Дийн Кунц
Градът (35)

34

Събота сутрин. С мама излизаме да закусваме навън — в кварталната закусвалня на Форестол стрийт. Палачинки със сос от ананас и кокос. Нещо, което не ми се случва често да ям. Голям кеф. Винаги ми е било хубаво да ходя на разни места с мама. С нея винаги е весело.

Но онази лилавоока вещица не ми излизаше от акъла.

После с мама хванахме автобуса до Планетариума. Обожавам това място с всичките му там планети, звезди и галактики. Гледахме нова презентация за метеори, астероиди и комети. Много хубава. Страшно интересна. Но и безкрайна.

От там — в Музея по естествена история. Великолепно място. С огромен скелет на истински бронтозавър. И с убедителен на вид макет на тиранозавър рекс в действителни размери. Дотогава всеки път се бях стряскал от този тиранозавър рекс. Но не и днес.

Обядвахме в „Уулуъртс“. Сандвич с кашкавал на скара и салата от зеле и моркови. Мама направо не можа да повярва, че не ща десерт, и ме заубеждава, че сме можели да си го позволим, без да нарушим семейния ни бюджет. Аз обаче само казах: „Не, благодаря. Преядох“. А ми се ядеше. Но не исках да губя времето си в ядене.

Взехме автобус до нашия квартал, до самия Културен дом. Мама седя до мен на пейката пред пианото в стаята „Абигейл Луиз Томас“ и ме слушаше как свиря в продължение на цели двайсет минути. Но после стана време да си ходи у дома, да се преоблече и да върви в „Слинки“.

Преди да тръгне, тя ме целуна по бузата и ми рече:

— Страхотен си, Джоуна. Дюк Елингтън и на малкия ти пръст не може да стъпи.

Изглежда, очакваше да остана да свиря там поне още два часа. И ако беше някоя нормална събота, сигурно точно това щях да направя. В този ден обаче намеренията ми бяха съвсем други. А освен това бях и прекалено изнервен, че да мога да репетирам ефективно. Така или иначе, наложи ми се да изчакам още половин час в Културния дом, да дам на мама време да излезе от дома. За да убия времето, засвирих „Magenta Haze“ — любима симфонична пиеса на Дюк, бавна, унасяща мелодия от първата до последната нота, която ми се налагаше да преработвам наум от солото за сопран саксофон, за какъвто е написана.

Имах нужда някой да ми даде акъл как да разбирам прощалното посещение на вещицата в стаята ми предния ден. А единственият човек, който познаваше донякъде тревожните й тъмни страни, беше мистър Йошиока.

Позвъних на вратата му на петия етаж, понесъл в чинийка шест от мамините шоколадови курабии, но без да знам дали вече се е прибрал. Понякога работеше до късно, дори в съботите. Но като ми отвори, останах с усещането, че е очаквал да го посетя.

— Повод за празнуване ли имаме, Джоуна Кърк?

— Да, да кажем.

Той прие курабиите, а аз си събух обувките. Само след няколко минути вече седяхме във всекидневната му с чая, курабиите и онези сладки хапки, които се преструвах, че ми харесват повече, отколкото беше в действителност.

Разказах му всичко, което до този момент бях премълчавал по адрес на Ив Адамс, включително това, че истинското й име очевидно е Фиона Касиди и че за пръв път ми се е явила насън. За мис Пърл, разбира се, не му споменах — как ми беше пратила въпросния сън по същия начин, по който ме беше уредила и с пиано — понеже тя и сама по себе си си беше загадка, а наслагването на една загадка върху друга със сигурност щеше да ни обърка точно тогава, когато най-отчаяно се нуждаехме от известна яснота.

Това, че мистър Йошиока беше проявявал дотогава разбиране и беше разговарял с мен със същата сериозност, с която би разговарял с всеки възрастен, не означаваше, че не бях готов да видя у него изражение на недоверие, след като му разкажех за пророческия ми сън. Той обаче ме изслуша напълно безизразно, а като свърших, кимна и засърба чая си със затворени очи, сякаш обмисляше чутото от мен.

И понеже мълчанието му ме попритесни, аз добавих:

— Истината ви казвам, сър. Точно тя ми се яви в съня, двамата се намирахме в някакво много тясно място и ни заобикаляше шум на буйно течащи води.

Тогава той отвори очи.

— Не е необходимо да ме убеждаваш. Аз и така ти вярвам. Когато бях на петнайсет, сънувах как майка ми и сестра ми загиват в пожар. И наистина само след седем дни ги застигна огнена смърт. В началото писъците им бяха крайно пронизителни, изпълнени с болка и ужас. Но скоро се превърнаха в натрапчиви крясъци, като на някакви нощни птици, сякаш бяха преминали отвъд болката, но не и отвъд тъгата, все едно страдаха заради преждевременното си заминаване от този свят, а в това време душите им отлитаха на своите крила и се изгубваха в тишината.

Както и при предишното ми гостуване, домакинът ми беше донесъл и малката каничка с меда от портокалови цветчета, за да си подсладя чая, който той пиеше неподсладен. Разкритието му направо ме ужаси и понеже нямах готови думи да му отговоря, почнах да отпивам от чашката си, за да спечеля време и да обмисля чутото. Но макар чаят да ми се беше сторил сладък само минута преди това, сега ми загорча и аз го оставих.

— Кога стана това? — попитах го.

— На 14 септември 1942 година. Не желая да говоря повече по тази тема. Споменах я с единствената цел да ти обясня защо приемам безрезервно истината в твоя сън. В течение на годините, Джоуна Кърк, стигнах до извода, че ние, преминалите през големи страдания, понякога, макар и рядко, биваме благословени и от възможността не само да предсказваме, но и да предприемем съответните действия, за да си спестим по-нататъшни мъки.

— Тогава защо майка ви и сестра ви… са загинали след седем дни.

— Заради моя отказ да възприема тази благословеност, заради моя гняв, огорчение и неспособността ми да погледна истината в очите.

В нормални обстоятелства можех да преценявам чувствата му единствено по очите му, тъй като мистър Йошиока не беше склонен към промяна в лицевите си изражения. Сега обаче, макар и само за миг, лицето му се превърна в портрет на пълната безутешност.

— Заради моя отказ — повтори той.

Прекомерната симпатия, която изпитвах към него, не ми позволяваше да пренебрегна силата, с която се самоукоряваше, така че и мен ме завладя мощна скръб. Успях все пак да се преборя с любопитството си и да не го заразпитвам за гибелния пожар, случил се двайсет и четири години преди това.

В същото време някакво мрачно предчувствие ме подтикна да проговоря:

— Ама вие нали казахте, че… понякога преминалите през големи страдания получавали дарбата да предсказват. А пък аз я сънувах тази Фиона Касиди, без да съм преживял големи страдания.

— И те ще те споходят след време — гласеше отговорът му.