поклоних му се и аз, той ми отвори и аз излязох в коридора на петия етаж. Докато вървях към предното стълбище, той затвори вратата, а на мен внезапно ми се стори, че повече няма да го видя — поне жив имам предвид — и че всичките тези приказки за убийства го бяха превърнали в нещо като мишена — не конкретно за Дракман или Фиона Касиди, а за самата съдба.

Спрях се в потрес и се извърнах да погледна пак към апартамента му. Страхът ми беше съвсем неоснователен, но това не му пречеше да се е вселил в мен.

Изживявах чиста проява на вуду мислене. Децата поначало са склонни да мислят по този начин, най-вече заради това, че са безсилни, а и знаят много малко за начина, по който стават нещата на света; и по тази причина много лесно си въобразяват как разни там загадъчни и злокобни сили дърпат конците иззад кулисите и как навсякъде е пълно с магии и чудовища.

В моя конкретен случай, вследствие на пророческите ми сънища и появата на пианото след вълшебната намеса на мис Пърл, ми беше станало съвсем ясно, че самият свят е една многопластова загадка. Всички ме убеждаваха, че вудуто било глупост, а и самият аз не вярвах всъщност в забиването на игли в разните му там кукли и произнасянето на действени заклинания, но затова пък вярвах, че по света броди неуморно жънещ дявол.

Излязох през вратата в края на коридора, тръгнах надолу по стълбите, но още преди да стигна до следващата площадка, ми се наложи да поседна, понеже краката ми бяха омекнали. Разтреперих се целият, все едно се намирах не в отоплена сграда, а съм седнал под валящия сняг, върху леденостуденото външно стълбище. Наложи ми се да изчакам пет, ако не и десет минути, докато тялото ми се успокои и нозете ми възвърнат силата си.

Не съм съвсем сигурен дали в онова далечно време проумях причината за това ми изживяване. Чак след десетилетия си дадох сметка, че през детството си бях харесвал някои монахини и деца в „Света Схоластика“ и бях изпитвал най-топли чувства към мисис Лоренцо и мисис О’Тул, но че с цялата си душа бях обичал единствено мама, баба Анита и дядо Теди. И макар тогава да не си го обяснявах по съответния начин — тъй като подобни категории не са свойствени за детския разум — те изпълваха цялата вселена на моята обич, каквато можех навремето да си представя. Оказва се обаче, че тази моя вселена била почнала да се разраства. И че съм се бил уплашил за мистър Йошиока, тъй като съм бил почнал да го възприемам като мой сурогатен баща. Колкото повече съм го опознавал, толкова повече съм го заобичвал — и толкова повече съм се боял да не го изгубя.