Дийн Кунц
Градът (25)

24

Но въпреки дъжда, аз все пак отидох до Културния дом и цял следобед свирих на пианото. Прибрах се малко преди пет, а в това време и дъждът спря. Канавките се оттекоха, улиците имаха измит вид. Чистачките на колите се премятаха бавно, сякаш и те изтощени от отминалата буря, и шофьорите бяха престанали да натискат нервно клаксоните. Целият град като че ли се поотпускаше.

На влизане във фоайето заварих мистър Йошиока да подсушава с бял парцал чадъра си. Преди това явно беше изул и подсушил и галошите си. Кимна ми, дори леко ми се поклони и рече:

— Добър ти ден, Джоуна Кърк.

— Добър ден, мистър Йошиока.

— Достатъчно много мокър ли е според теб?

По усмивката му трябваше да разбера, че смята въпроса си за ужасно забавен, затова и аз му отвърнах с усмивка:

— За патета е идеален.

— Така ли? — каза той. — Сигурно си прав. Но аз така и не видях нито едно. А ти?

— И аз не.

Той клекна да избърше водата, която беше нанесъл във фоайето, и отбеляза:

— Сигурно и в идеални дни като днешния патетата предпочитат парковете с езерца.

Тъй като фоайето беше застлано с плочки и в лошо време мистър Смолър го миеше най-редовно, никога не ми беше хрумвало да почиствам по този начин подир себе си. Даже ако трябва да съм точен, никой в сградата не постъпваше по този начин, освен самия мистър Йошиока.

Той си взе галошите и сгънатия чадър, пак ми стори нещо като полупоклон и каза:

— Пък дано утре се окаже ден за пойни птички.

— Дано — отвърнах и аз с нещо като поклон, за който моментално съжалих, понеже не исках той да си помисли, че му се подигравам, а пък най-малко имах подобни намерения.

Той тръгна нагоре по стълбището към петия етаж. От срам, че ще оставя подире си такава локва дъждовна вода, го изчаках да стигне поне до средата на пътя, преди да го последвам.

След като се прибрах в нашия апартамент, сложих мокрия чадър в делвата, която държахме за тази цел до входната врата, а галошите си оставих да се сушат върху съседната гумена постелка.

И горе-долу по това време си дадох сметка, че мистър Йошиока всъщност обитава 5-С — апартамента точно под онзи, в който беше временно настанена Фиона Касиди, съответно Ив Адамс. В мозъка ми моментално се зароди идеята да го ангажирам за свой съюзник в разследването ми по отношение на тази жена.

Мама още я нямаше от „Уулуъртс“, тъй като трябваше да свърши още нещо на връщане. Очакваше да се прибере чак към шест и щеше да има време само колкото да се преоблече и да тръгне за „Слинки“.

Предния ден беше правила курабии с фъстъчено масло по рецептата на баба ми Анита. За разлика от повечето курабии от този род, нейните не бяха нито мазни, нито жилави, а крехки и хрупкави. Като ги извадеше от фурната, още докато бяха горещи, ги поръсваше с настърган шоколад, който се разтапяше и впоследствие образуваше отгоре им тънка корица.

Курабиите се съхраняваха в дълбока, кръгла тенекиена кутия. Възхитен от собствената си изобретателност, сложих половин дузина от тези лакомства върху картонена чинийка, покрих ги плътно с полиетиленова обвивка и се качих на петия етаж да ги връча на мистър Йошиока — не толкова от желанието да го почерпя, колкото да го примамя да участва в моя заговор. Но подбудите ми в никакъв случай не бяха съвсем недостойни. Понеже поначало шивачът ми беше симпатичен, а освен всичко друго ми беше и мъчно за него заради подозираното от всички негово трагично минало.

На всеки му се случва да стигне в живота си до изключително важен момент, чието значение обаче оценява чак след много години. Покрай ежедневните цели, които си поставяме и преследваме, невинаги забелязваме онова, което става буквално пред очите ни.

След като позвъних на петия етаж и мистър Йошиока ми отвори, единственото, което видях пред себе си, беше нашият си съсед — скромен човечец, все още в дрехите, с които ходеше на работа. Не беше успял дори сакото да си съблече, нито да си разхлаби поне вратовръзката.

Подадох му чинийката.

— Мама ги опече. Сигурен съм, че ще ви харесат.

Той обаче прояви известна несигурност, сякаш не беше убеден, че наистина искам да му връча курабиите.

— Те са плод на майчините ти усилия?

— Тя ги пече. С фъстъчено масло. Много вървят с прясно мляко. Но и без мляко. Не е задължително да се ядат с мляко. В смисъл ядат се и ако нямате мляко, или ако не обичате мляко, или ви става лошо от млякото и изобщо.

— В момента правя чай.

— И с чай вървят. И с мляко, и с кафе. С абсолютно всичко.

Той пое нерешително чинийката.

— Мога ли да те поканя и теб на чай, Джоуна Кърк?

— Уха! Страхотна идея. Благодаря!

Официалните му обувки бяха оставени върху постелка до вратата. Той все още беше по чорапи, но вместо обувките си беше обул бели чехли.

— Не е нужно да се събуваш — каза.

— Ама защо? И аз искам да правя това, което и вие правите у дома.

— Аз не спазвам всички японски традиции. Така че не се притеснявай, че мога да те карам да седнеш на пода, за да се храниш. Аз поне не правя така.

— И ние не го правим — рекох, докато той затваряше вратата. — И никога не сме го правили. Моите деди, искам да кажа. Освен може би навремето, когато са били роби, ако не са им давали мебели. Но все си мисля, че и мебели са имали. Е, не някакви луксозни, като от „Мейси“, имам предвид, а съвсем грубо сковани.

Той се засмя и кимна.

— Мога също така да те уверя, че не се придържам и към древната традиция сепуку. — А като го изгледах неразбиращо, поясни: — Това е благовъзпитаната дума за харакири.

Е, „харакири“ поне знаех какво е, понеже бях гледал разни стари филми за войната. Ритуално самоубийство с меч. Изкормване.

— Ти, Джоуна Кърк, седни да си починеш в хола. Аз ей сега ще се върна с чая.

Имах някакво усещане, че съм се наврял където не трябва, и се чудех какво ли ще последва.