Дийн Кунц
Градът (39)

38

Точно срещу „Роял“, на Форестол стрийт, на партера на строена преди век четириетажна сграда, се намира обущарница, а по-горните етажи вероятно са предлагали офиси за фирми с неустановено бъдеще и апартаменти по-евтини дори и от нашия. А до самата сграда имаше празен парцел, чиято постройка е била съборена някога в името на прогреса; само че след това прогресът беше запрашил на другаде. Грохналата мрежеста ограда не пречеше на местните дечурлига да ритат топка и да се гонят из мястото, тъй като портата беше паднала от години и не се беше намерил никой да я оправи.

Когато излязох от закусвалнята, уличното движение беше поутихнало, така че не ми се наложи да ходя чак до ъгъла, за да пресека. Под яркото слънце останалите без листа дървета бяха нашарили асфалта с черни сенки, които усилващият се на моменти вятър разместваше под ходилата ми и ми създаваше чувството, че пристъпвам сред многобройни объркани пипала на разщъкали се паяци.

Минах през оставения от липсващата порта проход и застанах зад мрежата да наблюдавам кой влиза и кой излиза от закусвалнята. Земята около мен беше предимно гола, отъпкана и само тук-там се виждаше по някой стрък изсъхнал плевел, празни кенове от безалкохолни напитки и хвърчащи хартийки.

Над главата ми оголелите клони на дърветата се почесваха — а при по-силен порив на вятъра тракаха — един о друг. Последните осмелили се да кацат по този клонак птици само чакаха да духне и с шумен плясък на крила и крякания политаха да се скрият на завет под стрехите на близките сгради.

Баща ми излезе от закусвалнята, но в компанията не на мис Делвейн, а на мъж с близо двуметров ръст и дълги, подмятани от вятъра мръсно руси коси. Двамата се застояха за миг плътно един до друг, явно да разменят още някоя и друга последна дума, после баща ми се отправи на запад по посока на булеварда. Високият му спътник изчака на ръба на тротоара да преминат скупчилите се няколко автомобила, след което пресече улицата, сякаш имаше някаква работа в обущарницата.

Само че веднага след като прекоси, той свърна на изток, към мен, а аз веднага си намерих кен и го заритах покрай оградата с надеждата да му заприличам на скучаещ хлапак, който си няма друга работа, освен да се размотава из празния парцел и да чака отнякъде да се появи друг желаещ да поритат топка. Изритах шумно кенчето в източна посока, после направих обратен завой и го шутирах на запад, като в същото време погледът ми шареше да разгледам оня, който вървеше покрай далечната страна на мрежестата ограда.

Но колкото и да му беше пораснала късата някога коса; колкото и рунтав да беше станал неподдържаният мустак върху някогашното му гладко обръснато лице и въпреки че междувременно беше станал накъм двайсет и пет години, а не както го бях сънувал — на седемнайсет, аз моментално го разпознах. Лукас Дракман. Убиецът на своите родители. Атентаторът, взривил двете новобрански служби. А той изглеждаше толкова различен от портрета, създаден му от полицейския художник, че надали някой някога щеше да го разпознае по него.

И в паметта си чух гласа на мис Пърл, която сякаш се беше появила в стаята и беше приседнала на ръба на леглото ми през онази нощ, през която бях сънувал този убиец: Спи, мое патенце. Не се буди. Донесла съм ти едно име. Име, образ и сън. Името е Лукас Дракман и образът е неговият.

С излизащ като змейски пушек от отворената му уста дъх, той засече погледа ми през мрежата, а в този кратък миг се почувствах безсилен да погледна настрана, тъй като ми се стори, че гледам в очите не на човек, а на демон. Вероятно и самият той усети моментално, че го наблюдавам с интереса на някой, който го е разпознал, понеже щом изритах наново кутийката, той се закова на място. Продължих да следвам измъченото парче алуминий чак до западния край на парцела, после поех обратно, преструвайки се, че не съм забелязал как той ме чака.

А когато наближих, той каза:

— Ей, момче.

Наложих си да изглеждам ядосан на света, а не уплашен, и все пак си позволих да вдигна очи към него.

Той ме огледа за миг и рече:

— Какво е станало?

При което аз постъпих точно така, както би действал всеки бъдещ малолетен престъпник. Показах му среден пръст, обърнах му гръб и заритах кенчето към центъра на празния парцел. Направо му разгоних фамилията от ритане насам-натам през следващите няколко секунди, но когато посмях по някое време да погледна пак към оградата, установих, че Лукас Дракман си е заминал.