Дийн Кунц
Градът (27)

26

Не си спомням вече какво очаквах да се случи по-нататък. Подозирам, че след всичките изминали оттогава години паметта е започнала да ми изневерява. Или че, реално погледнато, не съм очаквал някаква конкретна проява на злото, а просто съм живял в сянката на общата заплаха от страна и на баща ми, и на Фиона Касиди.

Така стигнахме и до Деня на труда — първия понеделник на месец септември. Училищните занятия в „Света Схоластика“ трябваше да почнат на другия ден, във вторник. В съботата се прибрах в 5:20, след продължително свирене в Културния дом. Майка ми вече беше тръгнала за „Слинки“.

Влязох в банята и си измих лицето и ръцете. После отидох в моята стая, свалих плюшената кувертюра, сгънах я и я прибрах в дрешника и си приготвих отрано леглото за лягане. Навън беше топло, а в стаята — задушно. Вдигнах долната част на вертикално отварящия се прозорец да влезе чист въздух.

В кухнята заварих бележка, прикрепена с магнит към вратата на хладилника: „Обади се на Дона̀та, като се прибереш. Тя ще ти донесе да вечеряш и ще остане, та да си легнеш в твоето си легло. С всичката обич на света, мама“.

Бяха минали два дни, откакто пих чай у мистър Йошиока, и оттогава не бях виждал Фиона Касиди. Чудех се дали да не се кача пак на тавана, да видя какво може да се чуе евентуално от 6-С. И тъкмо се укорих, че си мисля за глупости, на вратата се позвъни. През шпионката видях, че е мистър Йошиока.

Отворих му, а той прошепна насреща ми:

— Добър вечер, Джоуна Кърк. Денят ти приятно ли премина?

Веднага влязох в тон и шепнешком му отвърнах:

— Ами да. Може да се каже, че мина приятно. А вашият, сър?

— Имал съм и по-тежки дни. Може ли да разменим няколко думи?

— Разбира се. — Отдръпнах се да го пусна да влезе. — Заповядайте.

— Да си поговорим насаме — продължи да шепне той.

— Вкъщи няма никой.

Той влезе, затвори вратата и я подпря с гръб, сякаш искаше да предотврати нахлуването на някаква враждебна сила.

— Извинявай за нахалството.

— Няма проблем — уверих го. — Няма ли да седнете да ви почерпя с нещо? Чай не знам да правя, но мога да ви предложа какао или да ви отворя безалкохолна бира, да кажем.

— Много си любезен, но съм дошъл само за миг. Моля за извинение.

— Какво се е случило?

— Мис Ив Адамс не е вдигала шум. Ни най-малко. Но на два пъти, за по един час, се долавяше някаква ужасно неприятна… — и направи измъчена физиономия, сякаш се притесняваше от невъзпитаността на следващата си дума — … воня.

— Каква воня?

— Една такава. Много силна.

— На какво?

— На химикал. Сходна, но не идентична с миризмата на трихлоретилена. Онази течност, дето я ползват за химическо чистене. Покрай занаята ми на шивач я познавам много добре.

— Може да е някакъв разтвор за отлепване на стария балатум.

— Сигурен съм, че не е това. Изключено е.

Беше свъсил чело и присвил устни.

— Виждате ми се силно разтревожен — рекох.

— Прилича на трихлоретилена, но ми се струва да е много по-летлива от него.

— В какъв смисъл „летлива“? Аз мога да свиря на пиано, но от химия си нямам понятие.

— По-възпламенима — обясни той. — Може да причини пожар, взрив, произшествие. Не че желая да всявам паника де.

— Летлива — повторих с чувството, че думичката описва еднакво добре както самата жена, така и химикала, надушен от мистър Йошиока. — А откъде сте сигурен, че идва от 6-С?

— Снощи се качих на шестия етаж да подуша.

За разлика от моята, неговата кожа не беше достатъчно тъмна, че да прикрие изчервяването му. Но за момента не можех да определя с точност кое по-точно го притесняваше — дали проявата на любопитство към съседката ни, или вероятността да го сметна за паникьор.

— Пред нейната врата най-силно миришеше.

— Не се ли обадихте на мистър Смолър?

