Дийн Кунц
Градът (31)

30

Отидох да го чакам на вратата на апартамента, която отключих и съвсем леко открехнах. Наблюдавах през процепа кога ще пристигне съзаклятникът ми, но за моя изненада, той се появи отляво, тъй като беше слязъл безшумно като котка по задното стълбище вместо по предното.

Мистър Йошиока ми се усмихна през цепката и аз го пуснах да влезе. Носеше голяма кафява книжна торба за пазаруване с дръжки от пресукан канап, която остави досами вратата веднага щом я затворих.

— Как се чувстваш днес следобед, Джоуна Кърк?

— Малко ме е страх май.

— Страх ли те е? От какво си се уплашил?

— От ужасното зло, за което се каните да ми разкажете.

— Ама на теб то вече ти е известно. Става дума за мис Ив Адамс.

В шивача беше настъпила някаква промяна. Макар денят да беше неработен, той не си беше свалил нито костюма, нито вратовръзката, но въпреки всичките му приказки за ужасни злини ми се стори по-спокоен от всякога.

— А и нали споменахте, че в кооперацията действали „нездрави сили“.

— То също се отнася за мис Ив Адамс и за нейните помагачи.

— Че какви помагачи има тя?

— Разни хора. Идват, после си отиват. Чувам ги как стъпват отгоре ми, чувам и приглушените им гласове, но нито един път не съм ги видял.

— Тя влизала ли е пак в апартамента ви?

Той ме изгледа с погребална сериозност.

— Да. И ми остави нова снимка.

— На втората рисунка с тигър ли, или изображение на придворната от слоновата кост?

— Този път не става дума за моментална снимка с „Полароид“. А за откъсната от книга страница със снимка от Манзанар.

Сетих се какво си бяхме говорили, докато пиехме чай.

— А, едно от местата в Калифорния, където сте живели.

— И по-точно — снимка на портала на онова място, където живях.

— Че откъде е могла да го знае?

— Подозирам, че просто е налучквала… и е познала.

— Това само една вещица го може.

И едва тогава осъзнах защо мистър Йошиока ми изглеждаше по-спокоен от всякога. Макар, както винаги, да беше по костюм и вратовръзка, за пръв път го виждах без жилетка под сакото — явно жест, отчитащ празничното естество на деня.

Само няколко часа бяха минали от утрото, в което с ужас бях установил, че Ив Адамс се е промъкнала през нощта в заключения ни апартамент и ме е снимала, докато спя; и ето че изведнъж ми се удаваше възможността да споделя с мистър Йошиока за ужасното й деяние, пред което някаква си там снимка на градче в Калифорния направо нищо не струваше.

— А пък у нас е оставила друга моментална снимка. Елате да ви я покажа.

И го отведох по коридора до спалнята ми. Той се застоя на прага, полюлявайки се в израз на очевидно притеснение, и отказа да влезе. Наложи се да извадя металната кутия и да му я изнеса.

А той се засмя на нарисуваната на капака жена и я почука пръст:

— Прекрасната Ферониера.

Да си призная, тогава не ми стана съвсем ясно какво искаше да каже, освен дето ми прозвуча на френски и се учудих, че чувам израза от човек, който по нищо не личеше да е французин. Но така или иначе, нямах търпение да му покажа снимката, на която спях.

— Светкавицата ли те събуди? — попита ме той.

— Ами. Аз като заспя дълбоко, и с топ не могат ме събуди.

Той се намръщи, престана да се полюлява на прага и вместо това заклати глава.

— Това не е никак хубаво. Много лошо е даже. Майка ти какво каза?

— Още не я е видяла. Исках първо да обмисля нещата, че да не я тревожа излишно.

Извадих от кутията платненото око и му разказах какво ми се беше случило с него, но той не успя да схване всичко.

— Това око от твоя плюшена играчка ли е?

— Не е от моя. Не знам от чия е. Вятърът го довя по задната уличка — но само него, без нищо друго — и го спря пред краката ми. Мина ми през ума, че може да притежава някакво джуджу, затова го прибрах.

— Какво значи „джуджу?“

— Вуду, един вид. — Но като видях, че тази дума нищо не му говори, добавих: — Като на кино, нали разбирате.

