Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Градът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
sqnka(2019)
Разпознаване и корекция
dave(2020)
Корекция и форматиране
Еми(2021)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Градът

Преводач: Венцислав К. Венков

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 17.03.2017

Отговорен редактор: Жечка Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-682-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8138

История

  1. —Добавяне

28

Тъй като на другата сутрин баба Анита имаше рожден ден, те двамата с дядо Теди минаха със своя кадилак купе да ни вземат с мама за литургията в 10:00, след което се отбихме за брънч бюфет в голям хотел, където минах три пъти през въртящите се врати и щях сигурно и четвърто кръгче да направя, ако мама не ме беше изгледала с онзи неин Поглед, който винаги ми действаше вразумяващо.

За пръв път ме водеха на брънч бюфет, където можеш да ядеш колкото и каквото си искаш. Бях шашнат от изобилието, а така също и от свежите цветя по масите, ледената скулптура на лебед, белите униформи и високите шапки на майстор готвачите, които ти режат парчета от телешкото печено и пуешкото.

Пищната обстановка, изглежда, изостри до крайност апетита ми. Изядох си всичко и понечих да отида за допълнително, но мама ме предупреди да си сипя само толкова, колкото щях да изям.

— „Да ядеш колкото си искаш“ не значи да хабиш колкото си искаш храна.

Затова и тримата ме изгледаха невярващо, като се върнах с отрупана чиния, но аз си изядох всичко до трошица.

При което дядо Теди каза:

— Анита, този наш внук май е от друга планета. Сигурно е станал вече колкото кон с крокодилска уста, но нас ни хипнотизира, та ни се струва, че е слабичко момченце, което някой по-силен вятър може всеки момент да отвее.

След брънча ходихме на кино да гледаме филм с Джак Лемън и Уолтър Матау. Смешен беше, но не можеше да се сравни с мултфилма, който показаха преди него.

Изобщо изкарахме идеален ден, а деветгодишното дете е склонно да си мисли, че всяко изключително преживяване води до трайна промяна в качеството на бъдещия му живот. Ако денят е бил лош, то започва да очаква цяла поредица мрачни дни в продължение на отвратителни десетилетия, докато изпълнен с щастие ден му вдъхва почти главозамайваща сигурност, че и идните години ще бъдат ознаменувани с безбрежно блаженство. А в действителност времето ни учи, че партитурата на живота варира от „Психо“ до „Звукът на музиката“, като в преобладаващото си мнозинство дните преминават под трелите на незабележим и евтин филм, който понякога е романтичен, но друг път е лека комедия, а се случва да е и несъществен артфилм, направен със загадъчна цел и неясен замисъл. Това обаче не означава, че не познавам и възрастни, чийто цял живот е преминал под знака на странната заблуда, която е типична за деветгодишните деца. А тъй като аз открай време съм си оптимист, винаги — особено през онзи период на детството ми — съм разчитал на продължително щастие.

Вечерта, като се прибрахме от рождения ден на баба ми Анита, почти не се сетих за жената в апартамент 6-С. След такъв ден на неподправени удоволствия светът ми, изглежда, беше започнал да се върти около ново, по-топло слънце, а загадъчната жена и олицетворяваното от нея зло със сигурност бяха останали в друг, запокитен в някой край на галактиката свят, което изключваше вероятността някой ден орбитите ни да се пресекат отново. Заспах дълбоко, необезпокояван от никакви сънища.

А когато в понеделнишкото утро на Деня на труда се събудих, прозях се, протегнах се и седнах на ръба на леглото… видях подпряната на нощната ми лампа моментална снимка, направена с фотоапарат „Полароид“. А на снимката бях аз и спях.