— Реших да изчакам до тази вечер да видя дали и трети път ще се случи. Но като се прибрах преди няколко минути от работа, виж какво заварих в кухнята ми.

И извади от джоба си четири парчета от направена с фотоапарат „Полароид“ моментална снимка. Подаде ми ги, а на мен веднага ми стана ясно, без дори да ги бях сглобил правилно, че на снимката е онзи голям копринен параван от шест части с двата тигъра.

— Парчетата бяха сложени едно върху друго и приковани върху дъската ми за рязане с нож от кухненските ми чекмеджета — каза мистър Йошиока.

Върнах му срязаната с ножица снимка и той я пое с трепереща ръка.

— Според мен това е заплаха. Предупреждава ме да не душа повече около вратата й, но и да не се оплаквам от вонята.

— Мислите, че Ив Адамс ви е засякла да душите пред вратата й ли?

— Вече и аз не знам какво да мисля.

— А как е успяла да влезе у вас, че да направи моменталната снимка?

— Ха де, и аз същото се питам — потвърди той и с треперещи пръсти пусна парчетата от снимката в джоба на сакото си.

— Бяхте ли заключили?

— Да. И моята врата, като вашата, има две секретни брави. — Понечи да каже още нещо, но вместо това заоглежда стаята, съсредоточи се върху единия от гледащите към улицата прозорци, а накрая впери поглед надолу в дясната си ръка — първо в дланта, после в опаката й страна със старателно маникюрираните й пръсти, и рече: — Дойдох само да те предупредя, че възнамерявам да стоя настрана от тази жена и от шестия етаж изобщо, за да не й давам поводи да се гневи. А освен това смятам, че в името на собствената ти безопасност и тази на майка ти така следва да постъпиш и ти.

А аз си спомних онзи глас: Сега ще те резна. Не ми ли вярваш?

— Какво има? — попита той.

— Не съм ви казал всичко за тази жена.

— Да, известно ми е.

— Ама как така? Откъде? — изненадах се.

— Какъв беше онзи израз за изражението на добрия играч на покер?

— Покерджийско лице — отвърнах.

— Да, май това беше. Та ти нямаш такова. Нямам представа какво точно не ми каза, но че премълча нещо, съм убеден.

Поколебах се, но в крайна сметка изплюх камъчето:

— Тя ме заплаши с нож.

Стори ми се, че той се ужаси, но не съм съвсем сигурен, понеже той наистина притежаваше покерджийско лице.

— Къде по-точно?

— Тук, у нас. Нали ви казах вече, че е способна да се появява като фокусник там, където допреди миг я е нямало.

— Но за какво й е било да те заплашва с нож?

Прокашлях се, обърсах ненужно с ръкав носа си, сплетох пръсти и изпуках с кокалчетата им, и най-накрая си признах:

— Ами тя беше оставила отворена вратата на 6-С и аз малко така поогледах апартамента.

Независимо от покерджийското си лице, мистър Йошиока не успя да скрие докрай възмущението си от проявеното от мен любопитство.

— Това пък защо е трябвало да правиш?

Аз обаче все още не бях готов да му разправя как я бях сънувал удушена до смърт.

— И аз не знам. Понеже… не е като другите. Сигурно… съм се влюбил в нея. Нещо като любов от пръв поглед.

Той ме загледа право в очите, прикова някак си моите и след миг каза:

— Засега ще приемем, че е така. Всеки премълчава по нещо, докато не му дойде редът да го обяви.

Макар че се чудех дали да не му разправя и други подробности, аз само свих рамене и се зазяпах в краката си, все едно всеки момент щяха да затанцуват.

— Аз глава не виря, Джоуна Кърк — въздъхна мистър Йошиока. — И си живея живота, без да вдигам особен шум. Нито проявявам любопитство по отношение на жени… от рода на Ив Адамс. Приведена главица. Приведена главица. Не ми трябва да блестя. На мен ми дай сенки, покой, самота. Да съм незабележим. А когато човек е почти незабележим за околните, той не е обект на завистта, гнева или подозренията им. Препоръчвам ти най-силно почти пълната незабележимост като стил на живот.

— Ама наистина ли си мислите, че Ив Адамс е способна да ви убие?