— Не посещавам кина.

— Наскоро и по телевизията даваха един за вуду в големия град.

— И телевизия не наблюдавам. Мнозина са ми казвали, че трябва да си купя, но силно се съмнявам, че някога ще стане.

— И телевизор ли си нямате? Лелеее, че с какво се занимавате тогава?

— Работя.

— Когато не сте на работа, имам предвид.

— Чета. Размишлявам.

— То за четене — и аз чета. Мама също. И двамата обичаме книгите.

Той пак огледа неразбиращо платненото око, след което ми го върна, а аз старателно го оставих със зеницата надолу в кутията с Флорентинката.

Докато я връщах в чекмеджето на нощното шкафче, мистър Йошиока отбеляза:

— Намирам само две логични обяснения. Мис Ив Адамс или борави с изключителна ловкост с шперцове, или притежава ключове от апартаментите ни.

Мистър Йошиока беше олицетворение на хладнокръвието, но по един уникален за него си начин. Изказът му беше изключително точен — без да изяжда гласни, без жаргонни думички, без да потъмнява крайните съгласни — и всичко това буквално галеше музикалния ми слух още от момента на запознанството ни. А сега, след като прилагахме науката за дедукцията при разбулването на една загадка, въпреки липсата на акцент в говора му той леко ми напомняше за онзи интелектуален, суперумен детектив Чарли Чан от старите филми. През 1966 година все още ги повтаряха по телевизията. Никой не беше седнал да ги обвинява в расизъм или да призовава за цензурирането им, вероятно понеже Чарли Чан задължително се изявяваше като най-умния герой във всяка сцена. Чарли Чан беше, естествено, американец от китайски произход, а мистър Йошиока — американец от японски произход. Разликата ми беше съвсем ясна, независимо че бях само на девет, тъй като вече бях гледал по телевизията мистър Мото в оная щура поредица стари филмчета за интелектуалния, суперумен японо-американски детектив, основана върху поредицата разкази и детективски романи на Джон Ф. Маркуанд — носителя на наградата „Пулицър“ за литературния му роман „Покойният Джордж Апли“. Най-откровено казано, Фиона Касиди, съответно Ив Адамс, ме плашеше, но на моменти удоволствието да съм помощник на мистър Йошиока надделяваше над страха ми от загадъчната жена, най-вероятно защото дотогава не бяха правили поредица филми за интелектуален, суперумен негър детектив, а аз бях започнал да се вживявам в тази роля.

Затворих чекмеджето на нощното шкафче и се върнах при застаналия в рамката на вратата мой посетител.

— Според мен тя е майстор касоразбивач. Защото откъде би могла да се сдобие с ключове, питам се?

— Може да й ги е дал домоуправителят.

— Кой, мистър Смолър ли? Изключено е. За такова нещо веднага биха го уволнили.

— Доколкото съм чувал, мъжете са способни да извършват неблагоразумни дела заради красиви жени. Дори ако трябва да съм точен, с очите си съм го виждал.

— Няма начин — завъртях глава. — Според мистър Смолър жените толкова пъти ти разбивали сърцето, че брой нямало. Човек поначало не трябвало да им дава възможността да почнат. Да не говорим, че той хич не обича шефовете си, дето са в центъра на града, а тъкмо те са я пратили тук да оправи 6-С. Обвинява ги, че им плащали луди пари да служат в тая коравосърдечна фирма и да си чоплят носовете. А и понеже е изпратена от управлението, той вероятно и нея я смята за билдербергер.

Мистър Йошиока замърда с уста, сякаш се мъчеше да докара думата на езика си, да вкуси поне част от смисъла й.

— Какво значи… Какво беше онова, което току-що каза?

— Дълга история — отвърнах. — А и няма значение. Нито мистър Смолър й е дал ключовете, нито коравосърдечните служители на фирмата. Просто не виждам каква друга може да е, освен фантастична касоразбивачка. А в книжната пазарска торба какво ми носите?

— Устройство, което да гарантира безопасността ти нощем.

— Ама наистина ли? Пушка!

Той само ми се усмихна. Леко и притеснено каза:

— Да се надяваме да не се стигне дотам.