Дийн Кунц
Градът (26)

25

Събух си обувките и влязох в хола по чорапи.

Първото, което ми направи впечатление, беше чистотата в апартамента на мистър Йошиока. Не че и мама не беше маниачка на тема чистота, но у нас липсваше блясъкът, който се виждаше у мистър Йошиока.

А стаята изглеждаше идеална отчасти благодарение на факта, че в нея нямаше кой знае какво, така че за разхвърляност и дума не можеше да става. Линиите на ореховия диван с дървена облегалка бяха строги, а квадратните му възглавнички бяха в златисти калъфки. Комплектът столове беше с черни възглавници за сядане и черни облегалки. Върху двете семпли масички стояха лампи от черна керамика със златисти абажури.

Дървеният под беше изциклен с шкурка и ослепително лъснат. Предполагам, че мистър Йошиока лично го беше полирал. Мистър Смолър отговаряше за най-основните ремонти, но не се занимаваше с промени по интериора.

Пред двете противоположни стени стояха големи японски паравани шоджи от по шест части, с рисунки върху бледозлатиста коприна. На левия беше изобразен излегнал се, но с широко отворени и дебнещи очи тигър. На десния си играеха два тигъра, така майсторски изрисувани, че едва ли не очаквах да започнат да се движат по коприната.

Мистър Йошиока се върна с лакирана табличка, върху която носеше две бели порцеланови чинийки; в едната бяха подредени мамините курабии, а в другата — най-различни захаросани хапки в какви ли не цветове. Освен това имаше и по-малки чинийки и ленени салфетки.

Докато слагаше нещата от табличката върху масичката за кафе, мистър Йошиока каза:

— Виждам, че ти харесват параваните ми.

— Страхотни са.

— Репродукции са от творби на Такеучи Сейхо — майстор живописец от епохата Мейджи. Направиха ми ги по поръчка и са абсолютно точни копия. Но не могат изобщо да се сравнят по внушение с оригиналните. Те едно време бяха притежание на моя род. После се изгубиха.

— Ужас! Как се губят такива големи вещи? — попитах.

— Не е лесно.

— И къде се изгубиха?

— В Калифорния — отвърна мистър Йошиока и отнесе празната табличка в кухнята.

Единственото друго произведение на изкуството стоеше върху поставка между двата прозореца, покрити с оризова хартия с цвета на блед чай. Беше необикновено голяма фигура от слонова кост, около шейсет сантиметра висока и толкова широка, и трийсет сантиметра в дълбочина, изобразяваща изящно и изключително реалистично изработена красива японка по пищно кимоно.

Като се върна с друг поднос, върху който носеше кана с чай и две фини чаши, мистър Йошиока обясни:

— Това е оригинал от Мейджи, изработен от ненадминатия Асахи Гьокудзан през 1898 година. През 1901-ва той излага на показ нова, още по-голяма и по-впечатляваща версия, която става притежание на императора.

Мистър Йошиока наливаше чая, а аз гледах омагьосан резбата от слонова кост — най-красивото нещо, което бях виждал през живота си.

— Това е придворна дама. Церемониалното й кимоно има деветнайсет пласта, чиито миниатюрни гънки скулпторът е изобразил най-старателно в релеф.

Статуята беше толкова чувствена, че ми идеше да я докосна, макар да си давах сметка, че не бива.

— И нея моят род я е притежавал, но впоследствие я изгубил. Открих я след много години и я купих. За мен това беше изключително щастлив ден. Чаят е налят.

Той се настани на дивана, а аз седнах на стол и започнах да отпивам от чая, който се оказа врял, почти безцветен, едва ли не безвкусен и леко горчив.

Мистър Йошиока ме наблюдаваше любопитно.

— Предполагах, че така ще реагираш — каза, макар да не се бях оплакал, и ми посочи миниатюрна порцеланова каничка, голяма колкото мъжки палец. — Подслади си го с малко мед от портокалови цветчета.

Добавих с удоволствие мед към чая си, а домакинът ми продължи да пие своя неподсладен.