Сега, след като беше прибрал фотографията, ръцете му като да бяха се поуспокоили, но му личеше, че самият той е силно разтревожен, а и че му е крайно неудобно да ме погледне в очите.

— Някои неща са по-лоши и от смъртта. Според мен заплахата не е към моята личност. А по-скоро към рисунката с тигрите. Не бива да излагам паравана на риск. Прекалено ценен е.

— Как така „ценен“? Нали сам казахте, че е репродукция, а не оригинал?

— Но е по-ценен и от самия оригинал.

— Това пък как става? Щом не е антика.

Той вдигна глава и срещна погледа ми. Стори ми се, че му иде да ми разкрие нещо много важно, но се разколеба.

— Дойдох само за да те предупредя.

Излезе на площадката и тихо затвори вратата помежду ни.

Но не чух отдалечаващи се стъпки.

След времето, необходимо за едно тупване на сърцето, мистър Йошиока се обади от външната страна на вратата:

— Джоуна Кърк?

— Да?

— Пусни секретните брави.

— Добре.

И изпълних заръката му.

Опрял ухо във вратата, успях да го чуя как се отдалечава и в същото време си помислих, че неудобството му вероятно се дължи на липсата му на смелост, от решителността му да живее с преклонена глава и да е почти невидим. Тази мисъл ме натъжи. И не само натъжи, но и нещо още по-лошо.

В онези времена, ако бяхте от американците, които, като мистър Йошиока, принадлежаха към етническа група, чиято първоначална родина съвсем наскоро беше започнала и загубила световна война, или принадлежахте към народ, започнал едва напоследък да се измъква от целовековна сегрегация след безброй прекарани в робство поколения, спокойно можехте да очаквате почти пълна липса на прилика между себе си и героите от книгите и филмите. И ние бяхме способни да повярваме в изобразяваните от Джон Уейн герои и да се възхищаваме от елегантността и смирението, с което той се превъплъщаваше в героичните си образи; можехме и да приемем, че честта, целокупността и смелостта, върху които тези образи бяха изградени, са ценности, които и самите ние прегръщахме, но нямаше начин да си въобразим, че самите ние сме Джон Уейн или че той е един от нас. Е, вярно е, че по същото време съществуваше и Сидни Поатие, но в онези дни той играеше най-вече в умишлено либерални филми и целта му беше по-скоро да усили усещането ни за заобикалящите ни неправди, а не да побеждава отрицателните образи. А човек по принцип разчита именно героите, които му служат за пример, да побеждават отрицателните образи. В телевизионната поредица „Аз, шпионинът“ Бил Козби притежаваше необходимото физическо и психологическо присъствие, с което да накара лошите да съжаляват, че не са били добри, но той го постигаше най-вече с помощта на своя хумор, присмех и отраканост, при което зрителят нито за миг не си го представяше да е в опасност и съответно да му е нужна и смелост. Чернокожите от моето поколение разполагахме с два основни източника на герои: звездите на спорта, които преодоляваха расовите бариери, и прочутите музиканти — в чиято трудова характеристика не влизаше нито пребиването, нито разстрелването на злодеи. А в областта на поп културата мистър Йошиока разполагаше с много по-малка бройка вдъхновяващи етнически примери на героизъм от мен. В ония времена в американските спортове почти не се срещаха звезди от японски произход, а единственият японски певец в класациите беше Кю Сакамото, успял да стигне до номер едно през 1963 година с песента „Сукияки“, независимо че думите й бяха изцяло на японски.

Пак по онова време моето лично определение за „героизъм“ беше силно ограничено. И както щях впоследствие да проумея, изводът ми, че на мистър Йошиока му липсваше смелост, произтичаше единствено от собственото ми невежество. След претърпените огромни загуби и страшни мъки изобщо не е израз на страх желанието ти за в бъдеще да живееш с минимални страдания. Да не говорим, че една от формите на героизма, на която почти не са посветени никакви филми, е храбростта да живееш без огорчение дори когато наличието му е оправдано; да имаш силите да се бориш дори когато шансовете усилията ти да бъдат възнаградени са повече от минимални и да притежаваш решимостта да търсиш истинския смисъл на живота дори тогава, когато той ти се струва най-безсмислен.