Дийн Кунц
Градът (43)

42

В новогодишната вечер у нас се качи мисис Лоренцо. Мама очакваше да се прибере от „Слинки“ много късно и не й се щеше да ме буди в 3:30 или 4:00 след полунощ, за да се пренеса от апартамента на вдовицата.

Имах разрешение да остана до късно да гледам по телевизията новогодишните празненства — Гай Ломбардо с неговия оркестър „Роял Канейдиънс“ в залата на хотел „Уолдорф Астория“ и всичко останало — но мен вече ме вълнуваха и други неща, освен музиката. Макар че бях още в четвърти клас, четях като седмокласник и щеше да ми е по-интересно да подхвана някой роман, вместо да гледам как хората се правят на шутове по телевизията. Преди два дни бях взел от библиотеката страшно готина книга — „Марсианката Подкейн“ на Робърт Хайнлайн. Така че си легнах заедно с книгата, чаша кока-кола и купичка солети.

Докато заспя малко преди полунощ, бях вече изгълтал колата, солетите и три четвърти от романа. А като се събудих в 8:40 сутринта, на нощното ми шкафче ме чакаше бележка от мама: Слънчице, лягам си, понеже стана четири след полунощ. Смятам да спя до обед. После те каня на късен обяд в изискан хотел!

Отидох в кухнята и безшумно си препекох две филии, намазах ги обилно с фъстъчено масло, а отгоре му лепнах нарязан на кръгчета банан. Прокарах всичко това с чаша студено мляко, последвано от чаша какао. Съвсем ясно ми беше, че и всеки ден да се тъпчех толкова усилено, надали щях да наддам за месец повече от трийсет грама. Отдавна бях престанал да мечтая, забил поглед в рекламите за културисти в списанията на Чарлс Атлас. Отказал се бях и от свръхтежката категория сред пианистите в полза на дебелака Фатс Домино; май щеше да е най-добре да се прекръстя на Скини (Кльощавия) Кърк. Или още по-добре на Скини Бледсоу.

Измъкнах се на пръсти от къщи с намерението да се позавъртя на петия етаж да проверя има ли някой в апартамента на мистър Йошиока. От него нямах ни вест, ни кост, откакто го бях посетил три дни по-рано, в четвъртък сутринта, в Мъжко ателие „Метрополитън“. Изгарях от любопитство да разбера дали е научил нещо ново и какви са евентуалните му планове за действие от наша страна.

Пуснах двата секрета и в този момент мярнах малкия пощенски плик, опрян в дървения перваз вляво от вратата ни. Нямаше нито указания за кого е предназначен, нито име или адрес на подателя. Отворих го и намерих вътре картонче с внимателно изписани печатни букви: НАЛИЦЕ НОВИ СВЕДЕНИЯ.

А щом мистър Йошиока ми отвори на петия етаж, моментално надуших аромата на прясно кафе.

— Честита нова година, Джоуна Кърк.

— И на вас да ви е честита, сър. Намислил съм да се преименувам на Скини Бледсоу.

Той затвори вратата, пусна секретите и закачи веригата.

— Така ли искаш вече да ти викам?

— Все още не. Предполагам, че не мога да си сменя официално името, докато не навърша осемнайсет.

— В такъв случай ще се въздържам до приключването на процедурата. Съвещанието си ще проведем в кухнята. — И ме поведе нататък. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Замириса ми на кафе. А бях останал с впечатлението, че пиете чай.

— И чай пия. И кафе. А освен това и вода, портокалов сок, по някоя и друга газирана напитка и ред други питиета.

— Но не и мартинита.

— Не. Мартинитата само ги поръчвам и ги оставям недокоснати, за да озадачавам управителите на нощните клубове. За теб, предполагам, обичайният чай с мед?

— От време на време ми разрешават да пия и кафе.

— И как го предпочиташ? Със сметана, със захар или и с двете?

— Черно, като мен.

— Силно съм впечатлен.

Седнахме и оставихме върху кухненската маса двете си големи чаши с черно кафе — силно, но и ароматно. След което мистър Йошиока каза:

— Мистър Ябу Тамадзаки, който нарича себе си Робърт, та дори и Боби, но никога Боб, от седемнайсет години работи в „Дейли Нюз“. Стари познати сме и мога да разчитам на него. По моя молба той прекарал известно време в тяхната морга да види какво може да открие във връзка с убийствата на двамата Дракман.