После опитах и една от хапките и установих, че притежава много фин аромат, вероятно на бадемова есенция, и е само леко подсладена, но вкусна.

А той си взе една от курабиите и изпадна във възторг, което никак не ме учуди, след като малките хапки явно изразяваха представата му за десерт. След като отхапа за пръв път от мамините курабии с фъстъчено масло, бас държа, че очите му са се отворили към друг, съвсем нов свят.

— А кой е Мей Джий? — попитах.

— Епоха в историята на Япония, през която е бил на власт императорът Муцухито, от 1868 до 1912 година. Самото название „мейджи“ означава „просветѐн мир“. Досаждам ли ти?

— О, не, сър. Напротив. Страшно ми харесват и тигрите, и придворната дама.

— Ужасно безинтересен човек съм — каза. — Рано или късно, ще започна да ти досаждам. А ти, щом го усетиш, веднага ми кажи.

— Добре. Но се съмнявам, че ще ми стане досадно.

— Гарантирам ти — настояваше той. — Художниците от епохата Мейджи се придържали към своя стил дълго след края на царуването на Муцухито. Моят баща светец и дълбокопочитаемата ми майка колекционираха творби и от Мейджи, и от предшествалия я период Едо. Притежаваха стотици произведения. Говорим за истинско изкуство. Самият аз израснах сред помещения, пълни с вълшебството на Мейджи.

— Стотици, казвате. И какво стана с тях?

— Изчезнаха. До едно. С изключение на изработената от слонова кост придворна дама, която успях да открия.

— А родителите ви защо така са си губели вещите?

— Никой не е бил виновен — сви рамене той.

— Те художници ли са били?

— За майка ми и така може да се каже. Тя извезваше с игла и конец какви ли не сложни картини. Но баща ми беше съвсем скромен шивач. Курабиите на майка ти наистина много вървят с чая.

— И вашите сладкиши също — рекох и си взех трета хапка, макар и да не ми се ядеше толкова.

И чаят ставаше повече за пиене, като му добавих мед, но не можеше да се сравнява с кока-колата.

— Майка ти е изключително талантлива.

— Чували сте я как пее?

— Да, в онзи клуб, където работи.

Не можех да си го представя в подобна обстановка.

— Имате предвид „Слинки“?

— Точно така. Само веднъж влязох там. Настояваха да си поръчвам алкохолни напитки. Така че аз от време на време, като усетех, че се налага, си поръчвах по едно мартини.

— Доколкото знам, мартинито е силна напитка.

— Да, но не ги пиех. Плащах ги, но не се докосвах до тях. И не знам защо, но това някак си не се понрави на управата. Останах с впечатлението, че повторна моя поява там е нежелана.

— Мама видя ли ви, докато бяхте в „Слинки“?

— Не. Защото бях седнал на масичка в ъгъла, далеч от сцената. Нямах желание да се натрисам, а само да послушам. Май вече ти досаждам.

— О, не, сър. Напротив. Точно обратното. И в коя част на Калифорния живеехте с родителите си?

— Първо бяхме в Лос Анджелис. А после на едно място, наречено Манзанар.

— Палми, плажове, топло време. Сигурно и аз ще се преместя там, като порасна. А вие защо се махнахте?

Той мълчеше, загледал се така замислено в чая си, сякаш там виждаше своето бъдеще. По някое време каза:

— Намерих си работа тук. А работата е живот и смисъл. Лентяйството е грях и смърт. Когато войната свърши, бях вече на осемнайсет и трябваше да работя. Затова и дойдох тук от Калифорния, да работя.

— За Втората световна война ли говорите?

— Да, точно за нея.

— Значи, сте почти на четиресет — пресметнах бързо наум, — но нямате вид на стар човек.

— Ти също — засмя се той и вдигна поглед от чая си.

— Не исках да прозвучи обидно.

— Прозвуча си най-откровено. А откровеността е хубаво нещо.

Пак се изчервих, но понеже си оставах все още черен, той така и не забеляза.

— Ето че и на себе си започнах да досаждам — каза той. — Сигурно съм ти страшно скучен.

