Дийн Кунц
Градът (41)

40

Четирите жени не спираха да работят на бюрата си в отсрещния край на приемната, зад преградата, и доколкото можех да преценя, не проявяваха ни най-малкото любопитство по повод посещението ми при мистър Йошиока.

Но въпреки че и до момента бяхме разговаряли съвсем тихо, аз изведнъж започнах да шепна:

— И Тилтън ли е луд бомбаджия^[1]?

— Казах вече, че е допустимо да се познава с Лукас Дракман в съвсем друг контекст и изобщо да не подозира, че онзи е престъпник. А дори и да е замесен в заговора баща ти, това не означава, че е задължително луд — ако правилно се досещам, че под „луд“ разбираш „душевноболен“.

— Е, чак дотам — не. Тилтън не е душевноболен. Просто има някои… смущения. Налага се да уведомим полицията.

Ако съдех по изражението му — свиването на устните и появата на дребните бръчици около крайчетата на очите му — ентусиазмът на мистър Йошиока по отношение на позоваването на властите не беше пораснал и на йота в сравнение с онзи момент, когато монтираше веригите на вратите ни, за да попречим на Фиона Касиди да влиза в апартаментите ни.

— И какво ще постигнем, като кажем в полицията, че баща ти има „смущения“? Нима разполагаме с доказателства за извършени престъпления, Джоуна Кърк? Видял си баща си с човек, който според теб би могъл да е атентатор. Това са си най-голи твои предположения, които изобщо не биха заинтересували полицията.

— Е, как? Нали същият този Дракман уби и родителите си? В леглата им, докато спят. И полицията вече го издирва.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш?

— Как откъде? Та нали го видях в съня ми. Ох, май сте прав… Това не е доказателство. Какво можем да направим в такъв случай?

Той дръпна надолу единия маншет на бялата си риза, после и другия, така че от всеки да се показват точно дванайсет милиметра под ръба на ръкава на сакото. Изцъка с пръст и няколко почти невидими прашинки мъх от панталона си. Намести си вратовръзката.

— Дори да се обадим анонимно по телефона в полицията и да предупредим за баща ти, какъв адрес ще им съобщим?

— Нямам представа къде живее, откакто мама го изхвърли.

— А телефонен номер?

— Не го знаем.

— Къде работи?

— Никъде, доколкото ни е известно. Той не е много по работенето. Известно ни е единствено името на адвоката, който движеше от негово име бракоразводното дело.

— Това не ни върши работа. Той ще се позове на поверителния характер на доверената от клиента му информация.

— Какво да правим тогава? — попитах пак. — Ами ако се обадим анонимно на полицията за Дракман?

— И за него нямаме представа нито къде живее, нито под какво име.

— Тогава с нас е свършено.

— Никога не се предавай. — Прокара пръст по ръбовете на панталона си от чатала до коляното, първо по левия, после и по десния крачол. — Трябва да дообмисля нещата. Много са сложни.

— Разбира се. То и мен ме заболява главата само като си помисля за тях.

— Сега, след като стигнахме дотук, възнамеряваш ли вече да разкажеш всичко на майка си?

Ако можеше да ми проличи колко побледнях от самата мисъл да разправя всичко на мама, сигурно щях да побелея като чаршаф в белина.

— Как така ще й разкажа! Откъде ще започна? И какво ще си помисли тя? Нали ще изгуби всичкото си доверие в мен?

— Истината, Джоуна Кърк, е всесилен лечител, дори когато е закъсняла, стига да бъде разкрита докрай и с извинения.

Наложи се да му напомня, че аз мама всъщност не я бях лъгал, а само й бях спестил отделни неща, при което той отвърна:

— В никакъв случай не бих те съветвал да й спестяваш отделни сведения… Но ако трябва да съм честен, бих признал, че поне за известно време може би ще е най-добре да не й казваш. Ако тя ти повярва и се обърне към полицията, най-вероятно ще успее единствено да постави нащрек баща ти и неговите сподвижници. И тогава, допускам, вероятно и двамата ще се окажете в най-сериозна опасност. Докато, поне засега, нищо подобно не ви заплашва.

Той се изправи, станах и аз; той ми се полупоклони, а аз отвърнах на поклона му. Подаде ми ръка и аз я разтърсих.

— Съжалявам, че трябваше да дойда и да ви тръшна всичко това на главата.

— Не бива да съжаляваш. Аз лично не съжалявам. Но имам нужда от няколко дни да дообмисля нещата. Междувременно, както казват в детективските романи, ти не си подавай много носа навън.

Той се насочи към вратата, която водеше към работния цех, а аз се запътих към главния изход, но той неочаквано ме викна да се върна. Срещнахме се по средата на приемната и той каза:

— В цялата история ми се губи някакво липсващо звено.

— Като онова между човека и маймуната ли?

— Не, не в този смисъл. Става дума за някаква връзка, която да е обща за баща ти, Фиона Касиди и Лукас Дракман. Но на първо време ти препоръчвам да избягваш мистър Реджиналд Смолър.

Позинах да защитя мистър Смолър, но изведнъж се сетих как понякога Тилтън се отбиваше при него със стек бира, уж да му разхлабел езика за тъпите му конспиративни теории, с които после ни веселеше нас двамата с мама.

— Готов съм да допусна — каза мистър Йошиока, — че ония коравосърдечни чиновници от фирмата, дето все говори за тях, изобщо не са и подозирали, че мис Касиди се е била настанила безплатно в апартамент 6-С.

— А пък аз го мислех за добър човек — рекох силно разочарован.

— Възможно е да се окаже наистина добър човек. Но не бих заложил живота си срещу подобно твърдение.

Мистър Йошиока се запъти към работното си място, а след като вратата се затвори подире му, аз отидох до рецепцията и специално благодарих на милата дама, която го беше повикала от там по моя молба.

— Надявам се да не му създадат неприятности заради почивката, която направи.

Жената имаше очарователна усмивка, на която се зарадвах, понеже си дадох сметка, че тя надали щеше да ми се усмихва, ако имаше вероятност шивачът да пострада заради мен.

— Няма страшно, Джоуна. Мистър Йошиока се ползва с изключително добра репутация във фирмата.

— И пред мен репутацията му е изключително висока — рекох.

И още докато произнасях думите, ми се случи нещо необичайно: думите ми заседнаха напряко на гърлото, сякаш искаха да ме задушат. И образът на симпатичната дама се поразмаза пред очите ми.

Навън продължаваше да духа студен вятър и да грее ярко слънце. Вървейки по онази оживена улица, сред всичките огромни камиони и забързани делово хора, посред простиращия се на километри във всички посоки голям град, изведнъж се почувствах ужасно дребен. А което беше още по-лошо — изведнъж изпитах безкрайна самота.