— В моргата?! Ама те в „Дейли Нюз“ и умрели хора ли държат?

— „Морга“ викат на справочния им отдел, където съхраняват старите броеве на вестника.

— Страхотно.

— Мистър и мисис Дракман, изглежда, са били видни чикагски меценати, поради което убийството им се превърнало в национална сензация. Възбуден бил интересът дори на нашия самовлюбен град. Убили ги в предградие на Чикаго през нощта на седми октомври 1958 година, тоест преди малко повече от осем години. Според съдебния лекар смъртта била настъпила между 1:00 и 3:00 часа след полунощ. Така и не успели да разкрият кой е убиецът.

— Ами синът им Лукас Дракман ги е убил — завъртях аз глава. — Нали вече ви казах, че го видях в съня си.

— Когато учел втора година в гимназиалния курс, родителите на въпросния Лукас Дракман го прехвърлили в частна военна академия, намираща се на няколко километра южно от Матун в щата Илинойс.

— Що за име е пък това Матун?

— Не съм молил Боби Тамадзаки да разследва произхода на името „Матун“.

— Хубаво. Окей. Предполагам, че няма значение.

Мистър Йошиока говореше без каквито и да било записки; явно беше запаметил всичко казано му.

— Младият Лукас Дракман прекарвал и летата си в академията и се връщал у дома само за определени празници. През нощта на убийството на родителите му бил в последния курс на академията, намираща се на точно триста и шест километра от дома на семейство Дракман. Според полицията това се равнявало на три часа и половина път с кола, или общо седем часа за отиване и връщане.

— Да предположим, че не е спазвал ограниченията за скорост.

— Лукас Дракман не е притежавал автомобил.

— Може да е откраднал.

— При извършената вечерна проверка в 22:00 часа Лукас Дракман си бил в стаята.

— Представете си, че в леглото му е имало чучело, като във филмите за бягства от затвора.

Мистър Йошиока махна с дясната си ръка, все едно искаше да прогони нахална муха, с тази разлика, че в случая мухата бях аз с всичките ми досадни възражения.

— По време на вечерната проверка е разговарял лично със завеждащия общежитието. След което, ако е искал да напусне сградата, щяло да му се наложи да мине покрай охраната, а това не е станало. Да не говорим, че Лукас Дракман се е явил в униформата си на закуската в седем и трийсет сутринта.

— Което се равнява на девет и половина часа — прекъснах го. — Предостатъчно време.

— Живеел е в стая с още двама души. И двамата му съквартиранти потвърдили пред полицията, че тримата стояли будни дълго след вечерната проверка, почти до 1:00 след полунощ, и играли на карти на светлината на електрическо фенерче. А това ще рече, че евентуално са му останали някакви си шест часа и половина, за да измине седемчасов път плюс да извърши и две убийства.

— Съквартирантите му може и да са лъгали. Не сте ли чули, че хората лъжат. Непрестанно, дори когато трябва да прикрият убиец.

Мистър Йошиока отпи от кафето си, наслади се на вкуса му и чак тогава каза:

— Чудя се как може едно деветгодишно момче да се превърне в такова подозрително човече.

— Почти на девет и половина съм, така че много малко ми остава, докато стана на десет.

И забих поглед в чашата си. Върху кафето плаваше разкривено отражение на част от лицето ми, все едно отдолу ме наблюдаваше водоливник от готически замък, създаващ усещането, че пълната истина за мен можеше да се види не в нормално огледало, а само косвено — върху набраздената повърхност на напитката.

Стреснах се от мисълта си и рекох:

— Ама аз наистина се вързах, като казахте, че ми вярвате за съня.

А той се засмя:

— В действителност ти повярвах, Джоуна Кърк. И вече ти обясних защо. И ако искаш да знаеш, все още вярвам, че в съня си си видял самата истина.

— Сериозно ли?

И в секундата преди да ми отговори, изведнъж усетих, че той по своя си начин се е задявал с мен.

— Единият от младите съквартиранти се е казвал Феликс Касиди.