Мина ми през ума, че притеснението му да не скучая може да е просто някакъв негов си начин да ми подскаже учтиво, че е време да прекратя посещението си, и в същия миг се усетих, че изобщо не бях повдигнал темата, която ме беше вдъхновила да му донеса курабиите.

Затова вдигнах поглед към тавана и рекох:

— У вас е толкова тихо и спокойно. Дано новата дама в 6-С не смути покоя ви.

— Защо трябва да го смущава?

— Ами като почне да отлепва балатума и да остъргва тапетите…

— Предполагам, че ще го прави във времето, през което ще съм на работа.

— Да, ама има вид на…

Той килна глава, а черните му очи станаха не по-малко любопитни и прями от очите на бдителен гарван.

— Да? Вид? На какво, казваш?

— На шумна личност.

Той ме огледа над вдигнатата си чаша, после отпи от нея и заяви:

— Нямаш предвид „шумна“.

— Как така?

— Друго искаш да кажеш.

— И какво е то?

— Чакам откровението ти.

— Гадна, тогава — рекох. — И може би леко чалната. Една такава гадно чалната.

Той остави чашката и се надвеси напред.

— Срещнах тази жена вчера по стълбите. Поздравих я с „добър ден“, а тя не.

— А какво ви каза?

— Да съм направел нещо, което дори не желая да спомена. Гадна — да, за най-голямо съжаление. Чалната — вероятно. — И се наклони още повече напред. — Мога ли да споделя нещо с теб, Джоуна Кърк, при условие че няма пред никого да ме цитираш?

— Кълна се в Бога — вдигнах дясната си длан.

— Думата, която най-точно я описва, е „опасна“. Повярвай ми. Цял живот съм си имал работа с опасни хора.

— Вярвам ви, сър.

— И ако тази Ив Адамс възбужда по някакъв начин любопитството ти, не му се поддавай. От нея само неприятности можеш да очакваш. А на нас не ни остава друго, освен да се надяваме, че ще се махне, преди да е причинила ред бели.

За миг се поколебах дали да не споделя и собствения ми опит с тази жена, но ми мина през ума, че ако му спомена за заплахите й, ще трябва освен това да му разкажа и как ми се беше явила насън — жертва на удушаване. А никак не ми се щеше да го подтикна към мисълта, че думата, която най-точно би ме описала, е „откаченяк“.

Затова си позволих единствено да подметна:

— Няма да се изненадам, ако се окаже някоя вещица.

— Невероятно — вдигна вежди той. — Кое те кара да мислиш така?

— Това, че понякога… тя просто се…

— Просто какво?

— Ами това. Появява се като изневиделица. На места, където не би трябвало да бъде.

— Не съм забелязал подобно нещо.

А понеже много вече се бях разприказвал, аз се изправих и само допълних:

— Шантава работа. Но ако все пак чуете нещо необичайно там, горе… И изобщо нещо подозрително…

— Очаквам да чуя куп подозрителни неща, Джоуна Кърк. Но нямам намерение да слушам.

— А? Как така няма да слушате? — Не можех да схвана какво точно иска да ми каже. — Все едно ли ви е каква пакост може да е замислила?

— Никак не ми е все едно. Но не желая да си имам неприятности. Достатъчни са ми онези, които вече изживях, нали разбираш? Предостатъчни дори.

— Е… Хубаво, щом казвате. — А когато той се надигна от дивана, добавих: — И много благодаря за сладкишчетата. И за чая. И за меда.

Полупокланяйки се, той отвърна:

— И аз ти благодаря, Джоуна Кърк, за това, че сподели с мен прекрасните курабии на майка ти. Изключително мил жест от твоя страна.

Заслизах към апартамента на мисис Лоренцо, понесъл върху плещите си бремето на разочарованието. Бях се надявал двамата с мистър Йошиока да разкрием със съвместни усилия истината за Фиона Касиди. Колкото и слаб, и дребен да беше — към метър и шейсет и седем — не знам защо, но по време на посещението ми си създадох впечатлението, че е смел, да не кажа храбър. Допускам, че това се дължеше до голяма степен на наличието на онези тигри по параваните му.