Дийн Кунц
Градът (34)

33

Следващите ми действия може да ви се сторят глупави и вероятно забавни, но ви гарантирам, че поне тогава, навремето, не съзирах в тях нищо смешно.

Приседнах на ръба на леглото, разпънал парчето от списанието между палците и показалците на двете ми ръце, забил поглед в изрязаните от снимката очи. Че не бяха нейните — не бяха, да не говорим, че и истински не бяха; и въпреки това имах чувството, че независимо от това къде се намираше в момента, през тях ме гледаше проницателно самата Фиона Касиди, тъй като очите несъмнено притежаваха джуджу. Явно Фиона Касиди не беше просто особена или чалната. Бях си внушил, че е специалистка по отваряне на брави, но сега вече бях готов живота си да заложа срещу твърдението, че е способна да преминава с помощта на магия през врати и стени и че притежава определени окултни способности, от които досега ми беше демонстрирала само най-елементарните.

Първоначално понечих да накъсам ивицата с очите на най-малките възможни парченца и да ги пусна в тоалетната чиния. Но докато се усетя, се озовах пред шкафа под кухненската мивка. Там, сред разните джунджурии, имаше и тенекиена кутия с трудно отварящ се капак; в нея майка ми държеше кибрит със специални петнайсетсантиметрови клечки за палене на пилотното пламъче на газовата фурна, ако случайно угаснеше. А от чекмеджето под кухненския плот извадих чифт готварски щипки.

Отидох в банята, хванах хартията с щипката и я запалих над тоалетната чиния. Масурите от пепел падаха във водата, а когато парчето изгоря докрай, пуснах водата.

Оставих да бучи шумният вентилатор на банята, върнах на място щипката и кибрита, върнах се с флакон освежител за въздух и обилно напръсках помещението. Докато мама се върнеше от „Слинки“, нямаше да има и най-малкия помен от миризма на пушек и тя нямаше изобщо да заподозре, че съм си играл с огън.

Но когато пак се прибрах в стаята ми, изпаднах в паника при констатацията, че от сбирката в тенекиената ми кутия липсва още нещо, което до този момент не бях забелязал: пластмасовото сърце с бялото перце. В началото не се бях разделял с талисмана, понеже беше нов за мен и сякаш имаше някакво непрекъснато магическо излъчване, но от няколко седмици бях престанал да го нося. И внезапен изблик на интуиция изведнъж ми подсказа, че по някакъв неизвестен за мен начин медальонът ми е осигурявал непреодолима защита, но сега, след като онази жена го е отмъкнала, съм останал беззащитен — а и обречен.

Потръпнах от облекчение, след като го изрових от кутията, и го напъхах с цялата му там верижка и прочее в джоба на дънките ми.

Междувременно целият бях плувнал в пот от ужас, което обяснява и защо така се панирах от липсата на платненото око. Бях го прибрал, понеже си бях внушил, че притежава някакво джуджу, след като вятърът го довя зловещо по уличката сам-самичко, без нищо друго. Но когато разправих случая на Фиона Касиди, докато тя държеше върха на ножа наврян в ноздрата ми, тя ме беше изгледала с презрение и беше казала: „От теб, като те гледам, май ще излезе някоя истинска откачалка“. Сега обаче почвах да се убеждавам, че ми се е подиграла само за да ме заблуди, понеже е усетила силата на платненото око, и го е откраднала, за да го ползва против мен и мама.

Имаше няколко момента в живота ми, когато ми се е искало пак да съм дете — не за да притежавам отново енергията и идеалното здраве на младостта, а за да изживея отново невинността и онази радост дори и от най-дребните неща, която рядко успяваме да усетим в пълен размер с натрупването на годините. Но ако човек не си насили паметта, обикновено забравя с лекота, че детството, освен всичко друго, е било и време на страхове — едни оправдани, но други нерационални и породени от чувството за безсилие в свят, в който властването над околните, изглежда, е основната цел за мнозина от човечеството. За унесеното в своето въображение дете вероятността да стане жертва на върколак е не по-малка от онази да бъде застреляно от намъкнал се в училищния двор въоръжен масов убиец; съществуването на вампири е не по-малко вероятно от мисълта за терористично нападение, а наличието на съседка с паранормални способности — не по-малко въобразимо от наличието на поредния психопат.

Прибрах кутията с Флорентинката и се залових да претърся цялата си стая, да не би онази жена да е пъхнала някъде платненото око — я под леглото ми, я върху скрина, зад радиатора, сред гънките на завесите или зад късото перденце под корниза, откъдето щеше да има поглед поне над част от стаята ми… След като не го намерих, почнах да преравям чекмеджетата и всички стелажи на вградения гардероб, тъй като нямах никакви гаранции, че след като си легнех и угасях осветлението, то нямаше да се измъкне тайно от скривалището си и да ме следи през цялата нощ. Едно такова око несъмнено щеше да притежава и безупречна способност да вижда в тъмното. Но и там нищо не открих.

Излязох в коридора и се спрях на прага на мамината стая, твърдо убеден, че е наложително и нея да претърся така подробно, както бях преровил и моята. За щастие, проявих известно благовъзпитание и се въздържах да не нахлуя лудо в будоара й.

И тъкмо в мига, в който си възвърнах здравия разум, телефонът зазвъня и аз хукнах към кухнята.

— Джоуна — каза мисис Лоренцо, — трябваше да дойдеш долу веднага след като се прибереш от Културния дом. Вечерята ще е готова до няколко минути.

Така и не й казах, че изобщо не бях ходил до Културния дом, след като научих, че жената от 6-С се е изнесла. Дали и това се броеше за премълчаване не знам, но поне съм сигурен, че в случая заблуждавах съседката, а не майка ми.

— Ей сега слизам, мисис Лоренцо.

Излязох неохотно от апартамента, заключих вратата и слязох да прекарам вечерта при вдовицата.

Съвсем не обичаен петък. Но нищо сериозно засега.